Прочетох последователно „Пътеводител за озадачените” – разговори на Вернер Херцог с Пол Кронин, и излезлите по-рано „Разговори със Скорсезе“ на Ричард Шикъл, и двете книги от библиотека „Амаркорд“ на „Колибри“. На пръв поглед – различни режисьорски вселени, дори различни подходи в представянето им, а в случайния ми прочит някак се свързаха.
И двете са основани на разговор между режисьор и пишещ за киното – филмовия историк (Пол Кронин) и филмовия критик (Ричард Шикъл). Жанрът предполага динамика на гледните точки и емоционален обмен. В случая със Скорсезе се е получил диалог между съмишленици, които общуват „лесно и инстинктивно“, докато Херцог откровено заявява: „Пред мрачната алтернатива да видя книга за мен, компилирана от прашни интервюта с всичките им диви изопачавания и лъжи, или да сътруднича – аз избрах доста по-лошата възможност: да сътруднича”. За тегобата на това сътрудничество става дума и в края на книгата – интервюиращият се опитва да изкопчи някаква оценка, а Херцог се задоволява да нарече себе си и него пленници на проекта. Може би се дължи на трудния му диалог с медиите през годините, особено с търсачите на сензации. Неведнъж в разговора германският режисьор изразява раздразнение от „тези орди, които пишат за кино”.
Така се е случило, че нито един от двамата режисьори не споменава за другия, макар да говорят много за конкретни заглавия и имена от киното. И това е обяснимо – траекториите им не се пресичат. И двамата са родени през 1942 г.– единият баварец от Мюнхен, другият – италоамериканец от Ню Йорк. Единият любопитен към непознатото, търсач на нови образи и места, на онова „непорочно и хуманно място, където човек да съществува в достойна за себе си среда“. Въображението на Херцог се нуждае от пространство. Той прави филмите си далеч от мястото, където живее, и е все на път. „Един ден съм у дома в Лос Анджелис, а после се озовавам на остров край брега на Панама. Оттам – към Париж, тропическата джунгла на Тайланд, пустинния терен на Северна Африка и планините на Южна Америка, а после – обратно към студения вятър на Берлин”. (В книгата има невероятни мисли за ходенето пеш като процес на откривателство и извървяване на вътрешните пътища, за пилигримството.)
Мартин Скорсезе ще си остане завинаги нюйоркчанин, любовта към родния град подхранва много от филмите му. Непрестанно го връща към „жестоките улици“ на детството му, преминало сред „добри хора, които в крайна сметка са започнали да вършат лоши неща, защото не са имали друг избор“. Връща го към насилието в квартала, където не успява да се впише, „защото „няма сърце от камък“ и е физически слаб. (Всъщност Скорсезе е пълно опровержение на убедеността на Херцог, че физически слабият човек има проблем с житейските избори.)
Ако има нещо, което сближава двамата – това е детският им опит да избягат от средата си и като следствие – приемането на католическата вяра по своя воля в ранна възраст. И макар днес да не я практикуват, тя е белязала светогледа им.
Мартин Скорсезе бягал от дома в тишината на църквата, мечтаел да стане свещеник, но не успял да направи крачката. Осъзнал, че подбудите му не са съвсем правилни – би трябвало да го води мисълта за другите, а не за теб самия. „Голяма част от нещата, които правя, в крайна сметка идват от религията и морала, както съм ги възприел. Природата на света, в който доминира мъжкото начало, което олицетворяваше баща ми…, като контрапункт на онова, което аз възприемах като „църквата” и за мен представляваше по-грижовната, женска страна на религията. През последните 10 години се опитвам да развивам в работата си това по-грижовно съчувствие, поне така си мисля. Някои хора казват, че това е просто католическото ми чувство за вина. Но католическо или не, то си остава вина. Не говоря за вината от това, че съм закъснял за литургия или съм имал нечисти помисли. Не, говоря за вината, която идва от самия факт, че си жив. Точно това ме привлича в такива герои.“
Херцог приема вярата, за да се противопостави на баща си, войнстващ атеист, и защото има нужда да се свърже „с нещо възвишено“. Днес казва, че винаги ще бъде католик, но извън „организираната религия”. Изпитва възхита от ранните християнски отшелници. Всъщност самото му удивление пред многоликостта на света, изразено във филмите му, не рядко граничи с християнското просветление.
Два различни режисьорски подхода. Скорсезе е изначално визуален, от дете рисува истории и използва рисунките по кинематографичен начин. Винаги прави режисьорски скици: „Обичам да виждам тези рисунки, докато работя“. Филмите му общуват на различни нива с други филми, превърнали се вече в история и познати му от най-ранна възраст. Четенето не е част от културата, с която е израснал.
Вернер Херцог сам пише сценариите си, издавани впоследствие като книги. За него отправната точка във филма е физическата вселена в необятността й. „Знам, че ако остана на едно място, никога няма да открия онова, което ми е нужно.“ И още: „Моите филми се явяват в съзнанието ми съвсем живи, като мечти, без никакво обяснение“.
Скорсезе е визуално прецизен, говори надълго как оформя кадъра, как взима решения за цветовете във филмите си.
Херцог изпитва неприязън към перфекционистите зад камерата, към подготовката с часове на един единствен кадър. И заявява: „Като цяло киното има хипнотични свойства. Често самият аз изпадам почти в несвяст на снимачната площадка и се налага да питам човека, следящ последователността на сцените,… каква работа остава да се свърши“.
