Leon Hugonnet, „Chez les Bulgares“, Paris, Albert Savine, editeur, 1888, 315 p.

Един от дефицитите на българския исторически разказ е, че той преимуществено е центриран в себе си, пренебрегвайки външния поглед. Дори когато има какво да се научи и проумее от отражението ни в очите на другите. През годините съм писал за множество такива „чужди книги“, несправедливо забравени или пренебрегнати, а казващи много и за българското настояще. Все не губя надежда, че някой ден би могло да се издаде поредица от подобни свидетелства за модерна България, която да продължи начинанието на Вера Мутафчиева с книгите на чужди пътешественици през българските земи (XV–XIX). Ако, разбира се, Министерството на културата подкрепи подобно дело, което е трудно за вярване.

А дотогава, както се казва, всеки да допринася с каквото може. Ненадейно попаднах на книгата на известния френски публицист Леон Югоне „У българите“ (1888), за която никога не бях чувал и не откривам някой да е писал за нея. А тя е невероятно интересна, включително с личността на своя автор.

Кой е Леон Югоне (1842–1910)? Той е известен френски публицист, взема участие в Парижката комуна (1871) и дори получава задочна присъда, която го обрича на „изгнание“, насочвайки го към международната журналистика. Скоро е помилван и става специален кореспондент на редица френски издания в Магреба и в Близкия изток, публикува книгите „Алжирската криза“ и „Арабската цивилизация“. След което пренасочва трайно интереса си към Балканите – регион, оставащ сравнително непознат до края на XIX век. Следват книгите: „Шест месеца в Румъния“ (1875), „Нова Гърция“ (1884), „Непознатата Турция: Румъния, България, Македония, Албания“ (1886). Не бива да пропускаме факта, че е бил военен кореспондент по време на Руско-турската война през 1877–1878 г. Така че книгата му „У българите“ (1888), писана след Съединението и Сръбско-българската война не идва на празно място

Общественото мнение и специалният кореспондент

Угоне има съзнанието, че журналистиката променя света и твори история. Затова и „У българите“ започва с апология на общественото мнение – феномен, възникнал в края на XIX век. Политиката, отбелязва той в увода на своята „българска книга“, днес може да бъде съсипана от една кореспонденция. Но е принуден да признае, че френската преса е многобройна, ала зле организирана в сравнение с англоезичната, чиито специални кореспонденти умело отстояват не само определени политически интереси, но и са способни категорично да обърнат общественото мнение в една или друга посока.

„Днес – пише той – специалните кореспонденти са истинските посланици, защото се обръщат към общественото мнение, а статиите им се ползват с по-голяма тежест от протоколите, над които дремят дипломатите.“

Накратко, още в края на XIX век пресата (тоест медията като такава) е всичко! Тя разрушава държави и създава нови, прекроява картата и променя мисловни нагласи, чертае хоризонти пред бъдещето.

Самият Югоне определено ревнува от англоезичната преса, където специалните кореспонденти получавали 100 000 франка годишно, което е колосално възнаграждение, докато журналистическите им пера не били по-остри от тези на френските им събратя.

И за да го докаже, изтъква собствената си експертиза, особено на Балканите, където е чест гост след 1872 г., започвайки първо от Румъния. Тогава за първи път стъпва и на българска земя, преминавайки Дунава първо при Видин, а после при Русчук. А ето как описва своя журналистически метод:

Опитвам се да остана обективен, грижливо наблюдавайки всичко, което ми казват, като се стремя сам да подбирам получените сведения. Дефектът на множеството „пътеписи“, писани от специалисти, е, че те се превръщат в смесица от факти и готови идеи, авторът пребивава в кръга на собствените си схващания. А би трябвало той да се интересува не само от пейзажите и нравите на жителите, но и от политическите институции, историческите традиции, както и от военната организация. Смятам, че оставам най-близо до истината, отбелязвайки както Стендал точния момент, в който правя моите наблюдения, уточнявайки изрично датата.

А по повод на България отбелязва, че не познава нито едно изследване, което в пълна степен да разкрива участта на този малък народ, довела до голямата и ужасяваща война през 1877 г., която би могла отново да подпали Европа. Оценка, която впечатлява.

От Париж до Дунава

За да стигне „у българите“, Югоне си купува билет за „Ориент Експрес“ и усещането му е, че все едно се е качил на параход. Описанията на лукса и на условията във влака напомнят тези от прочутия роман на Агата Кристи, без да се стигне обаче до убийство.

