Лев Жиле, „Иисус. Съзерцания на Господа на един монах на Източната църква“, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2026 г.
Това е книга, пропита с духовна поезия, наситена с мълчание и сърдечно озарение. Тя не назидава, не предзадава разбирането ни, а подканва към размисъл, помага ни да видим с „други очи“ евангелския текст. И поставя един глобален въпрос: как въобще виждаме другите, а и те нас? Така например слепият, изцелен от Иисус, вижда отначало „човеците да минават като дървета“ (Марк. 8:24). Иисус го докосва и той започва да вижда „всичките ясно“ (Марк. 8:25). Следователно, пише о. Лев Жиле, „докато Иисус не докосне очите ни, ние ще виждаме другите хора само размито и смътно: нашият егоизъм издига завеса между тях и нас. И едва докоснати от Иисус, започваме да възприемаме действителността на всяко същество и онова, което е уникално в него“.
Авторът на тези редове – архимандрит Лев (Луи) Жиле (1893–1980), подписва цял живот текстовете си съвсем лаконично – „един монах на Източната църква“ – с ясното намерение да не привлича внимание върху своята личност. Ала кой все пак е този френски православен архимандрит, който така и никога не се отрича от връзката си със Западната църква?
Французин със „славянска душа“
Луи Жиле е роден на 8 август 1893 г. в градчето Сен-Марселен, Югоизточна Франция, в католическо семейство. Баща му, Анри Жиле, е съдия, потомствен юрист и ревностен католик с янсенистки уклон, пропит със страх пред Страшния съд. На другия полюс е майката – Анриет Жиле, също вярваща католичка, но жена с мек характер и „радостна вяра“, много по-близка по дух до търсенията на сина си Луи.
Младият Луи има големи успехи в училище, особено му се удават езиците. Почти на шега научава немски, английски и италиански, първенец е по класическите езици (латински и старогръцки, по-късно задълбочено учи и староеврейски). Записва философия в Университета в Гренобъл, а от началото на 1914 г. се прехвърля в парижката Сорбона, посещава и семинарите на Анри Бергсон в Колеж дьо Франс. В онези години той бързо научава и руски език, тъй като вече е открил руската литература, чете в захлас Толстой и Достоевски.
Славянският свят тревожно го привлича. Влиза в любовна кореспонденция с българска княгиня (не знаем коя точно е тя) и мечтае да получи място като преподавател по френски език в София, но избухването на Европейската война през август 1914 г. проваля плановете му.
Още в първите дни на войната е мобилизиран, но през септември 1914 г. е тежко ранен (два куршума в ръката, загуба на съзнание) и попада в плен. Озовава се във военнопленнически лагер сред руснаци – отлична възможност да упражнява наученото, и скоро проговаря съвсем прилично на езика на Пушкин. В началото на 1917 г. е освободен от лагера и получава разрешение да замине за неутрална Швейцария. Там продължава да учи философия в Женева, запалва се по психологията и дори започва да превежда на френски „Тълкуване на сънищата“ на Зигмунд Фройд, което така и не довежда докрай.
1920-а е годината на неговото духовно обръщане: става послушник в бенедиктинския манастир „Сен Морис дьо Клерво“ в Люксембург. На следващата година дава монашеските си обети в абатството „Св. Михаил“ във Фарнбъро, Великобритания, и както си му е редът, го изпращат да учи в Папския университет Анселмианум в Рим, ръководен от бенедиктинците. Душата го тегли към курсовете върху Източната църква и така попада на преподаватели като дом Ламбер Бодуен (впоследствие предстоятел на абатството в Шеветон по източен обряд) и униатския Галицки митрополит Андрей (Шептицки).
„Славянската мечта“ го отвежда през 1924 г. в Лвовската епархия, където става личен секретар на митрополит Андрей и монах студит в униатската Уневска лавра. Там монахът Луи оре и копае земята заедно с православните селяни, част от местното монашеско братство, изучава съвременни руски религиозни мислители и гръцката патристика, отделяйки особено внимание на късните трудове на Владимир Соловьов. Мечтае да премине нелегално границата и да проникне в болшевишка Русия, ала Бог го пази от необмислени деяния, инак това начинание е щяло набързо да се обърне в трагедия.