Двамата са противоположни сякаш във всичко: Вернер Херцог – вихрен разказвач, задълбочен и критичен ум, (негов приятел физик нарича гениална способността му да създава образи и истории, които не биха хрумнали никому), по-скоро категоричен в преценките си, не допуска събеседника и читателите до вътрешните си съмнения. Мартин Скорсезе – деликатен, съмняващ се, понякога уязвим за оценките на публиката и критиката, търсещ обяснение на спорните избори, които е правил.
В резултат разказът на Вернер Херцог е изпълнен с удивителни случки и преживявания – за участието на 10 000 боядисани плъха в снимките на „Носферату“, на диви маймуни в „Агире, гневът Божи“, или как подлага на хипноза актьорите във филма „Сърце от стъкло“. Това е разказ за гигантски инженерни предизвикателства като пренасянето на кораба от „Фицкаралдо“ през планината; за физически усилия – снимки на най-опасния връх Серо Торе, оцеляване две денонощия заровен в снега или на разцепен сал в перуанска река; за поети рискове като снимките на остров Гваделупа малко преди да избухне вулканът. Самите герои от филмите му опровергават нормалността – дали ще е мечтател, който иска да построи опера в джунглата, или човекът, който 13 лета общува с мечки гризли в Аляска, преди да го разкъсат, или пък последният абориген, говорещ на своя език…
Херцог приема режисьорската професия като „атлетика, а не естетика“ (така е озаглавена една от главите в книгата). Нарича себе си пехотинец в киното, занаятчия, който се чувства най-близо до средновековните майстори. Да останеш анонимен – означава да дадеш автономен живот на работата си.
Някъде в хода на разговора Мартин Скорсезе признава: „Може би в крайна сметка повтарям едни и същи идеи и теми“. Сякаш неизменно се връща при чувството на дълг – на баща към син, на сина към баща, при верността и предателство, вината и падението на човека, вярата и духовното израстване, при насилието, гнева и самотата на човека от периферията. При това, което „не е рационално, не е добро, но е напълно човешко“.
Връзката на Вернер Херцог с Клаус Кински, играл в най-важните му филми – „Агире, гневът Божи“, „Носферату“, „Войцек“, „Фицкаралдо“, „Кобра Верде“, отговоря по съдбовност на тази между Скорзесе с Робърт де Ниро (в „Жестоки улици“, „Шофьор на такси“, Разяреният бик“, „Кралят на комедията“, „Добри момчета“, „Нос Страх“, „Казино“). Макар в същността си тези отношения да са на двата полюса: първите – бурно антагонистични, вторите – почти братски.
И двамата имат дълго носени в душата филми. Вернер Херцог казва, че „Войцек“ винаги го е изгарял отвътре. А историята на Фицкаралдо, история за „тържеството на безтегловността и фантазията над реалността“, той започва със собствени средства, никой продуцент не се хваща на абсурдните му желания. Сред най-продължително замисляните филми на Скорсезе са тези за вярата – „Последното изкушение на Христос“ и най-новият „Мълчание“. Прехвърлили 70-те, и двамата са все така отдадени на работата, в непрекъснато търсене, придвижват едновременно по няколко проекта.
Ако има нещо, по което все пак си приличат, това е трудното финансиране на проектите им, превърнало се в битка на живота им. Вернер сам продуцира част от филмите си, Скорсезе признава, че се е разорил с „Бандите на Ню Йорк“, вложил всичките си спестявания, за да го завърши. В последния етап от кариерата си двамата са изключително влиятелни, но съвсем не богати. Работят по теми, които ги интересуват, нямат гигантски касови успехи.
Музикалните влияния са силни и при двамата. При Херцог това са влияния от ранните композитори, от Монтеверди, Джезуалдо, Йоханес Чиконя, Мартим Кодакс. Малко се знае за другата му страст, да поставя опери – често Вагнерови заглавия – в Байройт, Лиеж, Мадрид, Хюстън, Рио де Жанейро, на сцени като Ла Скала, Арена ди Верона, Опера Бастилия… Скорсезе създава филми за Джордж Харисън, Франк Синатра, „Ролинг Стоунс“, Боб Дилън, говори за присъствието на музиката в живота и филмите си, а бегло и защо не се е срещнал с операта.
Скорсезе, който признава, че душата му е разполовена между европейското и холивудското кино, има изследователски интерес към седмото изкуство, инвестира в реставрирането на стари филми, колекционира плакати. В разговора с Ричард Шикъл едновременно се разгръщат няколко линии – биографичната, другата – около създаването и анализа на неговите филми, и историческата линия – около стари заглавия и режисьори. Колко страстен е този интерес на Скорсезе, знаем и от неговото четиричасово документално „Пътуване през американските филми“.
Вернер Херцог съзнава привилегията да прави кино и също се чувства длъжен да предаде знанията си – „нестандартните му семинари“ възпитават във „вълнения на съзнанието“, упорство на мечтите, вътрешен стимул и пламък. Това е важното според него, а техническите средства остаряват. И насърчава начинаещите не само да гледат, повече да четат. Защото „тези, които четат, притежават света“.
И двамата биха се подписали под думите на Орсън Уелс, че за четири часа можеш да научиш всичко за камерата и студиото. Останалото, за да станеш режисьор, идва от другаде. Или според Херцог: изисква се придобиване на личен светоглед, овладяването на няколко технически трика не те прави филмов творец.
В края Мартин Скорсезе казва: има смисъл в това да отваряш врати, да накараш някой да поеме в неподозирана посока. Това правят тези две вдъхновяващи книги – отварят врати.
