Любов Цай превежда на украински език творби от българските класици: Иван Вазов, Йордан Йовков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и много други. Но този разговор не е за литературата. Отговорите на Цай идваха бавно, в зависимост от режима на тока и дали има интернет.  

Разкажете ми за българското си детство…

В онези далечните години имахме радио. Спомням си как баба и дядо седяха пред него, дядо ловеше София – търсеше български песни, после двамата с баба плачеха. Ние, дребни деца, тичахме край тях и се чудехме защо ли си поплакват баба и дядо. А сега, когато баба и дядо отдавна ги няма на този свят, и аз със сълзи в очите слушам българските песни, чак сега разбирам откъде са идвали сълзите им.

Очевидно има поколения в носталгията и обичта към българското… Трудно ли е да си етнически българин в Украйна?

От дете помня, че някак стояхме по-долу от руснаците – наричаха ни цигани, солени българи. Изселването, асимилацията свършиха работата си – националната култура беше забутана. Образование, книгоиздаване, медии – руският език преобладаваше. Нямаше уроци по български език в училищата, нямаше неделни училища. Те се появиха в Украйна чак след 1991 г. Руснаците асимилираха както нас, така и титулярната украинска нация, и другите национални малцинства.

И сега ще ви върна към войната в Украйна и към най-големия ви ужас и безсилие – не успяхте да погребете собствената си майка, защо?

Войната е ужасна. Моята майка проживя дълъг и много труден живот. Последната си година тя беше прикована към леглото. Умря в окупираното Приазовие, аз живея близо до Киев. Не можах да се сбогувам с нея и да я изпратя на небето, не можах да бъда с нея в последните ѝ дни. За съжаление, или може би за щастие, тя вече не разбираше какво се случва и не знаеше, че в живота ни дойде войната. Сега ще чакам това време, когато ще имам възможност да ѝ се поклоня на гроба.

Принудена съм вече втори път да напускам дома си заради войната. Но нищо не може да се сравни с това, че убиват мирните хора, млади и стари, деца, убиват нашите защитници.

Къде ви намирам в момента? Имате ли ток и надежда?

В момента съм в западната част на Украйна. Ток имаме по няколко часа с големи пропуски, графикът постоянно се променя. Но ние трябва да претърпим и студа, и липсата на електричество.

Кое ви крепи и утешава в тези нечовешки времена?

Най-първото – имам си грижи за близките ми хора. И продължавам да правя преводи – превеждам на украински език българската поезия. Вярвам, че скоро всичко ще бъде по-хубаво.

Защо не напуснахте Украйна, когато започна войната?

Не разглеждах такъв вариант. Може би защото вярвах и се надявах, че скоро ще дойде краят на войната. И най-важното – много съм свързана с Украйна.

Как се промени живота ви със започването на войната?

Животът ми се промени за пръв път още през 2014 г., когато напуснах дома си в Луганск. Тъкмо лека-полека се наредиха нещата и започна тазгодишната руска агресия. Сега съм в ситуация пред нови и незнайни пътища. Единствено чантата ми с вещи става все по-лека. Съжалявам, че не мога да взема със себе си любимите ми книги. В момента имам не повече от дузина – всичко, което мога да си позволя.

Кого обвинявате за тази война?

Обвинявам руския свят, неговото обсебващо желание да подчини всичко: бит, традиции, култура. Руският дух, декларирайки равенство и приятелство, всъщност се стреми да бъде поне малко по-равен в сравнение с другите равни.

Имате ли приятели руснаци и как обсъждате с тях войната?

Нямам приятели и роднини в Русия. Имам няколко виртуални познати, един поет от Дагестан дори изрази своята подкрепа и разбиране, но аз не обсъждам тази тема с тези, които обичат руската телевизия. Живях в руска среда повече от четиридесет години. Тук, в Украйна, преди войната имаше много хора, които изпитваха носталгия по СССР и биха искали да се върнат назад в миналото, вместо да вървят напред към бъдещето. Влиянието на Русия в нашия регион е много голямо – в индустриалния Югоизток, където хората от целия СССР отиваха да работят. Асимилация беше много активна. Мнозина започнаха да забравят корените си и всичко вървеше към появата на една общност – съветския народ. Но кръвта вода не става. И именно това „големият ни брат“ не харесва.

Вие пишете и превеждате, войната промени ли думите, даде ли нови лексикални значения?

Ще ви дам един пример. Във Украйна днес силно е развито доброволческото движение. Много често деца изпращат на войниците писма, детски играчки и рисунки. Затова преведох стихотворението на Радой Ралин „Писмо от дете“. Преведох го, защото то е близко по дух до сегашното ни състояние.

Ето стихотворението на Радой Ралин и превода ми:

Радой Ралин

ПИСМО ОТ ДЕТЕ

През целия път на войната
аз пазих едно писъмце.
Това писъмце ми изпрати
дете от далечно селце.

Получих го аз. И не вярвах.
Не бе ли за друг вместо мен?
А после на всички другари
го четох от радост смутен.

Как пишеше само детето:
„Боецо, обичан и мил,
безбройни, безбройни привети
от родния край приеми.

Ний знаем, че в нощите зимни
ни пазиш ти там от врага.
Боецо, за тебе тъжим ний,
не с теб се гордеем сега…“

Прочетох го аз… И захласнати,
с усмихнати, тъжни лица
мълвяха другарите: „Раснат
в родината славни деца!

Ний трябва да свършим по-скоро
народната свята война.
Ний трябва!… Защото говорят
и мислят децата за нас!“

От дългия път на войната
донесох едно писъмце.
Това писъмце ми изпрати
дете от далечно селце

***

Радой Ралин

ЛИСТ ВІД ДИТИНИ

Проніс я з війною чимало –
й цю пам’ятку вартну одну –
це лист, що хлоп’я написало
з якогось села на війну.

Збентежений був, як отримав.
Мені? – сумнівався тихцем,
а після читав побратимам,
вчуваючи радість і щем.

Писала дитина одначе:
„Сміливцю, ти б’єш ворогів,
тобі, наш рідненький вояче,
вітання із рідних країв.

Ми знаємо: в стужу зимою
ти нас затуляєш грудьми.
Ми тужимо, знай, за тобою
й тобою пишаємось ми…“

Листа прочитав я загалу
й вловив їхніх поглядів суть.
Отож побратими сказали:
„Чудові в нас діти ростуть.

Сміливо ми мусимо бити
своїх ворогів повсякчас.
Ми мусимо!.. Є у нас діти,
і думають діти про нас!

Приніс я з війною чимало –
й цю пам’ятку вартну одну –
це лист, що хлоп’я написало
з якогось села на війну.

Има ли коледен дух в Украйна, въпреки тъмнината?

Традициите са силни в западната част на Украйна и тук – знам със сигурност, че всичките празници се почитат. Но сега живеем изолирано, освен това имаме проблеми с топлината и електричеството. Засега празникът не се усеща така, както е в мирно време.

Любов Цай е съвременен украински писател с български корени. Родена е през 1953 г. в българското село Петровка, в украинското Приазовие, Приморски район на Запорожка област. Завършила е математическия факултет на университета в Донецк. До 2014 г. живее в Луганск, след руската окупация се премства близо до Киев. В нейни преводи на украински език излизат произведения от Иван Вазов, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Гео Милев, Никола Вапцаров и много други български автори. От 2018 г. е член на Съюза на украинските писатели.