Разговор с диригента Ханс-Кристиан Ойлер, който гостува заедно с Хановерския камерен оркестър в София на 9 октомври, в рамките на фестивала „Пиано екстраваганца“ 2026
Ханс-Кристиан Ойлер учи цигулка в Хановер и Лондон. През 1981 г. е един от основателите на Оркестъра на XVIII век в Амстердам. През 1983 г. постъпва като цигулар в Долносаксонския държавен оркестър в Хановер. През 1987 г. започва преподавателска дейност в Хановерския университет за музика, драма и медии, а през 1994 г. става артистичен директор на Ensemble Musica Viva Hannover.
Ханс-Кристиан Ойлер е изнасял концерти и майсторски класове в европейските страни, Израел, Австралия, Южна Корея и Китай. През 2005 г. основава музикалното дружество Nordstadt-Konzerte в Хановер (сега Приятели на Хановерския камерен оркестър). Диригент е на Хановерския камерен оркестър. Като специалист по исторически информирана изпълнителска практика, както и по съвременна музика той е особено заинтересован от създаването на необичайни програми. Участвал е в различни фестивали в родината си Германия, в няколко европейски страни, САЩ и Виетнам. От 2017 г. насам той е канен редовно в Южна Корея, където е установена специална връзка с Града на музиката на ЮНЕСКО Тегу и Концертната зала на Тегу. През 2020 г. той и неговият фестивал Eurasia бяха отличени в Тонгйонг, Южна Корея с наградата на ЮНЕСКО за Творчески град на музиката за 2020 г. (Isang Yun Prize) в знак на признание за техния принос към обществото и за изключителни постижения в областта на изкуствата и образованието.
Вие имате вълнуващ творчески път. Кой беше основният ви движещ мотив?
Всичко започна, когато бях на шест години, тогава баща ми започна да ме учи да свиря на блокфлейта. Малко по-късно получих професионален учител, който ме запозна с богатството на бароковата музика. Другият ми фокус беше върху съвременната музика, защото никой не е композирал музика за този инструмент през класическия и романтичния период. Това определено беше важно за формирането ми. По-късно започнах да свиря на цигулка и блокфлейтата отстъпи на заден план. Така че музиката винаги е била постоянен спътник и в крайна сметка е надделяла в професионалния ми избор. Започнах обучението си в Хановерския университет за музика, драма и медии с цигулка като основен инструмент, но инструменталната педагогика съставляваше значителна част от обучението ми. С нарастващата ми артистична независимост може би се появи това, което човек би свързал с думата „движеща сила“, с нарастването на знанията се увеличаваше и любопитството ми. Заниманията ми с нови музикални стилове, включително с така наречената „исторически информирана изпълнителска практика“, ме доведоха до контакти с известни артисти. Дължа първите си стъпки с барокова цигулка на Николаус Харнонкур, един от най-известните музиканти в областта на свиренето на исторически инструменти, и съпругата му Алис, но съвременната музика също ми даде значително вдъхновение. Имах щастието да се срещна с корейския композитор Исанг Юн (1917–1995), като по този начин разширих хоризонтите си отвъд европейските граници. Това по-късно изигра наистина важна роля. Освен това свирех много камерна музика, бях член на Германския национален студентски оркестър, който днес е известен като Младежка германска филхармония. По принцип се възползвах от всичко, което ми се струваше интересно. В обобщение мога да кажа, че това, което започна като любопитство, се развиваше все повече и повече във фундаментален интерес, а също и в страст, без която професията на музиканта е просто невъзможна.
Амбицията ли движеше професионалните ви намерения, или е имало и шанс, както казва немският филмов режисьор Вим Вендерс – „Случайността е Бог“. Приемахте ли предизвикателствата на случайността?
Не, не вярвам, че амбицията е била основният двигател на моите цели. Преследвал съм своите цели, но разбира се, целенасочената работа е фундаментално условие. Например по време на семинар върху струнните квартети на Бетовен се събрах с един приятел и ги изсвирихме всичките – само двамата! – което естествено доведе до съвсем различно ниво на учене и разбиране. А какво да кажем за случайността? Съществува ли изобщо случайност? Случайно ли срещнах жена си? Със сигурност този въпрос те кара да се замислиш. Случайно ли един ден попаднах на листовка за майсторски клас, рекламираща уроци при известния цигулар и учител Ифра Нийман в Лондон? Или просто отговаряше на вътрешни потребности, може би дори на логиката на музикалното съзряване? Във всеки случай, отидох в Лондон за солово обучение. Още едно „съвпадение“: телефонът звънна, друга цигуларка, която вече преподаваше в музикално училище, ме попита дали бих искал да свиря в новосформиран оркестър в Амстердам с известния блокфлейтист Франс Брюген – на нейното място, тъй като тя не можеше да го съчетава с работата си. Веднага се съгласих, трябваше да направя кратко прослушване в Амстердам и се озовах като най-младия член, напълно неопитен, сред множество специалисти. Оркестърът от XVIII век внезапно ме сближи със световноизвестния флейтист. От 1981 до 2024 г. бях в този уникален ансамбъл, участвах в безброй турнета и научих невероятно много. Когато малко по-късно постъпих в Държавния оркестър на Долна Саксония в Хановер, отново имах късмет, тъй като винаги успявах да убедя генералния музикален директор и неговите по-късни наследници, че тази артистична дейност е изключително важна за мен. Имаше толкова много нови неща, които можех да науча и в операта; просто ми харесваше изключително много. Не можех да се откажа и от съвременната музика и станах член на Ensemble Musica Viva Hannover. По-късно поех ръководството на тази формация и тогава в артистичния ми живот имаше нов обрат. Диригентската ми кариера наистина тръгна нагоре. През 2004 г. основах камерен оркестър, защото исках да изследвам нещо повече от просто съвременна музика. Исках не само да дирижирам, но и да експериментирам с вече дългогодишния си опит от музиката в по-ранни епохи. Така съвсем инцидентно се разгърна невероятно вълнуваща сфера, която ми отвори нови хоризонти.
