„Е.Е.“ – по романа на Олга Токарчук, адаптация и сценарий Гжегож Яжина и Роман Павловски-Фелберг, превод Крум Крумов, режисьор Гжегож Яжина, сценография AAFGJAP, костюми и грим Анна Аксер-Фиялковска, музика Карол Непелски, осветление Александър Провалински, видео дизайн Збигнев Бзимек, сценично движение Деян Георгиев, консултант по сценично движение от епохата Цонка Великова, плакат Гжегож Лашук, актьори: Теодор Ненов, Моника Иванова, Искра Донова, Кирил Недков, Светослав Добрев, Стефан Додуров, Гергана Христова, Емили Тремоил, Ралица Туджаро, Ангелина Славова, Кънчо Кънев. Премиера на 25 и 26 септември 2026 г. Младежки театър „Николай Бинев“.
Бях чувал за Гжегож Яжина като за звезда на днешните полски театър и кино, но не бях гледал негова постановка. Като се насложи, че не съм чел и романа на Олга Токарчук от 1995 г., оказах се съвършеният неподготвен зрител – отворен за всякакви опции.
Яжина не долита сам в Младежкия театър. Полският екип на постановката е постоянно работещ с него – в действие са добре сработени театрали с единна естетическа и интелектуална програма. Под усуканата абревиатура AAFGJAP се крие немалоброен отбор, чиято основна дейност е така нареченият Set Design, тоест всичко, оформящо сценичното пространство, освен реквизита. И действително: за сметка на семплия инвентар (пъргаво внасян и изнасян за съответното действие), пред зрителя се отваря многопластова (и в хоризонтален, и във вертикален план), концептуално изградена картина. Решаваща е работата със светлината и с видео-дизайна, задаващи обемите и водещите акценти. Ролята на добре промислените костюми няма как да бъде подценена. Играта на съзвучия и контрасти в облеклата вече внушава и част от задачите, поставяни пред актьорите, и техните решения. Деликатно, същото върши и прецизно селектираната музикална картина. Трябва да се признае, рамката на спектакъла е почти перфектна.
Базата е драматургията. Гжегож Яжина и Роман Павловски-Фелберг не следват романната динамика – става дума за театрален текст от най-чист вид: всяка дума води към действие; всяко действие е конфликтно. Режисьорското решение е от своя страна само на пръв поглед странно. Яжина избира за постоянна тоналност ритъма на медитацията: бавен, привидно протяжен. „Привидно“ казвам, защото спокойното наглед темпо открива хоризонт към напрегната психологическа, общо-интелектуална, а и чисто философска работа пред емоционалността и ума на мислещите зрители.
Историята, разгръщаща се в Бреслау/Вроцлав през 1908 г., може да се събере в няколко реда: При рутинен семеен обяд на претенциозното буржоазното семейство Елцнер петнадесетгодишната дъщеря Ерна, по-възрастната сестра на близначките Кристине и Катарине, изпада в пристъп и влиза в контакт с духа на покойния си дядо, когото в действителност не е срещала и не помни. Майка ѝ и студентът Шацман, теософ и спиритуалист, авторитет за г-жа Елцнер, в която е влюбен, обявяват момичето за медиум и започват съответните сбирки за призоваване на духове. В тях участва и „чистият рационалист“, семейният лекар Льове, а скоро в историята ще се замеси и проф. Фогел, зад когото прозира фигурата на Зигмунд Фройд.
Вроцлав, alias Бреслау, не е избран случайно. Там тъкмо през 1908 г. Макс Борн започва своите изследвания върху Айнщайновата теория на относителността, прераснали в първите формулирания на квантовата теория. С психологията, все още философска специалност, там са ангажирани Херман Ебингхаус, авторитет в експерименталната психология и по-конкретно в изследванията на паметта, и Рихард Хьонигсвалд, специализирал в психологията на мисленето: на мисловните процеси, решаването на проблеми, формирането на понятия и съждения. Макар и от 1915 г., там преподава и Алоис Алцхаймер. Така университетът става „естествено“ място на сблъсъка между набиращата скорост психоанализа и сциентистката рационалност.
