За фестивала по видеомапинг LUNAR: „Светлините на София“

Отидох да гледам тазгодишното шоу на фестивала на светлините Лунар с известна неохота – замъкна ме един млад човек. На площада, който днес наричат „триъгълника на властта“, имаше невероятно много хора, цареше изпреварващо веселие, глъчка и радостна възбуда. Почти всички бяха млади, имаше много семейства с деца.

Изпитах чоглавото чувство, че не ми е мястото тук. Дали не бях най-старият от всички? Струваше ми се, че няма да мога да се радвам така безгрижно на светлините: за мен този площад имаше друг биографичен и политически смисъл. Беше друго „шоу“, при това – доста потискащо. От дете живеех с клаустрофобичното (или агорафобично?) чувство, че в центъра на София тържествено се е пльоснал един непреодолим архитектурен монстър: по-възрастните софиянци и до днес не можем да си обърнем устата и да кажем „сградата на Народното събрание“, „Президентството“, „Ларгото“, продължаваме да си ги наричаме „Партийния дом“, „ЦУМ“ и „Балкан“. За моето поколение сталинистката памет на този площад е неунищожима и затова ми се струваше, че светлинният фестивал няма да се справи: самото място винаги ще хвърля сянка върху всяко зрелище.

* * *

Нека, преди да премина към това, което се случи, все пак да кажа две думи за въпросната памет. Да ме простят нетърпеливите – отклонението си струва. Нямам предвид известните исторически факти около построяването на комунистическото Ларго[1]. Всяка истинска памет е фактическа, но и отвъдфактическа, жива. Тя удържа смисъла на миналото в настоящето. В случая става дума за траещото излъчване, архитектурно и урбанистично: за аурата на сгради, материали, стилове, пространства и перспективи… за цялостния дух на мястото, излъчван от това място. Тази аура превръща площада в неунищожима съветска следа в самия център на София[2].

И забележете, казаното в никакъв случай не представлява естетическа дисквалификация. Напротив – твърдя, че мястото, заградено от Партийния дом, ЦУМ и Балкан, притежава собствена политестетика, може би дори собствена красота, поне за някои. Но тъкмо те, политестетиката и красотата, са сталинистки (кой е казал, че сталинизмът непременно е грозен?).

Ние, моето поколение, много добре усещахме зад величествените сгради и пространства нескрития идеологически натиск – затова живеехме едновременно в клаустрофобия и агорафобия. Площадът беше предназначен да сплотява маси, имаше за цел да дисциплинира индивиди и да смила личности в масовки. Първото му и единствено предназначение беше за манифестации и военни паради, на които блокове от сплотени тела – пролетарии, селяни, народна интелигенция, комунисти, комсомолци и пионери, трудещи се маси, военна сила – да маршируват заедно към светлото Бъдеще, срещу Класовия враг. Знаехме това прекрасно – та нали редовно ни бяха принуждавали да дефилираме в тези манифестации! Всеки беше усетил на телесно ниво какво значи да си „частица“ от сплотения Народ…

Но в случая не говоря за манифестациите, плакатите и лозунгите, те не липсваха. Паметта, за която е думата, живееше в организацията на самото пространство, в обемите и материята, във формите и перспективите, управляващи погледа. Ограден от двете страни от гранитните стени на ЦУМ и хотел „Балкан“, индивидът се оказваше притиснат на върха на огромен трапец, изправен срещу монументалността на тоталитарния дворец, наречен Партиен дом. С яките си гранитни колони и с малките бдителни прозорчета между тях, с кулата и звездата, издигаща се на шпил нагоре, сградата беше (но защо казвам беше? тя продължава да бъде) въплъщение на властовия фантазъм. Масивността ѝ не се смалява от перспективата. Напротив, благодарение на трапецовидната си форма тя създава у наблюдателя зрителна илюзия: особените ѝ пропорции карат задния ѝ край сякаш да нараства в дълбочина, въплъщавайки в могъщите си и динамични форми единна, устремена напред сила: това са прииждащи маси, които ще пометат зрителя, ако той не се включи в тях! Аз лично винаги бях имал чувството, че самият Партиен дом е каменен парад, манифестация, която ме повлича, не допуска „наблюдатели“. Устремен напред, увенчан с високо вдигната в небето идея-звезда, каменният гигант сякаш се движи, лети напред и нагоре, към светлото бъдеще. Монументално стилизирани в могъщите ѝ каменни обеми, трудовите маси прииждат от изток и се стичат на площада; сградата крачи гордо на запад, следвайки партийния авангард. Всичко това буквално смазва всеки индивидуалистичен зрител, който се осмели да застане срещу него, а двата успоредни съседни великана, Централният универсален магазин и хотел „Балкан“, почтително стоят в шпалир.

