Начало › Идеи › Гледна точка › Звездоброецът
Гледна точка

Звездоброецът

4460

Това градче си имаше на пръв поглед всичко. Имаше си бистро с табела на входа, изрисувана от вдъхновен и май леко почерпен художник-самоук, където можеш да си поръчаш кафе, коняк или скара. Имаше си читалище с библиотека, където можеш да влезеш и дълго да кихаш с най-сладкото кихане от праха върху старите книги, наредени върху скрибуцащите като каручки лавици.

Имаше си ловна дружинка, която се придвижваше из горските пътища със стар, оплескан с кал до тавана джип, качен на четири огромни като на луноход гуми; ловната дружинка насищаше сутрешната мъглица около градчето, паднала в гънките на хълмовете, с гърмежи и неспирно ехо.

Имаше си още църква с весел поп и тъжен клисар, който по съвместителство се занимаваше и с надписите върху надгробните паметници. Най-сетне, това градче си имаше и часовникова кула и колкото и животът в това градче да мърдаше трудно с крилцата си като муха, паднала в олиото, така градчето много се гордееше с часовниковата си кула, защото, първо, никое друго селище в околността нямаше часовникова кула и освен това часовникът работеше и беше точен, въпреки че стрелките се движеха на подскоци и при всяко преместване по циферблата хъхреха като гърдите на стар тютюнджия.

С наближаването на Нова година градчето се оживяваше. От край време беше така. Сякаш следващата година щеше някак да успее да изтръгне градчето от лепкавия сън, да изрисува покривите с ярка червена боя, да качи по плетищата петли-тръбачи с медни отблясъци по перата, да издуха студа от кокалите на старците, да налее руменина по бузите на жените. Градчето искрено се надяваше това да се случи, не се отказваше от тази своя надежда и година след година търкаше до блясък духовите инструменти на очакването си за радост.

В бистрото изрязаха от станиол и залепиха снежинки по прозорците, в библиотеката библиотекарката мина по книгите с дръжката с пера и паяжините по тавана се накичиха като гирлянди с тежък бисерен прах, в църквата попът, няколко женици и клисарят изчистиха свещниците, дори часовникарят се качи в кулата и се опита да смаже малко с грес чарковете на часовника, за да не хъхрят и стенат така, сякаш идва краят на времената. В интерес на истината, часовникарят малко не беше добре с главата, в смисъл че беше от тия, на които им викат звездобройци, но иначе си разбираше от работата.

Тази година обаче, в разгара на подготовката за посрещането на Новата година, се получи заповед от централната власт, че Новата година се отлага. Тоест не че се отлага календарно, това и една централна власт не може да стори, но всичко останало, свързано с посрещането ѝ, се замразява до второ нареждане – и буретата с вино на площада, и коледният базар, и клането на прасетата. Прасетата обаче не знаеха това и продължиха да квичат безутешно, както си квичаха винаги по това време на годината според собствения им летопис.

Хората се срещаха по улиците и се питаха само с очи, без думи какво ще е това посрещане на Новата година тази година без буретата на площада, без коледния базар и без свинско, а после, сепнати и засрамени от собственото си малодушие и предателство към радостта им, се разминаваха и се скриваха по къщите си, където облягаха лакти на масата, покрита със стари вестници и се заглеждаха тъжно в някой от ъглите на стаята, където ръждивата влага пишеше упорито своите скрижали.

Изглеждаше неописуемо, хем имаше голям празник, Нова година беше това, хем хората знаеха, че не трябва да празнуват. Унинието хвърли пепеляв отпечатък върху лицата им. Само часовникарят изглеждаше донякъде спокоен. Той пак се качи в часовниковата кула, чуха се удари на чук, нещо дрънчеше, нещо стържеше вътре. Когато слезе най-сетне по каменните, обрасли с мъх стъпалата, той се огледа победоносно. А сетне хвърли един поглед на часовника.

Стрелките бяха замръзнали на цифрата дванайсет и не мърдаха.

– Така – каза часовникарят. – Сега имате всичкото време на света.

За съжаление, както казахме, той малко не беше добре с главата и явно не знаеше, че това дали един часовник работи и стрелките се движат, или пък е спрял, не се отразява на хода на времето. Без значение, че не става дума за ръчен или за стенен часовник, или за будилник, а за голям часовник на градска часовникова кула, единствената в цялата околност.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора