„Дума по дума”, Силви Вартан, ИК „Колибри” 2014 г., превод Венелин Пройков

Така се нарича една от песните в репертоара на Силви Вартан, която тя много си харесва. Така може да бъде видяна и нейната житейска философия, отношението й към миналото и България в автобиографичната й книга „Дума по дума” (ИК „Колибри”). Наскоро тя бе представена от самата нея в София.

Всъщност ако читателят търси типично автобиографично четиво, което да подрежда годините и събитията на един вече доста дълъг живот, няма да го открие точно в тази книга. Тя е по-скоро фрагментарна, ту говореща за големи, важни неща, ту взираща се в малки, дребни детайли, припомняща, че често именно те са същинският живот. Разбира се „Дума по дума” има своята структура, своята подредба, тя е оформена като азбучен речник – от А като Aimer, Да обичаш, до Z като Zweig, Стефан Цвайг. Започва с една харесвана песен и завършва с една харесвана книга. Между тях читателят може да прочете вълнуващи изповедни страници за България, „страната на носталгията”, както я нарича певицата, за отказа, нежеланието да се завърнеш 40 години, за неописуемото вълнение, когато това се случва, за преоткриването на обичта към страната, в която си роден.

Между песента и книгата са и ароматите на кафето или на люляка, кратки лични портрети на любими градове, промъкват се лицата на хора, важни, значими за Силви Вартан, лица от семейството или от творческите кръгове, с които е свързана.

Какво обича тя, какво я прави жена; предметите, които я заобикалят; мислите, които я вълнуват; събитията и хората, над които разсъждава – това са все парченца спомени, признания, вълнения, които съграждат цялото на тази приятна и искрена книга, чрез която читателят може да опознае „отвътре” света на една толкова известна и обичана певица, родена в България, но истинска гражданка на света.

Ето кратък откъс от книгата.

Красивото

Имам усещането, че се губи сетивността спрямо красивото – много печално. Красотата сякаш не е модерна, а префърцунена, отживяла. Може би липсват идеали, пътища към мечтите. В анимационните рисувани филми например героите често са грозни. Може да са адски смешни, но са си откровено грозни. Липсват изискаността и изяществото на първите творения на Уолт Дисни. Много харесвам Шрек, симпатичен е, но нека да си признаем – наистина не е красив…Героите на днешните рисувани филми са с чертите и облика на нашето общество. Моето поколение бе облагодетелствано от творческото и интелектуалното обновление, настъпило с надеждата за по-добър живот подир ужаса. Вкусът към красивото беше възторгът от живота, от бъдещето. Днес времената са по-мрачни, човек трябва сам да подхранва собствения си ентусиазъм, за да продължи да живее.