Футуристичната естетика на устрема обаче не беше сама – тя успяваше да съжителства със своята пълна противоположност. Уж повлечен от каменния устрем, зрителят беше едновременно зашеметен и от огромната тържествена неподвижност на целия комплекс. Тя се излъчваше от тежестта на гранитните сгради, от вертикалите на огромните колони, от статичната централна симетрия и фасадите тип „сталинистки барок“. Тук нямаше нищо авангардно, летящо напред. Неокласическите фасади са извън времето – те еклектично поемат в себе си всевъзможни символи на вечната властова пищност – от Античността, Ренесанса, Барока и Класицизма: строга симетрия, ритмично повтарящи се прозорци, колони и пиластри, балкони и корнизчета, орнаментални житни класове. Това е тържествена и статична естетика, тържествуващ сталинизъм, нямащ нищо общо с пролетарския поход. Предназначена е за съзерцание на чистата власт, която няма нужда от бъдеще, маси и устреми, защото отдавна се е отказала да отива където и да е: тя е тук. Архитектурният ѝ облик внушава, че пребивава завинаги в тежкото тържество на своята разкошна вечност, очаква да я наблюдават, да ѝ се възхищават.

Всичко беше окончателно завършено чрез поглед с обратна перспектива. Срещу Партийния дом закономерно трябва да се намира и Вождът, водач на Народа: и той беше там, помним го. На около 500 метра, с поглед на изток, преди десетилетия се издигаше огромната статуя на Ленин. С вдигната ръка и възторжени очи срещу маршируващите и бъдещето той поздравяваше масите. През 70-те години на миналия век[3] неговата фигура затваряше пространството и превръщаше площада в перфектен капан за заблудени зяпльовци: ако случаен минувач се излъжеше да мине през неговия официален въздух, веднага попадаше в студената му власт. Затова с изключение на празниците този площад беше почти необитаем: всеки гледаше бързо да се измъкне от този фобиен триъгълник, където комунистическият устрем и сталинистката статика се бяха сплели в мъртва хватка.

Та такива призраци и спомени (но и съвсем съвременни чувства) ми се въртяха в главата, докато заедно с множеството чаках да започне шоуто. Бях предварително скептичен – мисля, че стана ясно защо. Монохромните правителствени сгради бяха вече осветени в неясна и малко пародийна шарения, привичният им цвят на избелял варовик се беше изгубил. Но все още никой не обръщаше внимание, шоуто не беше започнало, а цветният хаос беше фонов, по нещо напомняше шумотевицата на площада.

После дойде взривът на светлината. Шоуто най-накрая започна, а огромното множество просто извика в един глас: „Ооооо…“.

Първо всичко се превърна в светлосин екран с клинична студенина. С надписи в бяло бяха направени необходимите съобщения, след което по фасадите заигра „градският пулс“ на София. Приличаше на топящ се и сякаш врящ ледник или може би на бълбукаща синя лава; навсякъде се разтичаха цветни петна, линии, от прозорците взе да излиза огън, по фасадите взеха да танцуват някакви хора… шемет.

Аз лично, с бавното си старческо око, бях наистина зашеметен още от тази предварителна част. Особено в началото трудно отчленявах отделните проекти на финалистите по архитектурен видеомапинг. Връхлитаха ме агресивни и сияещи цветове, които се сменяха мълниеносно – от червено и бяло, през морскосиньо, после индиго, цикламено, електрик зелено, неаполитанско жълто, последвано от тъмната охра на някакви руини, следвани от пътуващи нанякъде коли, риби, металните отблясъци на странни конструкции… Внезапно избухваха оранжеви пламъци, а тържествените фасади бяха надраскани от прелитащи пунктири, ярки розови точки, течащи нагоре вертикали…

В първия момент не успявах да разпозная в светлинната експлозия каквото и да е – толкова бързо се изплъзваше всичко – никой не даваше време на аналоговия зрител да свикне с цветния въртоп.

