„Когато мечтаем за човешко осъществяване, за гордостта и щастието да бъдеш човек, нашият поглед се обръща към Средиземноморието”, пише френският историк Жорж Дюби. Тази епоха обаче отдавна отмина. Днес мнозина предпочитат по-скоро да се отърват от ПИГЕ, както непочтително са кръстили Португалия, Италия, Гърция и Испания. На Юг имаме сходна нагласа: „да се прекъснат мостовете с Брюксел”.
Периферията на Европа – от Португалия до Гърция през Северна Африка – минава за огнище на заплахи, което буди почти толкова тревоги, колкото някогашният Източен блок по време на Студената война. Тъкмо в Юга – ключова точка, която някого извикваше положителни асоциации – днес политическите елити и общественото мнение съзират най-големи рискове в сферата на сигурността – ислямски тероризъм, крах на еврото и бежански вълни.
Не става въпрос да омаловажим предизвикателствата, пред които ни изправя евентуалният фалит на някои страни-членки на ЕС, нито пък идването на власт на ислямистки партии в Близкия Изток, както и притокът на бежанци от Средиземноморието. Но, както е известно на всички, страхът е лош съветник. Би било по-полезно да направим обективна равносметка на ситуацията в средиземноморския басейн, който има своите козове в бъдеще.
Не е нужно дълго да се оглеждаме, за да оценим колко средиземноморският басейн е важен за Европа! Например за Берлин. „Mare nostrum”. Такова е името, дадено от римляните на „тяхното” вътрешно море по време на апогея на Империята, когато тя се е простирала по всички брегове на Средиземно море, което е контролирала военно и експлоатира търговски. За да се възвърне днес смисълът на наименованието „нашето море”, би трябвало да се върне на Юга неговото място в историческото сърце на Европа, без какъвто и да е империалистически замисъл или меркантилен интерес, а единствено, за да се вдъхне живот на един мирен и дългосрочен проект на развитие.
Четири области на действие ми се струват приоритетни, като всичко тръгва от от „енергийния съюз”, който включва североизточната част на Европа, Средиземноморския басейн и Субсахарска Африка. Става дума за една нова „общност на въглищата и стоманата” в наши дни, която би се възползвала от цялостната интеграция на региона, както е станало през 50-те години в Европа. Енергийните олигополи на Севера ще се окажат тогава също толкова овехтели, колкото и залязващите режими на Юга.
За целта е необходимо да се въведе ред в икономическото деление на труда между Севера и Юга: в продължение на десетилетия Северът е внасял суровини и земеделски продукти от Юга, докато Югът е внасял от Север трайни потребителски продукти и оборудване със сериозна добавена стойност. Към това се прибавят и транснационалните миграционни потоци, които карат северняците да виждат в южняците само гастарбайтери или пък бежанци, нуждаещи се от закрила, докато, обратното, според южняците северняците са само туристи, бизнесмени или пенсионери, търсещи слънце.
Равностойната търговия, достойният труд за всички и социална справедливост не могат да спират пред националните граници и трябва да заменят срамното ограбване на Юга, от което все пак са се възползвали малцина.
За начало трябва сериозно да се преосмисли безчовечната политика на прием на бежанци, въведена от FRONTEX (Европейската агенция за надзор на границите). Нейни жертви всяка година стават стотици имигранти, които загиват при инциденти с плавателни съдове. Северът на Европа се нуждае от имигранти и би трябвало да ги приеме с отворени ръце. Берлинската стена не рухна през 1989 г., за да бъде издигната наново в Средиземноморския басейн. Почти целият регион е зависим от монокултурата на туризма, ала по-голямата част се пада на low cost туризма, вместо на зеления туризъм. Преходът към един масов и икономически жизнен туризъм, социално приемлив и лишен от отрицателни последици върху околната среда, е напълно възможен, ако се премине от лежането на слънце на плажа към един междукултурен обмен, изпълнен с взаимно уважение
Европейското обществено мнение, в което се включват професионалистите в международната и европейска политиката, лабораториите за идеи и консултантските организации, както и повечето фирми, университети и групи за натиск, досега пренебрегва подобни перспективи и не се занимава с друго, освен със сценарии за излизането на Гърция или на други страни от ПИГЕ от еврозоната. Карикатурният образ, с който се ползва средиземноморският басейн – лош ученик, огнище на заплахи и кандидат за излизане от Съюза – има своите дълбоки корени. На Север Арабската пролет от 2011 г. не беше нито желана, нито активно подкрепяна. Идването на власт на ислямистки правителства в Тунис, Либия и Египет само укрепи „цитаделата Европа”, по същия начин както държавата Израел възприе Арабската пролет като риск за сигурността. Стабилността винаги и навсякъде взима превес над свободата. Овладяването на кризата в Юга от страна на Ангела Меркел и Франсоа Оланд изкара на сцената една измамна алтернатива: затягане на колана до задушаване или растеж до съсипване. Високата степен на задлъжнялост задушава и най-малката инициатива, а плановете за растеж нямат никаква измеримост нито в социален план, нито по отношение на околната среда. Цитираните по-горе сектори – енергиен съюз, равностойна търговия, зелен туризъм и интеркултурно обучение – могат обаче да бъдат групирани като се даде началото на алтернативен път за развитие, от който Северът със сигурност ще извлече полза.
