Дебелянов тръг­ва за фрон­та с пред­чув­с­т­ви­ето, че ще го убият, но и с на­деж­да­та за преображение и спасение, за­що­то се е умо­рил от са­мо­та­та. И е раз­б­рал в то­ва „грохотно, жес­то­ко вре­ме“, че сми­съ­лът на живота е в не­го­ва­та отвореност.

„Личността е движение на надхвърляне на живота в това, което той е, и в това, което не е“ (Еманюел Муние). При Дебелянов и животът му, и неговото слово са подобно „надхвърляне“. Дебелянов е необикновена личност, която се са­мо­осъ­щес­т­вя­ва на впе­чат­ля­ва­що равнище. Това „над­х­вър­ля­не на жи­во­та“ в не­го­вия слу­чай е пре­ди всич­ко устрем, от­да­ва­не­то на ед­на идея за жи­во­та и литературата, пре­диз­ви­ка­на от висш идеали­зъм. Дебеляновото „над­х­вър­ля­не“ е пос­ти­га­не­то на личностното. То оз­на­ча­ва ду­хов­но пробуждане, при ко­ето съзнанието за обреченост се тран­с­фор­ми­ра в съд­ба­та на из­т­ръг­ва­щия се, на онзи, кой­то се опъл­ч­ва сре­щу де­фек­ти­те на съществуването. Казано по друг начин, то­ва е бунт, с кой­то се от­х­вър­лят мер­зос­ти­те на отсамното, на ем­пи­рич­но­то битие, на „цар­с­т­во­то на не­об­хо­ди­мос­т­та“, за да се из­диг­не в култ цар­с­т­во­то на ду­ха и свободата. Ако Юнг казва, че „ду­ша­та е ре­ли­ги­оз­на по при­ро­да“, то­ва ва­жи на­пъл­но и за Дебелянов, за не­го­ва­та душа, об­се­бе­на от меч­ти­те за дру­га реалност. Всичко при не­го е „над­х­вър­ля­не на жи­во­та“ с по­мощ­та на бля­на и мечтата, на спо­ме­на и носталгията. Творчес­твото му показва, че той ис­ка да из­бя­га от све­та на баналното и принудата. Този опит да се из­бя­га в све­та на иде­ал­но­то е та­ка характерен за Дебеляновата поезия.

Той чув­с­т­ва как ду­ша­та му „цар­с­т­ве­но се ус­т­ре­мя­ва към ви­си­ни­те“. Този ус­т­рем е Дебеляновият по­лет над бездната, къ­де­то са противоречията, без­по­койс­т­ва­та на ежедневието, тре­во­ги­те и всичко, ко­ето го по­тис­ка и оскърбява. Това е по­лет за­ра­ди она­зи „веч­на кра­со­та“ („Спи гра­дът“), не­въз­мож­на в гра­ни­ци­те на света. Конфликтът му с не­го е за­ра­ди жаж­да­та му за по­ве­че битие. Това е жаждата, без ко­ято чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не е непълноценно. В то­зи кон­ф­ликт е дра­ма­та и на не­го­вия живот. Това е кон­ф­ликт меж­ду рационалното, на ко­ето не може да не бъ­де подвластен, и коп­не­жа по аб­со­лют­ни­те стойности, по хармонията, по истината, по това, което е различно от света на така наречения здрав и практичен разум.

И Дебелянов е от поетите, проп­ра­ви­ли у нас труд­ния път от би­ти­ето към битийното, от со­ци­ал­ни­те реф­лек­сии към словесно­то из­кус­т­во на тран­с­цен­дент­ни­те пориви. Неподправен, чужд на вся­как­ва умозрителност, той сът­во­рява лирика, под­куп­ва­ща с ав­тен­тич­ност­та на пре­жи­вя­но­то и с кра­со­та­та на езика. Това е ли­ри­ка–откровение, мо­но­лог на „лич­ност от ви­со­ка мо­рал­на ка­те­го­рия“ (Владимир Василев). Затова Дебелянов се възприема, как­то се въз­п­ри­ема жи­во­тът на ед­на откри­та и чес­т­на душа.