След първото замайване все пак започнах да влизам в различните проекти на финалистите на състезанието на Лунар и да отчленявам образи, формообразуващи принципи, цветни спектри и стилове; опитах се дори да следя разгръщащите се светлинни сюжети. Всъщност една след друга се сменяха различни визуални вселени: комиксови персонажи, странни фентъзи лица, древни статуи, стерилните маски на изкуствения интелект… Оживяваха антични храмове с бели колони, раздвижваха се гигантски детски играчки, течни графити, пълзяха невиждани създания… Музикалните и визуални техноритми съвпадаха и бяха бързи, отсечени, всепроникващи…

Оказа се, че отделните проекти наистина имат специфика: на урбанистичното техничарство на полския се противопоставяше традиционната орнаменталност на индонезийския; играта по превръщането на Партийния дом в руини на ренесансов дворец (в работата на италианеца Лука Аняни) се балансираше от призраците на други храмове, които преливаха един в друг с невиждана бързина – може би ислямски, може би индуистки или будистки, но пък може би и като тези на инките с вихровите им слънца и симетричните орнаменти; после ми се стори, че по фасадите-екрани потече дигиталният дъжд от кодове на „Матрицата“.

Ако тук се играеше сериозно на цитати от архитектурни наследства на разни култури, другият контрастен пласт на цялото шоу беше несериозен – някаква възторжена, гигантическа инфантилност: детинска 3D анимация с мащаб от десетки метри, цветове като в магазин за бонбони, огромни играчки и комиксови персонажи, течащи графити, калейдоскопи, елементи от лего или тетрис; цветовите гами ми напомняха ту прасенцето Пепа, ту – илюстрациите на „Цар Лъв“. Украинският проект пък беше съвсем различен: той унищожи властовата геометрия на фасадите на Ларгото първо със светкавиците на Тесла, а после – с някакви местещи се тръби, абсурдни връзки, дървета, приличащи едновременно на водопроводи и електронни игри: на какво ми напомняше това?

Но в един момент си дадох сметка: играта на разпознаване – кое на какво прилича – не водеше никъде. Отделните образи очевидно не бяха важни – важна беше динамиката, енергията, бързината, с която се сменяха, светлинният ритъм на преливанията, разтичанията и метаморфозите, отменящи принципа на архитектурната реалност чрез игри на цветове и форми.

Още по-малко важни за шоуто бяха сградите. Преди няколко години бях гледал подобен светлинен мапинг на катедралата в Страсбург. Там обаче играта на светлините уважаваше вековната катедрала и с невероятен финес изваждаше от нея собствените ѝ архитектурни структури: розетки, колони, дантели и фасадни орнаменти, които иначе можеха да останат незабелязани. В софийския триъгълник на властта не беше така – фасадите на Ларгото бяха само повод за игра и светлинна трансгресия, понякога весела, понякога брутална. Светлините караха сградите да се раздуват, да се увеличават и смаляват, те сякаш си променяха формата и обема: светлинното шоу не се съобразяваше с високомерните им студени лица. То ги ползваше като екран за експерименти, скачаше от фасада на фасада, нарушаваше симетриите и пресичаше колони, задраскваше корнизчета и емблеми на държавността, играеше си да светва и гаси прозорци, да окачва пране по балкончетата, анархистично танцуваше във всички посоки. Уважение към архитектурата тук не се наблюдаваше. Разиграваше се някаква детска вакханалия, която сливаше всичко в единна, пулсираща стихия: прекомерността, бързата протеичност и ефимерността бяха помели тържествената авторитарност.

Поне за момент беше създадена нова, цветна среда за софийски живот. Само понякога, всъщност рядко, в нея се случваше и нещо, напомнящо ми Страсбург: зад сталинисткия барок, зад пулса на София светлините очертаваха за миг антични, ренесансови, класицистични контури; просветваха древните образци, някога дали вдъхновение и на сталинисткото въображение.