Специалният кореспондент подробно се спира на изисканото меню във вагон ресторанта и на уюта в пушалните – отбелязва, че днешното пътуване из Балканите няма нищо общо с някогашната изнурителна обиколка пешком от времената на Талес и Питагор. Пътуването из Дунавска Европа пробужда у него мисли и за съчетаването на византийското изкуство с готиката. Така на 19 ноември 1885 г. се озовава във Виена – град, в който може най-много да се узнае за случващото се на Балканите и където най-добре се виждат заплитанията на Източния възел. Разговаря с важни кадри на железопътната компания – те имат най-точни данни „на терен“, което подрежда картината по следния начин: Българската победа при Сливница смайва цял свят. Но това е добре за мира предвид българската гордост. Ако българите бяха загубили, равновесието в Европа щеше да е трайно накърнено, тъй като те щяха да се впуснат във война на живот и смърт, предвид това, че биха могли да загубят наскоро придобитата свобода.

След което стига до следното обобщение: Австрийското правителство изпитва спрямо сърбите същото недоволство, каквото Русия спрямо българските си клиенти. Унизително за двете империи е да бъдат въвличани в конфликта от две малки, слабо цивилизовани държави, които Европа е въоръжила и които си играят на войници, за да удовлетворят амбициите и суетата на шепа младежи, образовани в чужбина и изпълнени с илюзии относно съотечествениците си.

Едва ли подобна оценка би се понравила и на сърбите, и на българите. Но френският специален кореспондент твърди, че описва „горчивата истина“. Зад този конфликт той съзира английска намеса, най-вече покрай изборите в Обединеното кралство. Маркиз Солсбъри искал да надделее над своя съперник – Уилям Гладстон. Затова е иззел и един от „аргументите“ на българофила.

Френският посланик във Виена го приема и откровено му признава, че в Париж не проумяват нищо от сериозността на „Източния въпрос“. И че там също мислят само „електорално“, което е жалко. Посланикът смята, че Австрия се опитва да „удържи“ сърбите, но че крал Милан действа „като разглезено и неразумно дете, което сигурно ще му изяде главата“. От Виена френският кореспондент взема влака за Будапеща, откъдето продължава към Белград. И онова, което вижда, е една страна не само във война, но и в покруса.

За сърбите и българите

Бележките му за сръбския народ, армията и политиката в Белград са изключително интересни. Да напомним – това е веднага след поражението при Сливница. Югоне има срещи с външния министър Данич, с множество дипломати и военни. Отвсякъде му говорят за „история“. Той дори си купува австрийски военни карти, за да се ориентира сред всички тези фантасмагорични проекти за преначертаването на Балканите.

Същите карти, отбелязва той, висят по витрините на всички сръбски книжарници и на тях е изобразена някогашната великата сръбска империя (преди Косово поле, 1389 г.), включваща Босна, България, Македония, Илирия, Епир и Тесалия. И още по-нататък – до Адрианопол и източното устие на Марица.

Втората карта, на която всички сърби му обръщат внимание, е „етнографска“, според него дело на проф. Драган Жеглиговац, и тя показва разгръщането на „сръбската раса“ чак до Тесалия, плюс цяла Македония, Босна и Далмация.

Историческата обсесия на Балканите впечатлява френския кореспондент. И той се пита следното: Как една нация, възпитавана по подобен начин, може да се помири с българите?

Сръбският външен министър Данич го приема и изпада пред него в „Йеремиев плач“ относно несправедливостта на историята. Осемдесет години сърбите се били борили за своята независимост. Турците често извършвали кланета, както при потушаването на Нишкото въстание през 1841 г.

А българите, настоява Данич, се били пръкнали „изведнъж“: Тези галени и неблагодарни деца, свикнали на безгранични подаръци, никога не са се борили за своята еманципация. Именно заради това, настоява г-н Данич, те не зачитат правата на другите. Не знаят какво е коствала свободата на техните съседи. Техните държавници са като гъби, поникнали за една нощ. Те вярват, че всичко им е позволено, бидейки щастливи играчи.

Ето я сръбската версия за братоубийствената война.

Югоне обаче е поразен от безразличието на обикновените сърби по улиците. Не съзира нищо общо с гражданския кипеж по време на Френско-пруската война, нито с турската мобилизация през 1877 г. Дори се пита да не би сърбите да са по-големи фаталисти от турците.

Белград след поражението при Сливница му изглежда като мъртъв град. Всички магазини затварят, щом се смрачи. Само в малкото чуждестранни кафенета някакви хора играят на домино. Улиците са пусти, едва осветени от петролни лампи.

Другото, което го впечатлява, е, че мобилизираните в армията сърби, основно селяни, много приличат на българите, които той е виждал по време на Руско-турската война. Същото облекло от шаяк, същите калпаци, тук там и омачкани фесове. Да не говорим за традиционните цървули, които той неясно защо нарича чурук (на турски – негодна стока).

Убеден е, че разликите между сърбите и българите са минимални. Религията е същата, а тя винаги е била основната разделителна линия на Балканите. За него археологията (старата история), както и „етнографските карти“ са причината за войната и враждата.