Този „херкулесовски проект” трябва да се съпътства от конституционно развитие в рамките на ЕС. „Страните с проблеми” ще изгубят част от националния си суверенитет, но няма да са единствените: по същия начин както Саарланд, Северен Рейн-Вестфалия и Бавария днес са провинции на Федералната република, Германия в бъдеще ще се превърне в част от „обединена Европа”. Със или без съучастието на Франция, Германия повече няма да може да играе ролята на хегемон в рамките на Съюза.
Подобни проекти без съмнение трудно . се приемат в Париж и Берлин (както и в Лондон или Варшава). Но не може само да се опитваме да отместим на заден план държавата-нация и нейния народен суверенитет, без да предложим някаква структура, която да фокусира под по-гъвкава форма принципите на федерализма и на субсидиарността. Обединена Европа трябва да се конституира върху твърди ядра и жизнени периферии, свързани по между си чрез трансгранични сътрудничества между регионите. Балтийският съюз – неформална група, обединяваща балтийските и скандинавски държави, Полша и Германия – съюзът Алпи-Адрия (между Австрия, Италия и Словения), Балканският съюз, както и привилегированото партньорство на ЕС с Русия и Турция, са предпоставки за подобни регионални групирания.
Политическата алтернатива
Ето защо преоснованият Средиземноморски съюз може да послужи като модел за един федерален и трансграничен ред в Европа, и то отвъд границите на настоящия Европейски съюз. Досега „Европа на регионите” беше само израз на езиковото и културно многообразие на континента, както и на защитата на правата на етнически малцинства в рамките на различни държави-нации, които се стремят към регионална автономия.
Днес тази Европа на регионите трябва да излезе от своя провинциализъм и да приеме формата на по-гъвкав съюз за „трансгранични сътрудничества”, които, редом до парламентите и до структурите на гражданското общество, ще бъдат в състояние да устоят на натиска на „свръх-държавата”, имплантирана в Брюксел, което пък ще придаде демократична легитимност на наднационалните решения.
В разгара на кризата има възможни писти, които могат да доведат до възникването на по-различна европейска общност и обществено мнение, до появата на европейска гражданственост, достойна за това име, както и на една наднационална демокрация, която ще позволи на Европа да се превърне в сигурен фактор на международната сцена. Става дума за една Европа, която да може да предложи алтернатива на китайския империализъм в търговията със суровини, на идеологическото саморазрушение на двете залязващи свръх-сили – Съединените щати и Русия –на катастрофалното господство на един свят на финансите, изплъзващ се от всякакъв контрол, както и да се справи с нарастващата заплаха от политическо насилие, идващо от страни, поели по пътя на промяната.
Financial Times Deutschland
Превод: Тони Николов
Клаус Легеви (род. 1950 г.) е известен германски политолог. Той е директор на Института на науките за човека в Есен и съиздател на списанието за международна политика Blätter für deutsche und internationale Politik. Бил е гост-професор в университета Париж-Х, както и титуляр на катедрата „Макс Вебер” в Нюйоркския университет. Автор е на множество книги, включително и на излязлото преди броени дни изследване, озаглавено Zukunft im Süden : Wie die Mittelmeerunion Europa wiederbeleben kann (Бъдещето на Юга: как Средиземноморският съюз може да придаде динамика на Европа), издадено от Körber–Stiftung. На български е издадена книгата му Глобализацията и нейните противници (изд.Агата-А).