Токарчук признава, че романът ѝ е повлиян от дисертацията на Карл Густав Юнг „Към психологията и патологията на така наречените окултни феномени“ (1902 г.). Във времето на своето студентство самият той е участник в кръг на призоваващи около маса духове. По-късно той свързва реакциите на медиумите със сферата на тяхното несъзнавано. Няма как в този контекст да не бъде привлечен и Фройд, който обаче и в годините на тяхното приятелство (от 1907 до 1913 г.) не приема насериозно изцяло сериозно приеманите от Юнг парапсихологични феномени.
Рамката е изградена като описание на клиничен случай. Той е поводът и за Токарчук, и за авторите на спектакъла да се захванат с базисни антропологични теми. В конфликти се вкарват интерпретациите на съзнаваното и несъзнаваното; въпросите за тяхната съвместимост или конфронтиране; за битието на външната „реалност“ и мисловната „виртуалност“; за тънката граница между „патология“ и „нормалност“; за проявяваното и изтласкваното; за обяснимостта на човешкото с инструментите на позитивната наука и оставащото отвъд границите на нейните компетентности; за възможностите за изграждане, промяна и преобразяване на личността; за инструментализирането или обсебването на същата тази личност и нейното автономизиране; за степените на търпимост в общуването; за удовлетвореността и фрустрирането… за въпроса, заставащ пред всекиго от мислещите човеци: Кой съм аз. Разгръщат се варианти на кризене на човешкото, в чийто хоризонт се тълкуват социалните кризи, довели малко след проследявания исторически период до първата всесветовна катастрофа на илюзиите, изповядвани като постулати на хуманността от дотогавашното човечество.
Извинявам се на ангажираните в спектакъла актриси и актьори, че няма да представям работата им поименно. Подозирам, че основният критерий при техния подбор е била тъкмо способността да удържат поверения им акорд от общата хармония, изграждана нащедро и чрез мощни дисонанси. Те се справят прекрасно, всички до един: няма фалшивеене, няма липси или излишъци – строгата линия е очертана без колебание. Ясно е, че без тях идеята, и съвършена да е, би се провалила. Но не се. „Е.Е.“ е истински успех.
Могат ли да се доловят някакви кусури? От моя гледна точка, да, и то все при технически решения. Има – немного – сцени, в които мултимедията преминава в илюстративност. В повече са ми и примигванията на светлините в салона. И разбира се, микрофоните. Това вече масово заболяване е – в дългосрочен план – самоубийствено за театъра. Доброто намерение да се ползват всички регистри на артикулацията прекъсва артерия на собствено театралното: живия глас. Той е елемент от живото умно тяло на актьорите, което е тъкмо дистанциращото театъра от разните дигитални форми на представяне.
Последният абзац може – не без основание – да се оцени като дребнаво заяждане в хоризонта на основното. А основното е театър от висока проба, издържан в изящна стилистика, все по-рядко срещана по нашите сцени. Дали и доколко масовата софийска публика, упорито приучвана в съвсем други сценични стандарти, ще припознае ценността му? Питам се. Което, разбира се, няма как да е въпрос към създателите на спектакъла.
Видим е стремежът – осъщественият стремеж! – на Гжегож Яжина и целия му екип да изградят тотално художествено произведение. Техният подход е доведен до финал чрез публикуването на българския превод на романа на Токарчук (осъществен от Крум Крумов и издателство ICU). Издание, стимулирано от ръководството на театъра – Михаил Байков и Делян Тодоров. Представянето на книгата бе на 27 септември – ден след премиерите на спектакъла, отново в Младежкия театър. Така се прави. Усетът за добър театър е неотделим от усета за висока култура.