Защото така, по думите му, се навлиза в историческо „надцакване“. Сърбите започват да говорят за великия си цар Стефан Душан, българите се сещат за старите си царе, също властвали над обширна империя. Тогава пък гърците се възпламеняват при мисълта за Александър Велики, овладял целия Изток. А турците си връщат към една битка на 15 юни 1389 г., битката за Косово поле, след което Балканите стават техни.

Представяте ли си, иронично отбелязва Леон Югоне, да можехме да се върнем през 1389 г.! Какво щяха да правят тогава Русия или Германия?

След което набързо припомня, че през 1884 г. населението на Сърбия е около 1 962 419 души. Сред тях 4 178 католици, 465 протестанти, 3 492 евреи, 13 627 мюсюлмани, 17 776 турци и 27 289 цигани. Всички останали жители на Сръбското кралство са православни.

Югоне откровено пише, че по онова време Сърбия се управлява от посредствени политици. Цари хаос, има много ранени. Държавните служители получават по около 60 франка заплата, която не им е изплащана от месеци. Чуждестранните офицери, с които разговаря, са твърде скептични относно качествата на сръбската армия, според тях крал Милан няма репутацията на храбър владетел. Той гледа да е далеч от бойното поле. Сърбите имат само трима опитни генерали, а бившият адютант на краля – Милютин Иванович – има решаващата дума при военните операции срещу българите. Резултатите от което са очевидни.

Специалният кореспондент на дълго и широко анализира сръбската военна тактика и смята, че сърбите са повторили грешката на французите от 1870 г. Те са разпилели силите си по границата с България. Разчитали са на стремителни атаки, което пък е немска стратегия. Били са на няколко километра от София, без да знаят, че българската столица е отбранявана само от два батальона. И не са я превзели, което е капитална грешка. Сърбите са воювали според принципа на Молтке – да се движат отделно и да атакуват заедно. Принцип, добър на теория, който обаче може да бъде катастрофален и трудно приложим на практика.

На Балканите пътищата са лоши и тесни. И тук тази стратегия не проработва. Според Югоне случаят е помогнал много на княз Александр Батенберг, който се е намирал с войските си далеч от границата, когато сръбският противник е атакувал страната му. Ако беше атакувал пръв, може би щеше да повтори грешките на сърбите. Но виждайки ги разпръснати, при това на огромна дистанция, княз Александър събира силите си в юмрук, докато две трети от сръбската армия остават излишни. И така се стига до триумфа на Сливница.

За да пише кореспонденциите си на „терен“, френският кореспондент взема кораб по Дунава и стига до Лом Паланка. Първи впечатления на българска земя и първи въпроси за българите. И едно голямо питане, напиращо вътре в него: как така българите, тези свити и затворени хора, които вижда около себе си, изведнъж взимат връх във войната и проявяват кураж, който смайва Европа?

Ето и неговия отговор:

Българите, свикнали да спят на гола земя и да се хранят с хляб и вода, както и да превъзмогват умората, са усвоили качествата на сдържаност и издръжливост, присъщи на турците, с които са живели заедно дълго време и чийто брой е все още значим в България. Липсвал им е само военен дух. Но ето че развитието на тяхното отечество през последните осем години е променило нещата. Обикновено приписват на руските офицери тази метаморфоза. Аз обаче мисля, че ако Русия имаше своите военни инструктори във войната, резултатът нямаше да е същият.

От Лом Паланка до София Югоне описва ужасяващо пътуване в студа – в каруца, застлана със сено, в която се чувства като добитък, каран на заколение. И признава, че му липсва „българското себеотрицание“.

Особено го потрисат българските ханове. В тях, колкото и да е странно, нямало нищо за ядене (?), човек можел да си купи само топло кафе. И да се постопли: около печката, напалена с дърва. Често спи на сламеници на земята и се топли с мангал. Чак някъде след Гинци в един от хановете попада на български войници и покрай тях яде „котлова храна“ – овнешко с ориз, подправено с много люти чушки, от които устните му направо изгарят.

В София френският дипломатически представител му изготвя писмо до министъра на външните работи Илия Цанов. Планът на Югоне е да проникне в българската щаб-квартира. Приема го военният министър капитан Никифоров, който се държи сърдечно и му дава разрешение да тръгне към българските позиции.

Така на 9 декември 1885 г. (по стар стил) Югоне потегля с конски впряг към Сливница в компанията на художника Антони Пиотровски, който работи за „Илюстрасион“. По пътя се разминава с обози, охранвани от опълченци. Прави му впечатление, че повечето от водачите на обозите са мюсюлмани. В тази война, пише той, българите се сражават, а турците ескортират. Ролите са сменени. И това е факт, на който подробно се спира в по-сетнешните си кореспонденции. В тях той дава пълна картина на онова, което е научил „у българите“ и за България.  

Следва