Помня първата книга на Силвия Чолева „Детето на глухонемите” (1993) с нейната детска снимка на първата страница, в нея имаше едно Обяснение[1]: „Докато пиша чертите/ а косата ми мирише на пържени картофи, /какво бих могла да кажа за смисъла?”. Пиейки жасминов чай и при това положение, „да излъчвам поезия”. После отново пиене – В чайната „При зеления чай” от „Отиване Връщане”. Но тя вече беше взела под внимание това, че „нови места не ще намериш, и морета други” на Кавафис. Помня също, че „Внимателно” беше много добра книга. 2001 година. Изминали са 15 години пътешествия в поезията й до новата „От небето до земята”, нейната десета книга. Описвам кръга на това писане, защото то има значение на дневник. Харесва ми смиреното вървене в тази поезия. Лирическата тяпише, докато върви и гледа пейзажа. Съвсем не е перфекционистки настроена, тя не пише най-доброто, защото поезията е метод за намиране на смисъл. Ако Екатерина Йосифова пише, така казва, защото чете, Силвия Чолева пише, без да казва, защото вижда. Книгите на Силвия записват, каквото виждат, в тях няма страх да сгрешат, те не искат да бъдат съвършени и изглеждат точно като начин на живот.
Правим веднага връзка и няма как да не се сетим за „митологиите на погледа” на Иван Теофилов. Неговите пейзажи и пътешествия са повече в миналото, те са начин за бягство от ограничаващия тоталитаризъм на сегашната ситуация в старата добра култура, ако може в древногръцката. Той и неговият стих са, разбира се, много повече класични. „Отдръпнатост –погледът ми затрептява в разкошно подредени глъбини.” (из „Лондонски щрихи”, Ив. Теофилов). Поезията на Силвия е в същата диря, не само покрай Кавафис, но и в поетиката на средиземноморското. Екзистенциалният въпрос в нея е как невидимо да изчезне азът, за да даде думата на гледката. Защо тя й е нужна? Започва с малка конкретност и после разширява. Да напуснеш себе си: това представлява умението да се удивиш. Мълчането при Теофилов е не само да се отделиш от себе си, но дори повече да се отделиш от тук.
Не знам дали има авторска мисъл в това, но аз разчитам „От небето до земята” като добре подредена ескалация. Подгрява, известно суетене и постепенно слага правилните скорости така, че да се напрегнат и засилят чувството и смисълът в четенето. Първите стихотворения по-скоро ми дават увереността за добре направени стихотворения. За първи път става ясно, че тук става нещо, а не е просто измислено – във факт че вдъхновяват сетивата. После в селско гробище, летният дъжд и от неделята нататък скоростта е съвсем различна. При величествен пожар изригва в тъмнината и особено в питам става много пластична идеята за отдалечаването на себе си до празното. Пейзажът отдалечава от аза. Така може да се нарече методът. В ако приятелството можеше да се опише… тази лирическа аз се мести в картината и извън нея. „Осло” е рамката, която дава или изважда смисъл; кой е този град се усъмнява в подробностите от пейзажа, но всъщност един от основните инструменти на този метод е липсата на предразсъдъци, на гордост, тя опитва със смирение и без перфекционизъм. В полза на смирението бих добавила процедурните въведение към стихотворение, стихотворение наум, ако приятелството можеше да се опише това би било заглавието на това стихотворение, последно любовно стихотворение което пиша, писане на стихотворение, препрочитайки любимото си стихотворение от Кавафис, „това ми е последното стихотворение”. Следващата стъпка е в от земята до небето с Георги-Рупчевото „нататък няма път”, без страх „значението се е загубило” и в След Преображение се е преобразило не само във виждане, но и в чуване. Моята теза е в затвор – извън поезията няма опит за бягство, няма отделяне, съответно – живеене. Дневникът, описването ден след ден е гръбнак на съществуването. Трептенето на деня е равно на трептенето на смисъла в поезията. Хубав диалог в моята теза е стихотворението вътре, посветено на Теодора Димова, с припомнянето за какво е „трескавото търсене”. Ето още един, следващ инструмент в поезията на Силвия – количеството не в пейоративен смисъл, е нещо, което „трупа” живот, доказва го, прави го възможен. Да мълчи и да стои на едно място е противопоетично и елитарно, каквато елитарност най-вероятно е самата смърт. А също и страхът в сол – че без думите „ако се окажете там след време/ по нищо този ден няма да личи”. Ето затова дневникът е важен, имената на приятелите, местата, които съхраняват живота чрез поезията. Ако разгледаме книгите на Силвия, ще видим постоянството в реализациите на поетическото – редактори са Ани Илков, Малина Томова, Иван Теофилов, художници са Даниела и Надежда Олег Ляхови. Същевременно осъзнава, че „лукс е живот със стихотворението”, оттук идва и благодарността в „практикуването” на тази поезия, казахме – липсата на надменност с последователност във вървенето, без да чакаш най-доброто от поезията и от себе си. Не трябва обаче да се мисли, че нарочно се поддържа спортно ходене и добро настроение. Носталгията е съпътстваща. Но тя не депресира смисъла, а просто сортира „кое ще се повтори/кое ще си иде/завинаги”. Сортира количествата, сменя ролите /майка ми/аз/аз/майка ми. Колкото по към края на книгата отиваме, толкова стихотворенията стават по-хубави и насъщни. Или на мен ми се струва така, защото приключва четенето.
Поезията на Силвия има единствено дневникова претенция. И това не е признак само на последната й, десета книга „От небето до земята”. Книгите й желаят да обхванат целия /й/ живот, да бъдат пунктуални в това, или не желаят, а са – така са потръгнали. Всяка книга е кръг, сякаш няма изпуснато. Може би има страх от непълнота, от непълноценност, да не отмине цялостното изживяване и удовлетворението. Честно казано, не разбирам последното стихотворение в книгата p.s. Предполагам, че „жена ли съм/мъж ли съм/човек ли съм” не е насочено към усъмняване в женското писане, или в мъжкото, или в човешкостта, а изясняване на един последен инструмент – органа на писането, който живее живота в поезията.