Вашите музикални програми са необичайни. Какъв е водещият ви принцип при създаването на една музикална програма – да се съчетават произведения от различни епохи, произведения на композитори с различен натюрел?
Трудно е да се посочи един-единствен водещ принцип. Днешните програми често се диктуват от фокуса на концертната поредица, фестивала или дори просто от визията на организатора. За мен съгласуваността на съдържанието е от първостепенно значение; отвъд това е важна драматичната структура на изпълнението. Ако се замислите за структурата на един кратък разказ или може би на един роман, цялото трябва да има една наративна дъга, която да води читателя – или в нашия случай слушателя – за ръка. Или, ако вземем един планински поход, в него има малки и големи изкачвания, има върхове и точки за почивка. Затова се опитвам да се поставя на мястото на публиката и да усетя дали идеите ми за програмата отговарят на желаната от мен стратегия за изпълнение. Дълго размишлявам върху това и изведнъж осъзнавам: сега си пасва!
Бихте ли ни разказали за вашия фестивал Eurasia, отличен с наградата на ЮНЕСКО в Тонгйонг?
Споменах корейския композитор Исанг Юн, който е учил в Берлин и след определен период от живота си, който прилича повече на политически трилър, идва в Хановерския университет за музика, драма и медии. Исанг Юн е един от първите музикални глобализатори, съчетаващ композиционни основи от своята страна с тези на Европа. Продължих да изпълнявам негови произведения дори след смъртта му през 1995 г., а през 2015 г. организирах първия фестивал „Исанг Юн“ в Хановер. На следващите фестивали успяхме да поканим ансамбли от други страни и накрая идеите на „Пътя на коприната“ ме вдъхновиха да преследвам две цели, които са от съществено значение за мен. Първо, да организирам проекти за обмен, да разработвам програми съвместно с ансамбли от други страни. Да репетираме и след това да изпълняваме произведения в съответните страни. Второ, да използваме проекта, за да се потопим възможно най-дълбоко в нови култури, за да можем да споделим тези ценни преживявания с нашата концертна публика у дома, в Хановер. С удоволствие поръчваме нови произведения на композитори, които са готови да пишат за традиционни инструменти и камерен оркестър, като по този начин съхраняваме културните съкровища и едновременно с това разширяваме звуковия спектър на нашите слушателски навици.
Вие се занимавате и с ранното музикално образование на младите. Какви впечатления и прогнози имате – ще оцелее ли класическата музика в днешния музикален „шум“?
Дори в днешния музикален „шум“ има безброй висококачествени нови формати и музикални произведения. Абсолютен оптимист съм за бъдещето! Но образованието е тема, на която не отдаваме достатъчно внимание. Ние редовно организираме събития за училища, наред с нашите концертни проекти – за всички видове училища, всички възрастови групи. През 2009 г. Културният център на Хановер ме помоли да създам специален проект и това беше отправната точка за „Музикалната площадка“. С четири инструмента – цигулка, контрабас, акордеон и барабани – замислихме концертен формат за малки деца. Сутрин имаше две групи: една за деца от детската градина и една за ученици от първите два класа, като всяка група се състоеше от около 50 деца. Те научаваха за произхода на звука, играеха ритмични игри с нас и слушаха кратки музикални произведения. Събитията все още се провеждат, предимно на открито; току-що получихме датите за 2027 г. През първата година се регистрираха 2000 деца, но не можахме да се справим, въпреки че удвоихме броя на концертите. Градската управа на Хановер е отговорна за организацията; не бихме могли да успеем сами. Стига да си направим образователните програми, можем да сме сигурни в светлото бъдеще на музиката. По-младите поколения трябва да се докоснат до ангажирането с музиката. В крайна сметка те са нашето бъдеще – като музиканти и като публика.
