Пътувах дълго с един тролей. До мен момче и момиче оживено разговаряха, спореха – доколкото можах да разбера – за предимствата на айфона пред смартфона, за недостатъците на операционните им системи и подобни, слабо понятни за мен теми. Опитвах се да вникна по-дълбоко в разговора им, но не успявах. Говореха на български, но не разбирах това, което си казват, беше някакъв киберезик, загадъчен и непроницаем за мен, затова не разбирах доводите нито на единия, нито на другия, а очевидно това, което аз недоумявах, за тях беше важно и съществено. Ето така реално се къса връзката между едните и другите, точно в такъв неволно подслушан разговор, ето точно този разговор е браздата между нас, ето, ако можех да съм наясно за какво точно спорят, нямаше да сме на различни планети, все пак щяхме да говорим на един език, мислех си, идваше ми да се разплача.
И двамата бяха явно студенти, тя беше красива и с очила, без грим, с дълга коса, небоядисана, обвита с топли и хубави дрехи, той беше зеленоок, висок, изглеждаше буен и сдържан едновременно, и от двамата се излъчваше интелигентност, енергия, чувство за безсмъртие и безкрайно приключение, за сигурност, за победа, за любопитство към живота, които тепърва им предстои, сигурно отиваха на лекции, сигурно случайно се бяха засекли в тролея и просто бъбреха за най-безобидното и най-обичайното за тях, за телефоните си, които са им като ново сетиво.
И изведнъж за мое най-голямо потресение той ни в клин, ни в ръкав изрече: в този голям студ гълъбите нямат какво да ядат, чудно ми е как изобщо летят в ледения въздух, снегът покрива всичко и трябва да им се дава храна, аз им наронвам трохички на перваза от средата на хляба, а коричката изяждам аз.
– О! възкликна тя и замълча. Замълча и наведе глава.
– Какво има, попита той, имаше чувството, че нещо е сгрешил, че нещо я е обидил.
– Какво има, пак тревожно попита той, защото тя продължаваше да мълчи.
– И аз им давам храна понякога, обаче им давам коричките.
– Ами чудесно, щом им даваш коричките.
– Никога не ми е хрумвало, че им е трудно да кълват коричката, а ми се е струвало кощунство да им давам средата на хляба.
– Да, кощунство е.
– Тогава ти защо го правиш.
Бях наострила уши и се взирах и в двамата в недоумение, не можех да повярвам. Той се обърна, видя, че се взирам в тях, че почти участвам в разговора им, обърна се на другата страна и се загледа в движението. И аз погледнах надолу и се отдалечих до следващата врата на тролея, не исках повече да съм свидетел на този Божий дует, той си беше техен, само техен.
Но този дует се отпечата в съзнанието ми и продължи своята песен вътре в мен през целия ден, а и след това. Понякога ние чуваме само техния киберезик и си мислим, че техният свят е откъснат от реалния, че те не се интересуват от това, от което се интересуваме ние или от онова, от което сме се интересували, когато сме били на тяхната възраст. В самите нас в течение на годините стават промени, ценностни трансформации и преоценки, понякога дори радикални, но ние си мислим, че сме си същите и в действителност сме си същите. А към следващото поколение се отнасяме с неразбиране, защото не разбираме техния език и това, което те си казват на него.
Но те говорят и за гладните гълъби в снега, за трохичките, за милосърдието. Пак са същите и превключват от едната тема на другата внезапно и рязко, като че ли без повод. Сигурно зеленоокото момче е видяло някой гълъб през прозореца на тролея и в този миг му се е сторило по-важно да напомни на красивото момиче да им дава трохички. Темата за айфоните беше прекратена рязко и те превключиха на разбираем за мен език.
През 1981 г. списание „Тайм“ обявява персоналния компютър за човек на годината. Компютърната ера е започнала по време на нашето поколение, но ние бяхме безкрайно далеч от онзи свят. В нашия свят господстваха идеологическите клишета и пропагандните лозунги, които осакатяваха душите ни, ние чувствахме болката от това осакатяване и се спасявахме от нея като ставахме вътрешни емигранти. Не разбирахме нито киберезика, нито езика на гълъбите. Израснахме като осакатено поколение. Когато някой пребивава повече от шест-седем години в затвор, неговият характер се променя необратимо. Бяхме нахранени, облечени, образовани. Но храната ни беше един вид хляб, един вид сирене, един вид колбас. Облеклото ни беше униформено. Образованието ни беше идеологизирано, културата беше цензурирана. Живеехме оградени зад телени мрежи. На границата се стреляше по бегълците и изменниците. Една партия диктуваше всичко от родилния дом до траурната зала.
Имаше само един гълъб – гълъбът на мира, нарисуван по плакатите на манифестациите. В същото време в училище марширувахме, разглобявахме и сглобявахме автомат „Калашников“ и стреляхме на полигоните. Кой да ни подсети да даваме трохички на гълъбите, кой да ни научи, че освен гълъба от плакатите, има и живи гълъби, които трудно си намират храна през зимата.
Това момче и това момиче не знаят за онова време, говорят си на своя език и всичко си разбират. Хранят гълъбите през зимата. Не ми се разсърдиха, когато видяха, че съм се заслушала в техния разговор. Трудно е да разговарят две различни поколения. Не владея киберезика. А и езика на гълъбите те разбират по-добре. Между поколенията винаги съществува разминаване, но още по-трудно е, когато съществува и идеологическа граница. Затова моят разговор с тях е задочен. Важното е на границата да не се стреля.
И си спомних онзи пасаж от книгата „Аскетика на любовта” на съвременната подвижничка и православна мисионерка Майка Гавриила, в който тя казва: „Колкото повече време минава, толкова повече разбирам защо Бог ми даде такава изключителна майка. Защото за мен тя беше любов и нищо друго. Ето защо мога да обичам всички и всичко. Никога не ми е било нужно да правя усилие за това и до ден днешен не ми е нужно…”
Да обичаш всичко и всички. Без усилие. Така, както без усилие дишаш.
Да отронваш на гълъбите средата на хляба, а ти да изяждаш коричката.