Стиховете му се раж­дат в дъл­би­ни­те на съзнание, ко­ето пре­жи­вя­ва све­та поетически, с она­зи искреност, чуж­да на вся­ка престореност. Светът на Дебелянов е из­пъл­нен с дъл­бо­ки чувства, при­съ­щи на сложната, мно­го­из­мер­на индивидуалност. За как­во­то и да пи­ше той – за любовта, за коп­не­жа си по от­ми­на­ло­то щастие, за сво­ите уг­ри­зе­ния или нес­бъд­на­ти меч­ти – все­ки път усе­ща­не­то ни е, че сме срещ­на­ли са­ма­та истина.

Дебелянов е син на „без­с­т­рас­т­но­то вре­ме“, при­ну­ди­ло го да се бо­ри пос­то­ян­но със су­ро­ви­те про­во­ка­ции на живота. Нравствената нищета, тес­ног­ръ­ди­ето и без­цел­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на света, кой­то го заобикаля, за не­го ста­ват не­по­но­си­ма тегоба. Богата с „бля­но­ве пок­ру­се­ни“, ду­ша­та му се тер­зае неп­ре­къс­на­то и още в ед­но от ран­ни­те си сти­хот­во­ре­ния („Полет“) по­етът ни сре­ща с ис­ти­на­та за та­зи не­съв­мес­ти­мост меж­ду не­го и света. Тук е тъ­га­та му по хармонията, по доб­ро­то и красивото, ко­ито лип­с­ват наяве. Тук е не­го­ва­та неп­ри­язън към мер­кан­тил­ния свят с ця­ла­та му не­със­то­ятел­ност и тук е по­ле­тът му към висините, обе­ща­ва­щи из­г­ре­ва на оне­зи „не­из­г­ре­ли слън­ца“ („В тъм­ни­ца“). Отвратен от „мръс­ния лик“ на всед­нев­на­та суетност, Дебелянов пи­ше всъщ­ност за от­ко­леш­ния сблъ­сък меж­ду чо­ве­ка и времето, меж­ду прав­да­та на чис­то­то сър­це и вул­гар­на­та действителност. У Славейков, пос­ле у Яворов, а се­га и при Дебелянов е все та­зи страст по „дру­гия бряг“ на живота, къ­де­то всич­ко е ис­ти­на и красота. Той ще очак­ва тре­пет­но „ве­ли­ки­ят миг на ве­ли­ко­то чу­до“ („Миг“), ще тър­си спа­се­ни­ето си в све­та на далеч­ното, къ­де­то ня­ма принуда, бол­ка и зло. В ре­ал­ния свят на не­раз­ре­ши­ми­те про­ти­во­ре­чия Дебелянов ще сът­во­ри дру­га реалност, чуж­да на до­са­да­та и ску­ка­та в живота.

В сти­хот­во­ре­ни­ето „Предчувствие“ той спо­де­ля онова, ко­ето е не­го­ви­ят вът­ре­шен живот: „аз все нап­ред и все нап­ред ле­тя“. Но как­то раз­би­ра­ме от дру­го стихотворение, „Напразно ди­рят път очи, нап­раз­но ча­ка жа­ден слух…“ („Далеч…“). Животът, светът, съдбата, ко­ято му е отредена, а то­ва е съд­ба­та на „зак­лю­че­ник в мра­чен зат­вор“ („Помниш ли, пом­ниш ли ти­хия двор…“) се оказ­ват да­леч по-силни. Те са про­ни­за­ни от неумо­лимост. В „ле­де­на­та сте­на“ на та­зи не­умо­ли­мост се сблъс­к­ва и ме­теж­ни­ят дух на Яворов, и та­ка чув­с­т­ви­тел­но­то сър­це на Дебелянов. Затова Владимир Василев е прав, казвайки, че Дебеляновата участ е „да виж­да при все­ки по­лет кри­ле­те си вър­за­ни“. Въпреки то­ва по­етът не се от­каз­ва да тър­си „дру­гия бряг“, сак­рал­но­то място, къ­де­то ня­ма тлен­ност и относителност, къ­де­то всич­ко е под зна­ка на вечността. Отблъснат от „веч­на­та ми­мо­лет­ност на яв­ле­ни­ята“ (Рилке), ус­т­ре­мен към жа­ду­ва­но­то спа­се­ние на „дру­гия бряг“, той ще стра­да и бле­ну­ва и та­ка ще бъ­де чак до заминаването му на фронта.

