Мемоарно
Давам си сметка, че това, което ще разкажа в настоящата си „мемоарна“ колонка, няма да бъде особено „възпитателно“ за днешните средношколци, но ще се опитам да обясня защо и в какъв смисъл за мнозина от нас, тогавашните гимназисти, бе – да, престижно и даже идеологически престижно да бъдем „калпазани“.
В предишния си текст казах, че още от най-първите класове в социалистическото училище на нас бе дадено да усетим, че от рождение сме потопени в два абсолютно различни и абсолютно противоречащи един на друг светове. Единият – официалният и задължителният – бе светът на „пламтящия“ оптимизъм, на трудовия „ентусиазъм“, на трескавото „съревнование“ между „другари“ и „другарчета“, на пълното „равенство“ и т.н., и който – с това дори телесно бързо бяхме длъжни да свикнем – трябваше да се „декламира“, да се въплъщава в ритуална и колективна жестовост, да се излъчва от лицата ни. Напротив, другият бе светът на сивото, материално дефицитното, страхливо предпазливо ежедневие, в което нормалните материални неща в повечето случаи бяха „отвъдни“. Да, в буквалния смисъл отвъдни – „били някога“ в младостта на родителите и бабите ни или дочувани като съществуващи там, оттатък Желязната завеса (спомних си за фантазираните от нас, децата, „белгийски дъвки“, например). Духовните пък неща, културните в най-общия смисъл на думата, бяха оставени само за „домашно“ или неформално ползване, за да не изпъкват спрямо образците на „социалистическия реализъм“.
Там е работата обаче, че дори повечето от естествените за юношеската възраст неща – като първите любовни вълнения например, като младежката самотност, естествените душевни терзания, свързани с първите осъзнавания на човешката уязвимост, смъртност и т.н. – бяха не просто запратени в „неформалния“ тогавашен свят, но бяха превърнати от „официалния“ и „декламативния“ в почти враждебни, укорими, подлежащи на санкциониране. Как да си позволиш да се отдаваш на любовни терзания, когато обществото е „обзето от трудов ентусиазъм“, когато е в истинска „борба“ за „победата на социализма в световен мащаб“? Любовта е въобще нещо дефинитивно „неколективно“ и „неборческо“, а значи задължително трябващо да се остави „на заден план“. Всички душевни терзания, всяка липса на оптимизъм, всяко нежелание да се състезаваш (а вместо това, например, да съзерцаваш, да се усамотяваш) си бяха направо престъпно „дезертиране“ от „славния път“, който ни бе височайше предписан.
И ето: ако в ранното си детство ние просто усещахме тази лъжлива предписаност на „официалния“ регистър на живота, при встъпването в юношеството си мнозина от нас вече направо я осъзнахме и започнахме реактивно да се отблъскваме от нея. Разбира се, това не означаваше (никой не би се осмелил) да ѝ се противопоставяме открито. Но именно тя ни тласкаше към… съзнателна и да – колкото и да прозвучи странно – престижна за тогавашните времена алиенираност.
Въпросната алиенираност можеше да взима най-разнообразни форми: от нежелание да изглеждаш весел и ентусиазиран, през дезинтересираност към преподаваното ти в училище, та до открито (и искрено) желание да останеш „аутсайдер“, да останеш далеч от „първите редици“ на „вървящите в един и същи строй“ строители на нашето бъдеще. За днешните „тийнейджъри“ тази престижност на алиенираността, тази гордост и желаност на „аутсайдерството“ е абсолютно непроумяема. Дори когато се отдават на присъщите на възрастта им „калпазанства“, те никога не престават да се вълнуват от бъдещото си кариерно реализиране. И това е така, защото „по-предните места“ в живота вече не са – както бе за нас – задължително идеологически чужди, принадлежащи на лъжливия „декламативен“ свят, на който не желаехме да принадлежим.