В края на 20-те години монашества в Ница като част от малка общност, изкарва прехраната си като прост работник и споделя всичко, което има, с бедни и емигранти. Нищо чудно, че скоро се запознава и завинаги се сприятелява с майка Мария (Скобцова), чийто възглед за монашеството също е насочен към споделяне с нуждаещите се. В писмо до приятеля си Дейвид Балфур отец Луи дефинира търсенията си така: Аз мога да намеря Христос в хората, с помощта на хората и чрез хората.
На 8 януари 1928 г. излиза обаче енцикликата Mortalium Animos на папа Пий XI, с която категорично се прекъсват опитите за конфесионален диалог и се призовават „заблудилите се“ към връщане в лоното на Католическата църква. За отец Луи тази енциклика е „изпит на съвестта“: тя зачерква десетилетни усилия и целия му духовен опит за диалог с другите. Изживява религиозен срив. Съветва се със своя духовен наставник Галицийския митрополит Андрей, който благо и спокойно му заявява, че ще приеме всяко негово решение. Тогава отец Луи установява контакт с руския задграничен митрополит Евлогий (Георгиевски), който се съгласява бенедиктинският монах да премине към православието, но без да се отказва от обетите, дадени пред Католическата църква.
Един монах на Източната църква
Така на 25 май 1928 г. отец Луи приема името отец Лев и преминава в православието. Литургията в параклиса „Св. св. Константин и Елена“ в Кламар е отслужена от владиката Евлогий в съслужение с отец Сергий Булгаков и отец Лев Жиле. Според биографката Елизабет Бер-Сижел в църквата присъстват мислителите Николай Бердяев и проф. Георгий Федотов, поетите Марина Цветаева и Константин Балмонт.
За отец Лев Жиле това е втори преломен момент в живота му. Така той се превръща в „един монах на Източната църква“. Скоро след това отец Лев се включва активно в дейността на Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, редом с големите руски богослови от емиграцията. Очарован е от „отдадеността“ на младите студенти, някои от които полагат огромен труд по осмислянето на неопатристичната традиция. Разказва как вечер те товарят или разтоварват вагони на гарата, а сутрин пишат върху „антиномиите“ на Светата Троица, което му се струва прекрасно. В случая явно има предвид бъдещия френскоезичен православен богослов Павел Евдокимов, тогава студент в Института, който наистина изкарва прехраната си, миейки вагони на парижката гара.
През 1932 г. във френското издателство „Феликс Алкан“ излиза книгата на отец Сергий Булгаков „Православието“. Тя е „издателска поръчка“ с цел да се запознае западният читател с православната традиция, за която се знае наистина малко. Този труд има огромен успех и е преведен на множество езици, включително заради литературния усет на френския преводач, чието име липсва на корицата. Става дума отново за същия „монах на Източната църква“.
През 30-те години на ХХ в. митрополит Евлогий му възлага тежкото „затворническо служение“, на което отец Лев откликва с цялата си душа и сърце. Като французин той се ползва с по-лесен достъп до затворите, отколкото някой руски свещеник. Възлагат му да изпровожда в сетния им час и осъдените на смърт. Така на 14 септември 1932 г. именно той съпровожда до ешафода Павел Горгулов (1859–1932) – руски емигрант, който на 7 май същата година застрелва френския президент Пол Думер. И след като на разсъмване му дава последно причастие, отец Лев се превръща в яростен противник на смъртното наказание. В своите спомени митрополит Евлогий описва отец Жиле като „молитвеник, религиозен мислител и неуморен духовен наставник“. Скоро му е възложено да поеме и първата френска православна енория, което го превръща в православен мисионер във френска среда. Задача, с която се справя успешно. От този период се е съхранил и следният негов манифестен текст:
Французи по националност и език, ние се чувстваме наследници на стародавната православна традиция на Франция – на най-християнската Франция от онези векове, когато Изтокът и Западът още не са се отделили един от друг. Обръщаме се към свещеномъченик Ириней, който е бил свързващото звено между Лион и Виен, към мъчениците от Лион и Виен, към св. Дионисий, епископ на Париж, и Мартин от Тур, към света Женевиев. И в същото време към св. крал Луи и Жана д’Арк, както и към Паскал, които изобщо не са ни чужди. Ние признаваме всичко хубаво и велико, създадено днес от френското сърце и от френския ум, желаейки да посветим всичко това на Христос и да го въцърковим.
