Честваме 170-годишнината от рождението на Иван Вазов и отдаваме заслужена почит към литературното му дело. Всъщност личността му е много по-мащабна и надхвърля литературата. Вазов е съизмерим само с цялостната българска култура, история, политика и народност, той се вписва изцяло в българското общество, на което е съвременник, но и на обществото, борбите и копнежите от миналите епохи. В тези измерения Вазов е единствен. Не може да бъде сравняван с който и да било друг български поет, писател, политик или общественик. Срастването на Вазов с българския дух започва още от неговата младост, от появата му на културната и обществена сцена и през следващите години до смъртта му все повече се усилва и заяква.
Затова възниква въпросът как става това срастване на една личност с цял един народ, кои са причините, които правят личността на народния поет толкова уникална. Иван Вазов е единственият писател, наречен „Патриарх на българската литература“, и тази титла нито може да бъде отречена, нито да бъде оспорена, нито да бъде използвана за друг творец. Ние имаме десетки други любими писатели и поети, но дори през ум не ни минава да титулуваме който и да било друг с този „сан“. При това творчеството на Вазов, неговите естетически и художествени качества, а също така и личността му, са били обект не само на критика, но и на отрицание, пренебрежение и осмиване. А и самият той е влизал в доста остри естетически и обществени сблъсъци.
Сякаш щеше да бъде резонно, ако титулуването „Патриарх на българската литература“ беше изречено от професор Иван Шишманов като най-близък приятел на поета, от учения, който най-силно и неизменно го подкрепя, насърчава и възвеличава, който е винаги до него и в най-трудните изпитания. Но не, „Патриарх на българската литература“ за първи път го нарича Гео Милев в отвореното писмо от 1925 година до „универсалния литературен наследник на покойния Иван Вазов“, неговия най-малък брат Борис Вазов. Друг път авангардният млад поет е бил негов остър критик, дори обвинител, но в това писмо го нарича така с цялата си искреност и затова определението остава като титла на народния поет. Писмото е писано само три месеца преди убийството на Гео Милев, което го прави още по-драматично със своята откровеност. От експресионистичните позиции, на които твърдо стои, издателят на „Пламък“ неведнъж пише остро критично срещу Вазов, а и в това отворено писмо виждаме, че не е отстъпил от позициите си и след смъртта му. Но това не му пречи да се прекланя пред великите идеали на Вазов – дълг, труд, любов, чест, правда и свобода, истина и честност, които още повече изпъкват в епоха, която e наранена от липсата на идеали. Нарича тези идеали „велики завети, посадени в душата на цял народ“. В следващите редове отправя атаки срещу Борис Вазов, като го обвинява, че и той е „между ония, които се опълчват днес против идеалите, проповядвани от Иван Вазов“. Обвиненията са отправени поради политически несъгласия с брата на поета, когото обвинява в подкрепа на Закона за защита на държавата. И в патоса на своето обвинение изрича сякаш нещо пророческо: „Тогава по-добре заличете за народа великата проповед на народния поет Ив. Вазов, а не продължавайте да го държите в христоматиите като възпитател на подрастващите поколения“.
И това ще се случи, само че двайсет години по-късно. И ще го направят не фашистите, а комунистите.
След идването на комунистическата власт започва чистка в литературните среди, на предна линия излизат писатели с леви позиции, които започват да отричат български класици като буржоазни и дори като фашисти и шовинисти. Като единствен правилен стил е афиширан социалистическият реализъм и всички други художествени стилове са заклеймени. Социалистическият реализъм е наложен във всички форми на изкуството: литература, сценични изкуства, визуалните изкуства, архитектура. Утвърдени писатели и поети са заклеймени, книгите им включени в забранителни списъци, тези списъци са допълвани, разширявани и актуализирани няколко пъти, много писатели, както и творци от други жанрове на културата, попадат в затвори и лагери. Други се нагаждат към новото време. Съвременните литературни историци са изследвали и описали тези трагични за нашата литература процеси.
Днес се водят спорове по повод на всяка промяна в учебниците по литература. В онези години цялото творчество на Вазов е зачеркнато, изхвърлено и заклеймено, без да се водят никакви спорове – решенията се спускат от партийната власт и не подлежат на никаква дискусия. Много автори са забранени, но забраната на „Патриарха на българската литература“ е най-позорната и най-унизителната. Реабилитацията на Вазов става случайно, благодарение на съветския академик Николай Державин. На тържество, посветено на поета, той казва хубави думи за творчеството му и се застъпва за него, след което нашето партийно и държавно ръководство решава „Под игото“ и „Епопея на забравените“ да влязат в учебниците. Филологът Державин е потомък на българи, преселници в Таврическа губерния, и поради това се интересува от българска литература. В началото на ХХ век неколкократно е командирован в България и се запознава с нашата литература и история. По-късно е платил своята дан на абсурдните болшевишки антинаучни теории за езика, но така или иначе за нашата литература името му остава свързано с нещо добро.
Литературното творчество на Иван Вазов и днес може да е обект на критика. Още в края на XIX и началото на XX век най-яростните му противници от кръга „Мисъл“ го подлагат на безпощадно отрицание. Народният поет също не щади присмеха си над своите опоненти. Води се истинска литературна битка. В първия брой на списанието маститият литературен критик д-р Кръстев пише: „Вазов е единственият поет, който влияе, който привлича масата от публиката не с качеството на произведенията си, а само със силата и звука на името си“. Прави тази квалификация като отрицание, но по парадоксален начин тя съдържа и признание. Наистина, името на Вазов стои като гранитна канара в българската земя – много по-голяма от канарата на неговия гроб. След смъртта му всенародното поклонение пред тленните останки на Народния поет продължава четири дни. С огромна почит и тържественост тялото му е положено в земята на най-централното място на столицата – пред олтара на древния храм „Света София“. Отекват 101 топовни гърмежа. На петата годишнина от смъртта му на гроба е поставена морената от „Златните мостове“.
Често, почти ежедневно, минавам край канарата на гроба му. Правило ми е впечатление, че никога не съм виждала хора, които да са се поспрели, да са застанали пред гроба му с цвете в ръка, да са дошли да се поклонят пред Патриарха на българската литература. Никога. Това е тъжно, защото показва някаква унизителна небрежност на националния ни характер. Ако има организирано тържество, ако някой ни призове, ако някой ни поведе – ще отидем. Но сами, вътре в себе си нямаме потребност. Нихилизмът е ежедневието ни, а патриотизмът ни е празничен. И така не е само към Вазов.
Но въпреки всичко, макар да подминаваме забързани край канарата, Вазов пее в сърцата ни:
О, знам, и в гроба – пак ще да живея,
ще млъкна, но в душите пак ще пея.
Живота любях, но го не окрадох:
Българио, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети – върнах ти ги в песни.