И за да започна с по-личните си спомени, ще припомня сега, че дори на равнището на облеклото и „подстрижката“ ние, тогавашните юноши и девойки, бяхме „разпънати“ между предписаното „тяхно“ и стигматизираното „лично“. Тогавашните гимназисти (поне в София) трябваше да идваме на училище в униформи. Днес с такива и гордо се кичат (при тържествени случаи) само учениците от тъй наречените елитни гимназии. Тогава обаче, в началото на 70-те години, когато аз бях гимназист, всички момчета трябваше да ходим облечени в черни куртки, черни панталони и… черни фуражки с козирка. Трябваше също да сме „прилично“ (тоест с „обран врат“) подстригани. И за да влезем въобще в училище, трябваше да преминем (така беше в моята гимназия) през извършваната на входа от дежурен учител „проверка“. Спомням си, че повечето от нас (и аз, разбира се) отдавна бяхме захвърлили фуражките. Всъщност във всеки клас имаше като запас 5-6 такива, които бяха хвърляни от прозорците на съучениците. Те минаваха с тях, изкачваха се и на свой ред ги хвърляха на следващите. С куртките бе по-трудно, но те затова бяха винаги омачкани, защото тутакси след излизането в края на деня (или когато решим да избягаме от училище) бяха сгъвани на топка и набутвани в чантите. „Печатът“ на личния свят върху тези униформи и „аксесоари“ се състоеше в това, че много често на гърба на куртките, а на чантите почти задължително, бяха издрасквани с мастило или химикал имена на рок групи, понякога по 10-20 (повечето от които не бяхме слушали, но бяхме чували за тях). С други думи, още на равнището на облеклото, от „тукашната“ униформеност ние се алиенирахме в „отвъдната“ личностност. Ще си позволя да утвърдя дори, че възрасналата в нашите генерации тяга към дългите коси (при момчетата), късите поли (при момичетата), към „упадъчната“ рок музика и въобще към субкултурните „хипарства“ се дължеше колкото на недостатъчната „бдителност“ на идеологическите органи, толкова и на глупостта им с униформеността и „пострижките“ да ни тласкат към поне посилно „емигриране“ от соца към нормалния свят (че там, на Запад, той е бил и левичарски, тогава въобще не знаехме).
Далеч по-важна черта на тогавашната алиенация от „декламативния“ свят обаче бе тази, че ние (или добре – мнозина от нас) се алиенирахме не само от социалистическия „дрескод“, но и от… социалистическия учебен процес изобщо. И ето тук е най-специфичната и присъща само на онова време черта на тогавашното „калпазанство“. Защото освен че бягахме от униформите, ние много, наистина много бягахме и от училище, не се стараехме да усвояваме „учебния материал“ (особено по хуманитарните, тоест най-идеологизираните дисциплини), демонстрирахме – да, често демонстрирахме – и се гордеехме с пренебрежението към изучаваните в училище автори, литературни творби, към оценките и т.н. Но – и в това е забележителното – казаното не означава, че ние, тогавашните „калпазани“, не четяхме и не знаехме. В пренебрежението ни към „учебния канон“ – знам, че е трудно да се разбере днес – също имаше дълбок идеологически (или контраидеологически) мотив. Научени от малки, още от началните класове, за които си спомних в миналия текст, че онова, което е в учебниците и по начина, по който е в учебниците, е плод на „официалния“ идеологизиран свят, ние пък се бяхме научили да го неглижираме, което, повтарям, не означава, че ние, тогавашните „калпазани“, не четяхме, не изучавахме, не се интересувахме (както сегашните). Не – ние и четяхме, и се интересувахме, но от онова, което бе оставено… вън от социалистическите учебници. Миналият път споменах, че още от детството си бях разбрал, че истински интересните книги са не романчетата за Митко Палаузов и стихотворенията за „ястребинчетата“, а… извънучебните „Граф Монте Кристо“, „Тримата мускетари“ и т.н. Като юноша в гимназията аз вече добре знаех, че изучаваната част, да речем от „Фауст“ на Гьоте, е не без идеологически умисъл подбрана, и затова се задълбочавах в другите, от които обаче не можех да изкарвам „шестици“. Знаех, че у Йордан Йовков има невероятно по-силни разкази и новели от отредените ни за изучаване, че не в „На нивата“ е същинският и завладяващ тъкмо терзаещата се юношеска душа Яворов, че не в глупашките анализи на „Хамлет“ е Шекспир и т. н., и т. н. И ето: именно в годините, когато напоително бягах от часовете по литература (при това от десети клас насетне имахме и доста глупава учителка), аз изработих вкус – разбира се, у дома – не просто да чета класическа литература и символистична поезия, но и да се интересувам и да запомням казаното в бележките към произведенията от предишни векове, т.е. да ги осмислям исторически. За мен, с две думи казано, литературата бе нещо извън училището, в което тя бе единствено осакатена и натрапена ми в своята осакатеност.
Освен това тогава далеч – на космически разстояния далеч от училище – се намираха и повечето по-нови и съвременни писатели, които ми бяха невероятно интересни тъкмо с това, че макар да не можех да ги прочета на български, по техен адрес бях чел унищожителните думи на маститите ни литературни критици. Гадаех и, както се оказа, почти налучквах какво ли ще представляват наистина мрачните повести на Кафка, романите на Джеймс Джойс, на Марсел Пруст, щом били, видиш ли, „плод на деградиращото буржоазно общество“, на неговия „патологичен субективизъм“, на неговия „катастрофичен песимизъм“.
Да, всичкото това бе нещо абсолютно отвъд училището, в което трябваше да се подготвя да заема своето място в нашето „социалистическо общество“, но което аз не исках да заема, и затова, както аз, така и други мои съученици, наистина… се алиенирахме от него – бягахме от училище наистина по цели дни. Спомням си, например, че когато веднъж случайно горкият ми баща бе дошъл да види „как са нещата със синчето му“, той буквално бе пребледнял и му бе прилошало, разбирайки, че на мое име се водят… „99,3 неизвинени отсъствия“, което – казали му го бяха направо – „си е за изключване“.