Споровете и разприте в руските емигрантски кръгове, където отецът има толкова много приятели, обаче изчерпват силите му. Той мечтае за „обновление“ и малко преди началото на Втората световна война измолва благословението на митрополит Евлогий да замине за Лондон – без постоянен ангажимент като енорийски свещеник, разчитайки на случайно препитание или подкрепа. Не знае, че по този начин ще спаси живота си. Впоследствие горчиво съжалява, че не е останал във Франция и не е споделил горчивата съдба на своята най-близка приятелка майка Мария (Скобцова), канонизирана впоследствие от Вселенската патриаршия, и нейните съмишленици от „Православно дело“. В писмо от 11 септември 1973 г. пише следното до своята бъдеща биографка Елизабет Бер-Сижел:
Иска ми се да бях отдал живота си, но пропуснах две големи възможности. Едната – ако не бях заминал от Украйна – щях да бъда убит заедно с братята на митрополит Андрей (Шептицки). Другата – ако не бях напуснал Париж – щях да бъда депортиран и убит заедно с майка Мария (Скобцова)… Да, бих могъл, както Клепинин, да споделя нейната участ, а се озовах на безопасно място. Не ми се говори за това, то е незарастваща рана.
В Лондон той продължава по своя монашески път. Служи в православни храмове, без каквото и да било заплащане, препитава се с изготвянето на високоспециализирани библиографски справки на религиозна тематика за Британската библиотека. В една читалня там, както шеговито отбелязва той, е и неговата „монашеска килия“. Едно от най-важните събития в този „лондонски период“ е съпричастността му към православното братство „Св. Албан и Св. Сергий“, от името на което влиза в диалог с Англиканската църква. В годините на войната руският мислител Николай Зернов си спомня как отец Лев отслужил литургия по време на бомбардировките над британската столица. На Трисветата песен се чувало как наоколо рухват здания и всички били със свити сърца, но щом отец Лев започнал да чете Евангелието, се възцарила пълна тишина – самолетната атака утихнала. И когато вярващите пристъпили към Светата чаша, отекнали „радостните звуци“ на отбоя.
През всички тези години той пише книга след книга, превръщайки се в един от най-ярките духовни автори на своето време: „Иисусовата молитва“ (1951), „Иисус. Съзерцания на Господа“ (1959), „Присъствието на Христос“ (1960), „Ликът на светлината“ (1966), „Любов без граници“ (1971), „Те ще погледнат към Него“ (1976), „Гълъбът и Агнецът“ (1979), „Въведение в православната духовност (посмъртно, 1983) и др.
Много се е писало и спорило върху „богословстването“ на този „монах на Източната църква“. Едно е ясно: ако въобще има „метод на Жиле“, той не препраща към „рационалното богословие“, а е в „тихото моление“ на сърцето, тъй характерно за православната традиция. И е напълно прав прот. Владимир Зелински, когато изтъква, че тайната на книга като „Иисус. Съзерцания на Господа“ е „във въздуха на общението, който веднага, от първите редове изпълва белите дробове на читателя. Възможно е нейният тон невинаги да съвпада с онази интонация, с която самите ние се обръщаме към Бога. Монахът от Източната църква ни посвещава в своето обръщане. В това обръщане или изповядване има нещо плашещо детско. Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно… Лесно е да се разбере защо тази книга – сред морето от други книги за Иисус – е имала това, което в света се нарича „успех“. Защото християните искат да бъдат деца с Бога и да бъдат влюбени в Него. Само дето не искат да си го признаят“. А ето че този френски православен архимандрит не се побоява да си го признае. И така подновява един вечен християнски жанр – беседата на душата с Иисус.
На 29 март 1980 г. отец Лев Жиле отслужва литургия на Лазарова събота. Връща се от разходка в дома „Св. Василий“, който е негов духовен пристан, сяда в едно кресло, за да почете. Малко след това се чува шум от падаща книга и притеклите се обитатели на дома установяват, че нейният читател е преминал във вечността. Ала неговите „тихи съзерцания“ остават.
––––
Встъпителни думи към книгата, чиято премиера беше на 20 октомври в София.