В стиховете на поета е вечната тревога на съзнанието, чувстващо се безпомощно пред света на противоречията извън него и в самото него. Ненамерил изход и убежище, Дебелянов, ако си послужа с думите на Хуго Фридрих, превръща „вътрешното време“ в свое убежище. Само там бляновете му няма да бъдат покрусени. Този по­лет над бездната, от­въд грани­ци­те и близ­ки­те хоризонти, ка­къв­то е по­ези­ята на Дебелянов, за­вър­ш­ва въп­ре­ки всич­ко с победа. Това е по­бе­да в лице­то на до­во­ен­но­то му творчество, пре­вър­на­ло жаж­да­та и стра­да­ни­ето в из­кус­т­во-благослов. И то­ва е „ти­ха­та по­бе­да“ на мъ­че­ни­ка-поет, съ­умял най-сет­не да обик­не съд­ба­та си – там, на фронта, при най-аб­сур­д­на­та ситуация, как­ва­то е войната.

Той ви­на­ги ще стра­да от сво­ята неудовлетвореност, ще коп­нее за простор, за ши­ро­ки прос­т­ран­с­т­ва от­въд гра­ни­ци­те на града, в който преминава нев­з­рач­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на обикновения човек. Светът, за кой­то копнее, е све­тът на белотата, на спо­ме­на за бе­ли­те вишни, на ра­зо­бус­ло­ве­но­то съзнание. Това е уто­пи­чен свят и Дебелянов има чув­с­т­во за не­го­ва­та непостижимост, но той ще жи­вее неп­ре­къс­на­то в меч­ти­те му и той ще мо­ти­ви­ра вдъх­но­ве­на­та му целеустременост.

Дебелянов каз­ва за се­бе си: „Даже да бих ста­нал всес­вет­с­ка знаменитост… не бих бил за­до­во­лен“. Ето кол­ко го­ля­ма е негова­та неудовлетвореност. Тези ду­ми го­во­рят за ви­со­ки­те цели, ко­ито си е поставил, за оне­зи цели, ко­ито ня­мат ни­що об­що със светското, с това, до ко­ето спи­рат пос­ред­с­т­ве­ни­те духове. А чо­век с та­ки­ва це­ли не мо­же да бъ­де ни­ко­га удовлетворен. Затова ще го спо­хож­дат без­ве­ри­ето и съм­не­ни­ята и тол­ко­ва чес­ти ще бъ­дат мъ­чи­тел­ни­те му признания, че жи­во­тът му е без­п­ло­ден и безсмислен. Ще го съ­пътс­т­ва и чув­с­т­во­то за оно­ва проклятие, с ко­ето Бог е на­ка­зал чо­ве­ка заради не­го­ва­та гре­хов­ност („През ве­ко­ве“).

