Това, че Слави Бинев и бившият депутат от „Атака“ Камен Петков ще търсят път към Народното събрание през списъците с кандидат-депутати на ДПС, не е нещо скандално. Не, тази акция надхвърля мярата на скандалното, но е нещо повече от едно прекомерно, свръхмерно по своята скандалност безобразие. Това е жест, който не стои отвъд доброто и злото, но жест, който авторите му си позволяват без свян да ни сервират, за да ни представят себе си като стоящи над тези категории.
Да, тук виждам аз ужасяващата нечистоплътност на това безчестие. Отблъскваща до погнуса е не самата мимикрия, а наглата, агресивна демонстрация, че действащите лица могат да си позволяват и такива безсрамни подигравки с българските граждани и с българския парламентаризъм. Стига само да го поискат. Защото са отвъд красивото и грозното, отвъд доброто и злото.
Казано накратко, проявите на екстремно политическо номадство и идейните салта от последно време са не толкова резултат от жалко интересчийство и мизерна измекярщина, колкото умишлено шамаросване на публиката през лицето. Сигналът е кристален и прав като десен прав: „И това можем да си го позволим, и така – стига да поискаме, можем да се отнесем с вас. А го правим, за да не забравяте как стоят нещата, за да ви покажем кой командва парада!“.
Номерът е да ни се набие в муцуните истината, че всичко е било и си остава само парлама, но заедно с това и още нещо – че парламата вече не им е нужна, че вече могат и без нея!
„Ето бе, вижте, правим си каквото си поискаме, шебеци.“
За да знаем и да не се вземаме на сериозно. Да знаем и помним, че границата между нас – обикновените, жалките, и тези, които са реалният суверен, които държат нещата в ръцете си, които се разпореждат с тази държава, с правосъдието й, с гражданите й, е граница непреодолима. Тези „царе“ и „съдии“ сега гледат да ни разкрият недвусмислено истината за това, че са били и продължават да са отвъд доброто и злото.
Идеята е да стане еднозначно ясно, че силните, господарите и първенците винаги ще си намерят място някъде, в някоя там партийна листа. Ей така, без проблем, стига да им се прииска. И го правят, понеже е хубаво да се види от всички, че в крайна сметка силните са си близки и все ще съумеят да се погодят някак помежду си и да си поделят каквото има за поделяне. Нали са цивилизовани – няма как да не намерят начин да се разберат.
И затова ни показват, демонстрират ни открито, че в България има елити, които лесно и безболезнено се прегрупират и преформатират във всяка ситуация, но най-вече тогава, когато пожелаят да заявят своята жизнеспособност или да си възвърнат поразклатени временно позиции.
Тук аз не говоря, разбира се, за „тях, политиците“, за политическата класа „като цяло“ и „въобще“. Нямам предвид някаква въобразена, генерализирана група от хора, която противопоставям на „хората“. Имам предвид онези широко известни личности и кръгове, които обикновено гледат да стоят на сянка, но които периодично изскачат на повърхността тогава, когато обществото се е разсеяло и дава признаци, че е почнало да позабравя. А в момента българското общество дава признаци на амнезия, за съжаление. И понеже е така, следва незабавно възползване от избледняването на спомените.
Тъжно и обезнадеждаващо е това, че губим памет толкова бързо. Защото тази крехкост на спомените дава сега самочувствие на онези, които обявяват идването на нови епохи, гърмят с фрази като с топове и провъзгласяват настъпването на времена, в които ще има „възмездие“. Така го наричат те, „възмездие“, а не „реванш“. Тези хора отдавна бленуват, както знаем, реставрацията, която сега рекламират като обновление, а действията им показват, че са обзети от трескавото нетърпение да получат своя реванш. Да, но въпросът е не само от кого, но и за чия сметка.
Най-тъжното виждам в това, че дерибейската самоувереност и нарочните демонстрации на днешните безстрашни политически мигранти и предприемачи идва от тяхната дълбока убеденост, че на този етап към българите безотказно може да бъде приложена формулата anything goes. „Каквото и да им сервираме, ще мине, батко, защото те не помнят и не искат да помнят.“
Или пък не се интересуват, защото са изгубили чувствителност за безчестното и низкото?
„При българите всичко върви. Дори и безсрамното, директно подиграване с тях в очите, дори и то минава при тях.“ Така си мислят сигурно тарикатите, прескачащи през партии и идейни платформи като през траверси.
И са прави като че ли, защото българите очевидно са хора на прагматиката, на здравия разум и на реализма, а не на празните химери…
Затова, може би, ние, българите проявяваме такова търпение към практикуващите скокове в стил паркур от партия на партия и от коалиция на коалиция. Защото ги разбираме, защото им влизаме в положението. Съжаляваме единствено за това, че не сме на тяхно място.