След шоуто интересуващите се биха могли да прочетат на сайта на Lunar следното: „Полският художник Ари Дикиер показва чрез творбата си, че дори красивата фасада на една сграда е само празен призрак без своите обитатели. Градът черпи енергията си от жизнеността на хората – от тяхната активност, страст, емоции и цялата любов, която тече с кръвта във вените им. Хората са душата на града: те му придават истински, жив облик, смисъл и посока. Проектът SOUL изобразява всички тези елементи, представяйки града като жизнено и въображаемо същество – в черно, бяло… и червено“.

Старите софиянци като мен щяха да прочетат това и да си кажат: ех, горкият Дикиер, жизнен младеж, пълен с въображение… Че не знае историята на този площад, е ясно. Но ако знаеше само преди една година, преди едно издание на българския парламент какви разюздани и мрачни souls живееха в него! Какви страсти и омрази се бяха развихрили, какви псувни плющяха – сигурно щеше да освети триъгълника в класическо кафяво, мръсносиво и черно… Слава богу, че не му е било известно, та е сътворил тази красота…

Всъщност може би това беше най-важното: този път на празника на София по българските сталинистки фасади се вихреха безогледно и политически некоректно (спрямо българската политика, спрямо архитектурната среда) чужди въображения. Визуалните артисти от Полша, Китай, Индонезия, Украйна, Италия, Чехия по всяка очевидност нямаха никаква идея за паметта на мястото, не ги интересуваха българските гордости и срамове, отдавнашни или скорошни. Те не бяха положили особени усилия да изучат пространствения език на площада, просто го бяха пренебрегнали и употребили (програмирали) за своите глобални светлинни цели. И понеже между самите тях също нямаше нищо общо (принадлежаха на различни национални културни традиции), се беше получила странна амалгама: за момент бяха запратили сталинисткия център на София някъде другаде, в алтернативна реалност от играеща по нови правила светлина.

А не е ли архитектурата „изкусна, точна и великолепна игра на обеми, съчетани под светлината“? Кой го беше казал? И може би този път светлината се беше еманципирала и отнемаше от сталинистките каменни обеми техните претенции за вечност…

Така или иначе, финалистите на Лунар бяха накарали присъстващи и гости на София за момент да забравят. Никой не си даваше сметка, че всичко се случва на омразните жълти павета, разиграва се в триъгълния капан на българската власт. По лицата на хората личеше, че тази „реалност от цветове за малко“ им харесва. И как не – тя беше пълна с живот, топлота и игра – всички знаеха, че ще свърши скоро, а искаха да продължи…

Казах „нямаха никаква идея“, но след като на фасадите-екрани се появи проектът на китайския светлинен художник Гонг Джън, трябваше да призная, че не съм съвсем прав: очевидно Джън беше усетил малко от паметта на триъгълника. В сведенията, които намерих за него, прочетох: „Творбата противопоставя младежката субкултурна енергия на монументалността на държавните здания“. Може би живеещият в Китай светлинен художник просто имаше сетива за такива „държавни“ авторитарни неща и умираше от удоволствие да ги дразни? Дали усетът му не идваше от смазващото излъчване на Тянанмън (многократно по-голям, пекинският площад е строен приблизително по същото време – 1958–59)? Във всеки случай във видеотворбата на Джън с бившия Партиен дом се случваха нередни неща – сталинистките структури на сградата бяха разбълбукани, за да се превърнат в розов PUNK, а по едно време дворецът беше превърнат в огромен робот, който маршируваше пародийно на Запад, срещу зрителя: след това днешното Народно събрание (всички на площада бяха забравили, че сградата има такава функция) беше налазено от пипала и гигантски насекоми, а накрая избухна в пламъци, превърна се в космически кораб, даде газ и изчезна нагоре. За момент си казах: ама дали Джън не е чел „Пумпал“ на Владислав Тодоров, където един друг партиен дом излита от върха на една планина по същия начин, отправя се към открития космос?

Бях свидетел на това как през годините площадът пред Партийния дом беше подложен на серия от ритуали по очистване – от премахването на комунистическата петолъчка от шпила, разполагането там на града на Истината, гладните стачки, вандалското подпалване на самия Партиен дом, взривяването на Мавзолея наблизо. И винаги нещо в триъгълника се връщаше непроменено, гранитно-сплотено маршируваше срещу зрителя, искаше тотална власт… Вчера цветното шоу го беше подложило на поредното поругание и цветен екзорсизъм, беше заместило сталинизма с утопия за друг живот, шарен, изключително пищен, на моменти бонбонен… Всички просто се радваха, живееха в шемета, сериозен, но и комичен.

