1 . По калейдоскопичен и непредсказуем начин съдбата ни среща с хора, книги, разкази, ръкописи, случки, изповеди, предчувствия. Понякога от такива срещи в миг животът ни се променя и поема по друга, непредполагана преди посока. А друг път те са първата крачка към написването и издаването на една книга.
Представям си добре есенната привечер, в която Тони Николов се среща с неиздадения ръкопис на Иван Хаджийски. Представям си как след изморителния ден бърза да се прибере към дома си, започнало е вече да ръми, случайно вижда през прозореца на едно кафене свой стар познат антиквар, той му прави знак да влезе, Тони влиза, поръчва си кафе, започват да говорят, антикварят му казва, че ето в тази чанта има папка, която някога е била архив, бил го купил преди трийсет години от битака и така нататък, Тони е разказал в предговора към книгата „Откъде започнахме ние”, изд. „Рива”, стъпка по стъпка разпознаването, срещата с този неиздаден ръкопис.
Не зная кой от двата факта е по-удивителен – това, че ръкописът отива при един от малкото хора, които биха могли да го разпознаят, оценят и акушират, или фактът, че можем да прочетем неиздавани досега студии на големия български социолог и писател Иван Хаджийски. И човек. Загива на 37 години, защото се записва като доброволец на фронта – военен кореспондент в щаба на Втора българска армия.
Особено силно впечатление ми направи първата студия „Откъде започнахме ние”, в която Иван Хаджийски разказва за средата, от която е произлязъл. Дядо му бил бъчвар „сред букака на Чифлика” с 14 деца – ни повече, ни по-малко. Четиринайсет! Баща му занаятчия, шивач на антерии. „По приемственост аз трябваше да стана бакалин… Баща ми и досега не може да чете писанията ми. Майка ми не ги и похваща, за да не ги оцапа. Брат ми ги чете, без да ги разбира докрай, а двамата ми по-малки братя от новата майка – от игри на карти, билярд, гуляи и любов – нямат време да ги разрежат. В тая културна среда съм расъл, съм се изграждал, не само неразбиран от нея, не само неподкрепян от нея, но в смъртна борба с нея и досега…”
Това е естествената за България среда – на неразбиране, оспорване, озлобление, охулване, гавра, клюкарство, злословие, клевета, доносничество. В българската среда е нормално и естествено да се бориш със завистници, подлеци, кариеристи и неоценени гении. И истинският, самородният талант трябва да се бори с такива верблюди. Класикът на българската социология е талант, който се е преборил с тези чудовища, доказал се е и ги е надживял! Ние сме щастливи да четем писанията и прозренията на Хаджийски. Ние се прекланяме пред прозрението му да види и таланта му да опише бита и душевността на нашия народ.
Смъртната борба на Хаджийски с неразбиращата културна среда продължила и след смъртта му. Редник Хаджийски загива 37-годишен през октомври 1944 г. Ръкописите му престояват в мухъла и забравата над 70 години, докато бъдат разпознати и оценени. Неизвестните изгубени ръкописи са обречени на гибел, обречени са никога да не бъдат издадени и прочетени, ако не бяха разпознати по толкова странен начин, който ние прибързано сме склонни да назоваваме случайност. Всъщност тази привидна случайност е една съдбовна среща между слепналите пожълтели листи и човека, който ще ги разпознае, оцени, разчете, подреди и издаде.
2 . Ще разкажа и за още едно разпознаване, този път не между ръкопис и човек, а между човек и човек, въпреки стеснителността и нежеланието на главното действащо лице. То се връщало със семейството си от пътешествие. Пътували с нискотарифни авиолинии, които кацали на летището в Буве – на 80 километра от Париж, малко летище, приличало на софийското, не било особено натоварено. От самолета слязъл човек с униформа и се насочил към насъбраните пътници и се приближил към главното действащо лице на нашия разказ. Господин Николов, казал човекът, аз съм капитанът на самолета Недялко Недялков. Исках само да ви приветствам заради всичко, което с колегите си от Портал Култура правите за духовността ни. И ви моля да поздравите своя екип, своите автори, и започнал да изрежда имената на авторите на Портал Култура. Останалите членове от семейството на главното действащо лице, както и самото то, ахнали от почуда, ококорили се, но изненадите не свършили дотук. Качили се в самолета и докато все още се настанявали на местата си, при тях дошла една от стюардесите и им казала, че капитанът най-любезно ги кани да пътуват във вип залата. Те, разбира се, първо отказали, било им съвсем неудобно, но стюардесата настоявала, умолявала ги да заповядат. Но изненадите не свършили и дотук. Самолетът излетял и тогава по високоговорителя борд-капитан Недялков казал, че на борда на самолета пътува заедно със семейството си главният редактор на Портал Култура. Благодарил му. Поздравил отново авторите, изброил отново имената им. Призовал пътниците да станат читатели на Портала, защото там се публикуват много стойностни и смислени неща и всеки щял да открие нещо за себе си…
Дълго време увещавах Тони да опише със свойственото си чувство за хумор тази случка. После му казах, че аз ще напиша за нея. Той учтиво, но настоятелно се опита да ме разубеди. Да не се хвалим, да не ни помислят за надути, да не се саморекламираме, да не ги подразним, да не се набием в очи.
Но нали за това работим – да пораждаме смисъл, да споделяме посланията си, да бъдем четени, да бъдем полезни на другите.
Разпознаванията, като описаните две, дават смисъл на нашата работа. Иначе ние се срещаме и разминаваме. Понякога се срещаме и пак се разминаваме. Самолетите излитат и кацат, безценни ръкописи мухлясват и гният, ние се раждаме и умираме, чужди един на друг, чужди на света и той на нас. Докато не се случи удивителния миг на разпознаването. А ако не се случи, просто сме част от онази аморфна среда, с която Иван Хаджийски е в „смъртна борба“.
