„Колкото повече откъснеш от себе си, толкова повече ще ти се върне“, казваше Юлия Огнянова. Тя променяше хората около себе си не силом, а с обич и благост. Сянката й е вградена в театъра.
„… Нашият занаят има нещо общо с прорицателството. Затова за предпочитане е в него да се допущат хора с жречески, а не с дизайнерски наклонности.“ Става дума за професията на режисьора, определението е на Леон Даниел. И описва най-точно оставената от Юлия Огнянова (22.02.1923 – 29.09.2016) диря в българския театър: нейните творчески и човешки прорицателства, нейното желание да изпробва нещо, още преди „да му е дошло времето“, дарбата й да създава нови светове от материала на реалното.
Тя първа въвежда клоунадата и карнавалната естетика, превърнали се после в запазена марка за нейните ученици Стефан Москов, Александър Морфов, Васил Василев – Зуека и Нина Димитрова. Първа поставя на наша сцена Брехт – автор, който по-късно ще стане емблематичен за работата на Леон Даниел. „Майка Кураж“ е едва втората й постановка като режисьор, но остава в паметта на театър „Адриана Будевска“, където през 1957–1960 г. работи легендарната „бургаска четворка“ – освен Юлия Огнянова в нея са Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов. Четириединството им е доживотно, въпреки режисирания от властта погром над театъра и макар те никога повече да не се събират професионално. През годините спойката помежду им не поддава – тя е същата като по времето, когато на афиша стоят имената и на четиримата, независимо кой от тях е режисьор на спектакъла.
Театърът не е първата любов на Юлия Огнянова – започва с медицина. Режисурата също – завършва театрознание в ГИТИЗ, Москва. Казва, че решението да започне да поставя също не е нейно – накарал я Вили Цанков, та „да види критикът колко лесно се прави изкуство“. Затова пък сянката й е вградена в театъра. В бургаския и в смолянския, които промени със спектаклите си; в нейните ученици, които създаде като личности и професионалисти: актьорите Мая Новоселска, Кръстьо Лафазанов, Мария Сапунджиева; режисьорите Катя Петрова, Леонард Капон, Симон Шварц.
Нина Димитрова я описва така: „Най-светлата жена, която познавам. Най-великият педагог и театрален режисьор. Най-непримиримият бунтар. Най-неотстъпчивият противник на низкото и грозното, на фалша и безхаберието в живота и в изкуството. Най-непокорният човешки дух. Най-свободолюбивата творческа натура. Най-необикновеният пример за сила на духа и волята на човека“.
Но непримиримият бунтар, коравата и волева Юлия Огнянова промени театъра и хората около себе си не силом, а с обич и благост. „Колкото повече откъснеш от себе си, толкова повече ще ти се върне“, казваше. Като юнака от народните приказки, който хранел орела със собствената си плът, докато го изнесе от Долната на Горната земя. Усетих тая доброта и благост да витаят почти осезаемо, сякаш с ръка да ги хванеш, във втората постановка на Юлия Огнянова по книгата на Екатерина Томова „Забравените от небето“. Почувствах я в мекия родопски диалект, в изповедите на петима столетници, намерили вместилище в крехкото тяло на 70-годишната Златина Тодева с леки като на птица кости; в неподвластния на тленността дух, който струеше от актрисата; в стълбата от сценографията на Даниела Ляхова, която водеше по единствения път, който ни остава – към небето. Тоя спектакъл ме научи с друг аршин да меря театъра. От него съм запомнила думите: „От порст сме дошли и на порст ще станем“. Но дали наистина е така?