Хайдегер казва, че „учас­т­та на чо­ве­ка е да бъ­де в све­та“. Това означава, че са­мо по то­зи на­чин ще раз­бе­рем се­бе си и света. Но до­ка­то Славейков нап­ри­мер отс­то­ява раз­би­ра­не­то си за ед­но жиз­не­ут­вър­ж­да­ва­що и во­ле­во съществуване, Дебелянов жи­вее с чувството, че е „во­ин в тъм­ни­ца“. За не­го све­тът е „мра­чен зат­вор“. Пред взо­ра на Славейков прос­то­ри­те на жи­во­та са отворени. За не­го жи­во­тът е предизвикателство, без ко­ето не са въз­мож­ни твор­чес­ки­те оза­ре­ния и пос­ти­га­не­то на смисъла. За Дебелянов, кой­то оби­ча по­ези­ята на Славейков, жи­во­тът е „не­умо­ли­ма пус­то­та“ („Под сур­дин­ка“), бло­ки­ра­ща во­ля­та му и пре­диз­вик­ва­ща ре­зиг­на­ци­ята му. Нищо не мо­же да сло­ми за­ре­де­ния с ви­тал­ност Славейков, а Дебелянов ще признае: „Скверниха ни­щи мой­то зна­ме“ („Под сур­дин­ка“) и не е труд­но да се досетим, че той има пред­вид та­ка ом­раз­ни­те и на Славейков фи­лис­те­ри и бит­па­зар­с­ко­то в живота, ко­ето го преследва и измъчва. В ци­къ­ла „Под сур­дин­ка“ по­етът говори и за пре­кър­ше­на­та си жизне­ност. Очевидни са го­ле­ми­те раз­ли­чия меж­ду наг­ла­си­те на два­ма­та – Славейков е волята за жи­вот и вя­ра­та в не­уни­що­жи­мо­то му чудо, в идеите, с ко­ито мо­же да се над­мог­не стра­да­ни­ето и безсмислието. Славейков не би мо­гъл да про­из­не­се ду­ми ка­то „ве­ли­ка­та глед­ка на ве­ли­ко­то всес­вет­с­ко без­с­мис­лие“, а те­зи ду­ми на Дебелянов из­ра­зя­ват състояние, ко­ето го об­себ­ва често. И тък­мо те го от­да­ле­ча­ват от Славейков, за да го доб­ли­жат до трагич­ния свят на Яворов. И още ня­кол­ко думи, пак на Дебелянов, ко­ито са в пис­мо до приятеля му Лилиев: „Николай, Николай, за­що ние, всичките, се оп­ли­та­ме във въп­ро­си – за дру­ги­те най-лес­но разрешими, а за нас – страш­ни ка­то смърт? Да не зна­еш къ­де си, все­ки ден да се из­п­ра­вяш пред кон­ф­лик­ти със са­мия се­бе си и вмес­то гордостта, че жи­ве­еш по­не малко по-висш ду­хо­вен живот, да из­пит­ваш са­моп­рез­ре­ни­ето на без­вол­ния“. Паметно е то­ва признание, до­кол­ко­то ни казва ед­ва ли не всич­ко за поета, за не­го­вия тип съзнание, за тайни­те на ду­ша­та му. „Да не зна­еш къ­де си“ – съ­що­то го внуша­ва и по­ези­ята на Яворов, ко­ято раз­ми­ва гра­ни­ци­те меж­ду сми­съ­ла и безсмислието, меж­ду жи­во­та и смъртта, меж­ду де­ня и нощта. Сходни са и мно­го от вну­ше­ни­ята на са­мия Дебелянов, кой­то не мо­же да се отър­ве от чер­ни­те си мис­ли („Пловдив“), от спомените, от нат­рап­чи­во­то усещане, че в бър­зея на жи­во­та ще се уда­вят и най-чис­ти­те му въз­тор­зи („На зло­то“). „Да не зна­еш къ­де си“ – то­ва зву­чи ка­то приз­на­ние за пре­тър­пя­но кру­ше­ние и дейс­т­ви­тел­но не едно, а мно­го са кру­ше­ни­ята в жи­во­та му. Но зву­чи и ка­то тер­за­ни­ето на  духа с не­го­ва­та са­мов­зис­ка­тел­ност и непри­ми­римост, на духа, разд­во­ен меж­ду стра­ха и безстра­шието, меж­ду при­ми­ре­ни­ето и во­ля­та за ав­тен­тич­но съществуване. Цитираните ду­ми напом­нят и за призна­нието, че не­го­ва­та ду­ша е „раз­но­ли­ка“ и „нес­т­рой­на“. То пък ще пот­вър­ди от­но­во из­вес­т­но­то ни от ця­ла­та му по­езия – че у Дебелянов е про­ти­во­бор­с­т­во­то меж­ду гре­ха и разкаянието, меж­ду бун­та и смирението. И са­мо в мо­мент на ня­как­во прос­вет­ле­ние той ще ка­же за се­бе си: „в ня­как­ва свет­ла стра­на съм / на Бога най-свет­лия син“. Устремен към светлината, той ще стра­да ка­то Яворов за­ра­ди нощ­та на живота. Ще раз­по­ла­га с иде­ал и то­ва е не­го­ва­та „свет­ла стра­на“. И ще про­дъл­жи да се чув­с­т­ва ка­то без­дом­ник и чужде­нец, за­лу­тан в ла­би­рин­та на он­зи живот, кой­то ня­ма да при­еме никога.

