В „Хулиета“ ще откриете по нещо от депресията и свободолюбието на други женски персонажи на Алмодовар.
За всички, които свикнаха с провокацията в киното на Алмодовар, „Хулиета“ вероятно ще звучи като твърде „скромен“ киноразказ. Останалите ще преоткрият любимата тема на режисьора за майчинството, пречупена по различен начин в огледалото минало-настояще и все пак изпъстрена с всички онези дребни детайли (от драматургията до визуалното решение), които ни очароват в творчеството на Педро Алмодовар.
Уморена жена на средна възраст, Хулиета сe готви да напусне Мадрид и да се премести в Лисабон с приятеля си, когато случайна среща на улицата събужда спомени, потискани години, и я кара да преосмисли живота си. Под формата на писмо до дъщеря си Антия, Хулиета се връща мислено 30 години назад и изравя миналото, изпълнено с любов, безпокойство и чувство за вина… Младата Хулиета от 80-те се превръща в пълноправен участник в историята и сякаш героинята има нужда да се срещне със самата себе си, за да погледне „отвън“ на решенията и грешките на младостта, които от години й пречат да продължи напред.
Ако се вгледате внимателно, ще откриете в „Хулиета“ по нещо от депресията и свободолюбието на женските персонажи от „Жени на ръба на нервна криза“ (1988), през „Всичко за майка ми“ (1999) и „Говори с нея“ (2002) до „Завръщане“ (2006). Но „корените“ на най-новата героиня на Алмодовар ни връщат още по-назад, към „Какво направих, за да заслужа това?“ (1984). Спомнете си потиснатата домакиня Глория (във великолепното изпълнение на Кармен Маура), прибавете към нея еманципираната писателка Лео (чудесната Мариса Паредес) от „Цветето на моята тайна“ (1995) и… фокус-мокус…, магията отново се получава – от цилиндъра изскача Хулиета, някак странно позната и все пак нова и различна, следващото попълнение в неповторимата женска колекция на сеньор Педро.
След най-слабия филм в кариерата си, недоразумението „Свалки в облаците“ (2013), който би трябвало да напомня за младежкия му кинофлирт с кича и попарта, Алмодовар се връща към други жанрови и драматургични пътеки от своята младост. „Хулиета“ елегантно се плъзга покрай мелодрамата и заменя социалната тематика с вътрешен конфликт, който се оказва в центъра на една камерна и нетипично сериозна (сред останалите сюжети от тази група) история. От друга страна, взаимоотношенията между персонажите за пореден път разкриват (не)значителна подробност от кухнята на испанския режисьор: общуването между мъжете и жените често е проблематично или „боледува“ от скованост и неловкост във филмите му, докато женските приятелства или роднински връзки са блестящо издържани до най-малкия детайл. „Хулиета“ отива още по-далеч в това отношение, като под претекст да разнищи изгубената комуникация между майка и дъщеря, всъщност възстановява връзката на главната героиня съм собственото й по-младо Аз.
Новата творба на Педро Алмодовар крие повече от онова, което обещава и предлага на повърхността си. Базата на сюжета е изградената с някои типични елементи за мелодрамата като семейно отегчение, ревност, злополука, чувство за вина, депресия, но фабулата не следва така нахвърляния план, сякаш животът „редактира“ предопределената драма. Нахлуват спомени от други филми: достатъчно е да зърнем лицето на Роси де Палма (или на аржентинеца Дарио Грандинети от „Говори с нея“), да почувстваме артистичния плам на младата Хулиета, да видим портиера на първото й жилище в Мадрид, да се сблъскаме с тъгата на зрялата Хулиета, която лъха от всеки неин жест… Промъкват се дребни детайли, незначителни сами по себе си, но безпогрешно напомнящи, че се намираме в света на Алмодовар, където любовта е неизбежно усложнение, а Жената всекидневно се бори да оцелее в ада на собствените си съмнения.
Отвъд конкретната история, почти от началото на „Хулиета“ ни грабва визуалното решение на филма, така характерно за стила на испанския режисьор. Цветовете бликат от екрана, предимно в интериора от настоящето, но когато се връщаме назад във времето, те „превземат“ излъчването и външния вид на самата Хулиета, сякаш да създадат още един контраст между 25-годишната жена и по-възрастната й версия. Пъстрата палитра е едновременно „индикатор“ за 80-те (в Испания и в киното на Алмодовар в частност) и нещо като душевен „термометър“ за настроенията на персонажа. Другата отличителна характеристика във формата е прокрадващата се театралност на действието в затворените пространства, в сцените между двама, което привлича вниманието върху декора и диалога, освобождавайки зрителя от необходимостта да прониква отвъд динамиката на действието.
В „Хулиета“ няма сюжетни „странности“, които да скандализират зрителя, а сценарият е някак „кротък“ и напомня по-скоро на класическа драма, с малко „мело“ и „психо“ за гарнитура, но най-сериозната подправка е невидимото присъствието на Педро Алмодовар, което се усеща на всяка крачка. Двете актриси, които се превъплъщават в Хулиета, са чудесни в контраста и приемствеността на персонажа си. И въпреки че случващото се на екрана изглежда смътно познато, както всеки успешен филм на Алмодовар и този е въздействащ и оригинален по своему.