Онова, което още веднъж искам да подчертая тук обаче е парадоксалността на тогавашното ни „калпазанство“. В най-голямата си дълбочина то се основаваше не на мързел или незаинтересуваност, не на тяга към разни пороци, пиянства и т.н., а на идеологически (или контраидеологически) избрано алиенантство. Ние не искахме „да станем нещо“ в този вече прозрян от мнозина от нас официален, „оптимистичен“, „задъхано устремен“, „бодър и трудов“ свят. Ние искахме, при това много гордо и, признавам, инфантилно, да останем в него… аутсайдери.
Всъщност като поглеждам от време на време днес снимките на моя клас от онези години, аз ясно виждам, че нашата алиенираност е била и политически прозорлива, и (за щастие) по-късно възнаградена. Ето, вглеждам се в оня „гамен“, стъпил прав на чина, разперил ръка в някакъв шантав жест, и си спомням: та той бе преместен в нашия клас, за да не го изключат, след като се бе прочул с бягствата и калпазанството си в другата паралелка. Днес обаче – знам добре – той е международно известен и години наред работил в чужбина лекар. Този до него, с когото често прекарвахме цели учебни дни, дрънкайки си за мистики у дома му, стана художник и реставратор и редовно го засичам на демократичните митинги. Онзи трети, тогава сякаш „загубеняк“, дошъл от провинцията и който произведе същински скандал, като избяга с наша съученичка (по любовни причини) от задължителната едномесечна лятна бригада, също е прочут лекар. Съученичката ни, която тогава бе „секссимвол“ в класа ни (и затова също „калпазанка“), днес е зряла и истински църковно вярваща госпожа. „Калпазанството“ ни тогава, значи, нито е било чисто калпазанство, нито е било от глупашка незаинтересуваност от науката, културата, историята, че и религията. То е било естествена – да, естествена и оправдана за онова време алиенираност.
Самият аз – един от двамата професори, излезли от „калпазанския“ ни клас, и тогава вече започнал да се изживявам като бъдещ „прокълнат поет“ (за поетическото ми юношество – по-нататък) – правех най-вече две неща, бягайки по цели дни от училище. Обхождах покрайнините на София, седях на разни пейки в градини и паркове, бродех по Цариградско шосе (тогава булевард „Ленин“) и… пишех неможещите да бъдат публикувани тогава мои „песимистични“ стихотворения и размишления в тетрадките, които си бях определил като „дневник“. Това бе едното. Другото бе да ходя на кино – да гледам онзи прочут и „погрешка“ допуснат в социалистическата ни „родина“ френски филм „Особен урок“ (на Мишел Боарон) и седем, или осем, или девет пъти за тия три години „Ромео и Жулиета“ на Франко Дзефирели (да, признавам, освен заради Шекспир и заради играещата Жулиета актриса Оливия Хъси, в която бях дълбоко влюбен).
Накрая на този текст ще трябва да отдам определена почит и на няколко от тогавашните ми гимназиални учителки, които, освен че видимо бяха от буржоазно-градски тип, изглежда имаха и съзнание за нашата парадоксална „контраидеологическа“ калпазанщина. И от трите тях имам два ярки спомена, единият от които е по-скоро комичен. Избягали за пореден път с мой съученик от училище, ние бяхме влезли да гледаме (за кой ли път?) споменатия вече „Особен урок“. И ето – малко преди да загасят осветлението в салона, при това буквално на реда и на столовете пред нас, влязоха тези три учителки – доколкото си спомням, по геометрия, по музика и по география. Ние, разбира се, изтръпнахме, но учителките – може би също избягали от работа, за да дойдат на този „упадъчен“ филм – съвсем съзнателно се престориха, че не ни виждат. Същите тия три госпожи (макар и наричани тогава „другарки“) аз видях години по-късно, вече доста остарели, на един от първите масови демократични митинги пред „Свети Александър Невски“ след 10 ноември. И тогава – за разлика от по-рано – те не просто ме познаха, а и най-сърдечно се поздравихме. По подобен начин изглежда бе разгадала същинската природа на тогавашната ми „калпазанщина“ и моята учителка по физика, при която от инфантилна проклетия бях „навъртял“ за един срок 11 двойки и една единица, защото, когато се видях с нея двадесет години по-късно, тя не просто не ме мразеше, а с най-искрен смях си спомняше за безобразията ми.
Да, обществото на „алиенантите“, което тогава съставлявахме, се оказа неподозирано „братство“ в следващата епоха, когато светът на декламациите и лъжата, на отвратителната фалшивост и безчовечието бе свършил, а ние бяхме изведени от „гордото“ си аутсайдерство.
