За сълзите и изкушенията, за борбата на дебютантите и за връщането на доверието към българското кино – с режисьорката Светла Цоцоркова разговаря Мариана Първанова.
Първият пълнометражен филм на Светла Цоцоркова –„Жажда”, бе показан миналата година на фестивала на българския игрален филм „Златна роза” във Варна, където получи наградата за дебют. Изключително уверен и зрял старт, така критиката определи дебюта й в игралното кино. „Забележително естетическо постижение” го нарича Лий Маршал от Screen Daily. Първите зрители сравняваха лентата с платно на импресионисти. Доста поетично, но напълно заслужено сравнение, което подсказва и още нещо – филмът като че ли не носи специфичните белези на българското или балканското кино. Заслуга за това имат самата режисьорка, опитният художник Георги Тодоров и младият Веселин Христов, който не случайно взе наградата за операторско майсторство на фестивала „Златна роза”.
„Жажда“ е едно от очакваните събития на София филм фест, защото идва с впечатляващ актив: номинация за наградата на Kutxabank за нови режисьори на фестивала в Сан Себастиан през 2015 г., награда за най-добър актьорски екип и специалната награда на журито в категорията „Младите в настъпление“ от международния кинофестивал в Минск, както и Сребърен атлас за най-добър режисьор от международния фестивал в Арас, Франция.
Сценаристи на „Жажда” са Светослав Овчаров, Светла Цоцоркова и Венцислав Василев. Ролите се изпълняват от Александър Бенев, Моника Найденова, Светлана Янчева, Ивайло Христов, Васил Михайлов, Стефан Мавродиев и Иван Бърнев. Художник на костюмите е Елена Стоянова, композитор – Христо Намлиев, звукорежисьори са Валерия Попова и Момчил Божков. Продуцент е Front film.
Светла Цоцоркова е завършила режисура в НАТФИЗ през 2004 г. Първият й самостоятелен късометражен филм „Живот със София” (2004) спечели награди в Триест, София, Лодз, Пекин, Поатие. Вторият – „Майка ми”, излезе година по-късно.
„Жажда” е включен в Международния конкурс на 20-ото издание на София филм фест. Прожекциите са на 15, 17 и 28 март в Дома на киното.
„Жажда“ е психологически тип кино, което не е много атрактивен за масовата публика. Този жанр е един от най-трудните и направо да си кажем – доста рискован за дебютант. Защо го избрахте?
Моят учител Георги Дюлгeров винаги ми е казвал да разказвам само за неща, които познавам, които ме интересуват и вълнуват. Израснала съм в странджанско село. Всеки ден баба ми пътуваше до Приморско, където переше чаршафи в тогавашния Международен младежки център. Целият свят за нея преминаваше през чаршафите. Като дете прекарвах много време сред стотиците развети чаршафи. Героите във филма са хората от това село. Разбира се, в сценария мекотата на детските спомени е изострена от дистанцията на времето.
Като основна нишка през „Жажда” минава темата за нашата самота. В последно време филмовите режисьори разработват тази тема в градска среда, героите живеят в мегаполиси. Вие се спирате на затънтено място, наистина заобиколено от красива природа. Какво носи този избор при разработването на темата?
В света на нашите герои не се случва нищо. Дните им са еднакви и монотонни. Въпреки това техният свят е хармоничен. Всяко нещо е на мястото си, йерархията е ясна. Това е един аскетичен свят, но липсата на изкушения го прави част от рая. Пристигането на сондьорите отприщва желанието им да докоснат „света на другите”. Тогава личният им свят се пропуква. Хармонията изчезва. Пред тях се отварят огнените врати на ада.
Наскоро филмът беше показан на фестивала в Хантий Мансийск, Сибир. Един от зрителите каза след прожекцията: „Когато човек живее без присъствието на Господ, гори в Ада“.
В дебютния си филм показвате изключителна зрялост в построяването на разказа, в избора на актьорите и тяхната работа. Да не говорим за омагьосващата визия на филма. Колко време ви отне работата по филма?
Две години писахме сценария. Две години търсих кой да играе ролите на двете деца. Заснехме го за 5 седмици. Две години го завършвах. Дано не повторя тази схема при втория си филм. Защото с третия ще се пенсионирам.
Как избрахте актьорите? От самото начало ли виждахте Ивайло Христов и Светлана Янчева като семейната двойка, или първо се спряхте на единия от тях и спрямо него подбрахте партньора?
Докато пишехме сценария, знаех кой ще играе ролите на възрастните персонажи. Да се работи с опитни, умни, чувствителни и с чувство за хумор актьори е много хубаво. Работата върви бързо и лесно. Разбира се, това е и предизвикателство. Имаше борба, но и без нея няма как. Аз съм доволна от резултата, дано и те не съжаляват за участието си във филма.
