Когато я питаха по телефона какво прави татко, майка им все по-често отговаряше: „Спи“.
Наистина с годините баща им се пресели в леглото. Уж сутрин ставаше като всички хора, измиваше си лицето и зъбите, избръсваше се, можеше да отиде до близкото магазинче да купи хляб и мляко. А като се прибереше, сядаше да прегледа вестника и изведнъж изчезваше. Жена му се оглеждаше къде ли е. После спря да се оглежда. Знаеше – в леглото е.
Спря и да отваря дума за това. Той на няколко пъти ѝ призна – като е седнал по-продължително време на стол, го заболява гръбнакът. Единствено като легне, не го боли.
Добре. Така да е.
Явно онези, предишните времена вече бяха далеч. Когато дъщерята и синът задължително идваха с малките в събота или неделя, а бащата беше жив, забавен, веселеше малките, измисляше им игри.
– Какво ще го правим? – питаха майка си кога дъщерята, кога синът, а тя вдигаше рамене, нямаше отговор на този въпрос… Знаеше, че е от годините. Един техен приятел го каза много хубаво по телефона. Все се канеха да се видят, ха днес, ха утре, и все отлагаха. И този техен приятел един ден каза: абе изведнъж, за половин година, страшно остарях. И при мъжа ѝ беше станало явно точно това. А сънят беше приемливото лице на станалото.
Но майката не се отчайваше напълно. Пак канеше семействата на сина и на дъщерята в събота или неделя, когато им е удобно. Дъщерята откликваше по-често. Идваха, настаняваха се. Малките пръсваха играчките по пода. И бащата сядаше на масата, гледаше малките, радваше им се. Но не приказваше както едно време.
– Тате, как си? – питаше дъщерята. Той поклащаше глава, добре съм. Но само толкова. Нищо нямаше за разказване. С него нищо не се случваше. По-голямата част от времето му минаваше в сън.
Какво можеше да им разкаже? Всъщност имаше едно нещо. Приличаше донякъде на нескопосано ученическо съчинение, но беше самата истина. Той се взря във времето назад.
Беше преди месец-два. Тъкмо лястовичките се събираха по жиците, за да отлетят на юг. Той беше излязъл сутринта да купи хляб и мляко, а на връщане реши да мине през парка. Вървеше по празните алеи, риташе листата. Ненадейно си спомни силата на младото си тяло, чувството изпълни гърдите му, укрепи раменете му, стегна краката му. Имало е и такова време, когато си изпънат като струна. Само че тогава не си даваш никаква сметка за това.
Реши да седне на една пейка. И когато повдигна глава, видя накацалите срещу него на жицата лястовички. Приличаха на броеница. По стар навик от учителските години потърси сред черните гръбчета и белите коремчета и онази, която е чисто бяла.
И не можа да повярва. Ето я и нея. Чисто бялата. Той я видя. Видя я!
Чу се кучешки лай и лястовичките излетяха вкупом от жицата. Той продължаваше да седи на пейката и да се пита: Видя ли я? И си отговаряше: Видях я. Няма лъжа, няма измама. Видях я.
Ето това можеше да им разкаже.
Но жена му вече беше сервирала масата, всички седнаха, той изяде една чиния супа с доста хляб и веднага му се доспа. Надигна се, отиде в другата стая и си легна. Когато се събуди след час, семейството на дъщеря му още беше тук. Отиде при тях, седна на стола. Спомняше си, че нещо искаше да им разкаже, но какво беше то, не си спомняше.