Но аз не можех да се радвам просто. С цялата си биографична обремененост продължавах да усещам познатото basso profondo, тътнещия сталинизъм на Ларгото след всички очиствания. Подозирах, че утре, след шоуто, той пак ще се завърне непроменен, само гранитната статуя на Ленин ще липсва срещу Партийния дом. Пък може би и комунистическият Командор ще се раздвижи там някъде, където е укрит, ще изпълзи от някое подземие и ще дойде да понагледа своите маси.

И все пак, нека не си кривя душата, нещо в мене се радваше. Виждах около себе си хора, младежи, които се наслаждаваха на шоуто, нехаейки за историческата памет не по-малко от чуждите артисти. За добро или за зло те не знаеха, изглежда, нищо и сякаш не усещаха ни полъх от сталинисткото излъчване на това място. Бяха хора, свободни от тоталитарната му аура. Можеха да се радват, а аз – да се радвам с тях.

Винаги съм смятал за дълг да се пази паметта, включително травматичната и архитектурната, но днес глобалният фестивал на светлините и викащите радостни младежи ме принудиха да призная: Ницше е прав. В „За ползата и вредата от историята за живота“ философът ясно казва: забравата е не по-малко нужна. Тя е „жизнена способност“, пояснява Ницше, която отваря пространство за новото. Да добавим – отваря и нови перспективи в старите пространства, дори когато са клаустрофобични. Казано с днешни думи: забравата е портал. Тя е предпоставка за нещо, което е радикално друго и не тръгва от миналото. А колко е хубаво, когато процесът на забравяне има в себе си ритуалната лекота, когато е взрив от цветни светлини и форми!

Тревожеше ме единствено тяхната ефимерност, а на моменти и лесно смилаемата им красота.

Какво ли значеха те в едно общество на спектаклите, което така лесно – почти безпроблемно – обитава изтласканите си тоталитарни травми? И даже ги ползва за екран.

––––

[1] Известни? Всъщност главно на специалисти и на по-възрастните, макар че фактологията около замисъла и строежа на новото комунистическо Ларго е описвана многократно в специализирани и популярни трудове: след няколко последователни конкурса през 1944 г., 1945 г. и 1947 г. градоустройственият проект бива възложен на колектива на арх. Петър Кантарджиев, а през ноември 1947 г. с одобрения лично от Георги Димитров план започва разчистването на терена в самия център на София. Случва се безогледно социално инженерство върху тъканта на един град: заедно с римската и византийската архология отдолу са разрушени и много от останалите здрави след бомбардировките скъпи софийски сгради; преградена и унищожена е една от най-важните софийски улици „Търговска“; изместен е представителният център на София, което маргинализира предишната софийска гордост – Банския площад. Финалният градоустройствен проект за целия ансамбъл е завършен през 1951 г. от арх. Петър Ташев и арх. Пантелей Греков. Самият Партиен дом е построен по проект на Пецо Златев, но под непрекъснати консултации и уточнения от арх. Димитър Цолов и под внимателния поглед на авторитетния съветски консултант П. Блохин, проводник на съветската архитектурна доктрина при софийското преустройство. Проектът е бил обект на много спорове, преработван е многократно, включително под съветски натиск. Площадът е завършен през 1954 г.
[2] За незапознатите: софийското Ларго е почти чист цитат от съветската архитектура на онова време. През 50-те години на XX век под водещата звезда на съветския архитект Лев Руднев в много столици и големи градове на Източна Европа се строят подобни площади и сталинистки дворци. Предложени (всъщност наложени) от Москва на местните градски управи, те се правят по модела на ключови сгради в Москва, които съперничат на западните небостъргачи – така подобни дворци изникват в Прага, Букурещ, Будапеща, Лайпциг, Дрезден, Тирана, Вилнюс и др. Дори прочутият „Дворец на културата и науката“ във Варшава (строен през 1952–55) е официално представен като „дар от съветския народ за полския народ“.
[3] Статуята на Ленин е поставена значително по-късно, през 1971 г., на мястото, където първоначално е бил проектиран 14-етажен Дом на съветите, който не е построен.