Другите двама главни изпълнители – Александър Бенев и Моника Найденова, са непрофесионални актьори, които се справят чудесно. Как ги открихте?
Срещнах се с над 3000 деца. Един ден моята асистентка Мария, която ми помагаше в търсенето, ми каза, че няма дете в София на възраст между 13 и 17 години, което да няма нейния телефон и да не й маха по улицата за здрасти. Не по-лесна беше работата в подготовката. Непрекъснато карах сценариста да пише нови и нови диалози за кастинг. Един ден той констатира, че вече имаме материал за още един сценарий. На самите снимки работата с децата беше като с професионалните актьори. Е, не се мина без сълзи, но това е от полза за филма.
Какво се случи с двамата след заснемането на филма?
След „Жажда” Александър Бенев се снима в два български филма – „Семейни реликви” на Иван Черкелов и „Асансьор за пациенти” на Иглика Трифонова. Моника Нейденова е поканена да се снима в новия филм на Киран Коларов. Към момента Александър учи скандинавистика в Софийския университет, а Моника е ученичка в гимназията за полиграфия и фотография.
Има ли разлика във възприемането на филма у нас и в чужбина?
Световната премиера на филма беше в Сан Себастиан в категорията „Нови режисьори“. Голям и стар фестивал, перфектна организация. Изключителна публика: добронамерена, любопитна, отворена за различни естетически търсения. Прожекциите в претъпкани зали, в които публиката ставаше на крака и ни аплодираше след края на филма, не могат да се забравят.
В следващия месец и половина филмът беше в състезателните програми на фестивалите в Хайфа, Цюрих, Хамбург, Варшава, Лондон, Скопие, Сао Пауло, Минск, Арас, Ротердам, Гьотеборг. Предстоят още участия. До един момент пътувах, но реших, че не мога да прекарам цяла година под овациите на публиката. Има толкова много работа и у дома.
Струва ми се, че българската публика възстановява доверието си към родното кино. Ако хората открият себе си на екрана, те ще повярват на историите, които разказваме. Натрупани са планини от недоверие, трябва да ги взривяваме или да копаем тунели в тях. Имаме да извървим още много път едни към други – зрители и автори. Важното е да не спираме да крачим.
Удоволствие е да гледаш „Жажда” заради работата на художника и операторската работа на младия Веселин Христов. Как избрахте начина, по който да бъде заснет филмът? Доколко това е ваш подход, или бе предложен от оператора?
Правихме дълги проби на различни обективи, цветове на костюми, реквизит. Изработихме декора в компютърна програма и уточнихме всички детайли по изображението. Но… когато намерихме мястото, то само ни подсказа как да заснемем филма. Не ние избрахме начина на снимки, мястото и филмът го изискваха.
Някои откриват паралели в отделни сцени с класиката в киното. Това специално търсен подход ли е, или е случайност?
Паралелите с класическите филми могат само да ме ласкаят. Разбира се, като ученичка на Георги Дюлгеров съм изгледала много филми и съм изслушала неговите анализи, а той е блестящ анализатор. Със сигурност онова, което познавам от световното кино, ми влияе подсъзнателно.
Как пробиват у нас дебютантите в киното?
Усилията да направиш филм са еднакво големи и тук, и в чужбина. Няма значение дали е първи, втори или трети. Може би само страхът е по-голям. Въпреки че знам от опитни режисьори, че и това не е точно така.
У нас за последните няколко години Националният филмов център направи възможно да дебютират не малко колеги с ниско бюджетни проекти. Това е важно. Български филми участват на все повече международни фестивали. Това обърна главите на чуждите селекционери и дистрибутори към България. След края на София филм фест тази година по кината в страната ще тръгнат около десет нови български филма. В последните 25 години България създаде много достойни филми. Това е процес, който не е от вчера и не е за един ден. Важно е процесът да не спира.
Имате впечатления от много фестивали. Може ли да откроите нови тенденции в киното?
Въпросите, които вълнуват сегашните режисьори, са същите които са занимавали авторите и преди 30, и преди 60, та и преди 100 години. Това са вечните теми за любовта, приятелството, отношенията между деца и родители и т.н. Някои съвременни автори са по-смели и дори крайни в своите визуални решения или форми на разказ. Други се придържат към класическите форми. И едните, и другите са еднакво мотивирани. Когато в дъното на историите им е интересът към човека в неговото многообразие, филмите са вълнуващи и топли.
Понякога филмите със злободневна политическа или социална насоченост са по-предпочитани от определени фестивали. Те вървят по горещите следи на времето, в което живеем. Проблемът е, че горещите следи изстиват бързо.
Какви филми иска да прави човек е въпрос на личен избор.
Замисляте ли следващия сценарий за филм?
Работим по сценарий, идеята за който отново взех от моето детство. Всъщност за много от нас детството с неговите тревоги, възторзи и откривателства никога не свършва.