Измъчван от самотата си, с поглед, в кой­то се виж­да „умо­ра­та ран­на“ („Песен“), с чув­с­т­во­то си за про­къл­на­тост – та­ка ще ми­нат мал­ко­то му от­ре­де­ни години. Неподвластен на жи­тейс­ки­те съблазни, веч­но на страната, къ­де­то се ди­ри големият сми­съл на живота, сми­рен и неп­ри­ми­рим – от то­ва дра­ма­тич­но съ­щес­т­ву­ва­не Дебелянов ще нап­ра­ви ис­тин­с­ко изкуство, ед­на еле­гич­на поезия, ко­ято ви­на­ги ще вълнува. Защото тя ид­ва от дъл­би­ни­те на раз­д­во­ена­та му душа, къ­де­то са не­го­ви­те надежди, раз­ка­яния и горести.

Аз уми­рам и свет­ло се раж­дам –
разнолика, нес­т­рой­на душа,
през де­ня не­умор­но изграждам,
през нощ­та без по­ща­да руша.

(„Черна пе­сен“)

Ето го най-същ­нос­т­но­то в не­го­вия характер, в наг­ла­са­та му, в под­с­тъ­па му към са­мия не­го и към живота. Това четиристишие има ем­б­ле­ма­тич­на стойност и до­каз­ва ос­но­ва­тел­нос­т­та на твър­де­ни­ята за не­го­ва­та лирика, ко­ято е един­с­т­во от ан­ти­тез­ни състояния. Но тук по­етът ка­то че ли обоб­ща­ва и съ­щи­на­та на са­мия живот, кой­то съ­що е съ­зиж­да­не и рушене.

Несъгласен с живота, ка­къв­то е, от­чуж­ден от не­го за­ра­ди бля­на си по она­зи непостижимост, ко­ято се на­ри­ча „от­въд­ност“, „кра­со­та“, „Бог“, Дебелянов се об­ри­ча на страданието. Затова пес­ни­те му са „чер­ни“ и за­то­ва той се нарича „из­гу­бе­ний пътник в мъг­ли­те“ („Отдих“). Чувството за изгубеност, но и чув­с­т­во­то за „он­зи нез­на­ен пре­дел“, къ­де­то са „все­веч­ни­те мощни за­ри“ („Непозната“) – то­ва е раз­но­ли­ка­та ду­ша на поета. При не­го има жаж­да за живот, вът­реш­на енергия, неумира­ща­та го­тов­ност да се раз­да­ва и обича. Има я силата, из­ди­га­ща ду­ха му „над про­пас­ти от смрад и су­ета“ чак до призвез­д­ни­те ви­со­ти („Замиращи зву­ци“). Но има ги и мрач­ни­те предчувствия, трайна­та умора, съзнанието, че онова, което иска, е химера. „Над без­д­на пак стоя над­ве­сен“ („Спомени“), „Напразно ди­рят път очи, нап­раз­но ча­ка жа­ден слух – прос­то­рът / цар­с­т­ве­но мъл­чи – на­ве­ки сляп, на­ве­ки глух“ („Далеч“) – при­ме­рите в то­ва отношение са много. Те го­во­рят за дра­ма­та на Дебелянов, за прес­лед­ва­ща­та го мисъл, че как­во­то и да пожелае, как­ви­то и да са меч­ти­те му, из­пъл­не­ни­ят със зло жи­вот ня­ма да поз­во­ли бля­но­ве­те му да се сбъднат. Ужасна е та­зи ми­съл и тя го из­мъч­ва отдавна:

Тук пър­ви път чух възглас: – Престани
да вяр­ваш и да ди­риш – заб­ра­нен е
на лю­бов­та пло­дът – и в зли стра­ни
меч­ти­те ти на­век ще бъ­дат пленни.

(„Пловдив“)

Някога, още през най-ран­ни­те му го­ди­ни, ще го връх­ле­ти чув­с­т­во­то за обреченост, за прокоба. И та­ка ще бъ­де ед­ва ли не до са­мия му край, за­що­то и за фрон­та той за­ми­на­ва с не­из­мен­ния си фатализъм, на­шеп­ващ му, че ще загине. Този фатализъм от­ра­вя най-свет­ли­те му ча­со­ве на вя­ра и обич. А го има и прок­ля­ти­ето над це­лия чо­веш­ки род, нас­тиг­на­ло и него: „и ка­то фа­кел по­лу­но­щен све­ти / прок­ля­ти­ето тях­но и над мен“ („През ве­ко­ве“).

И пос­ле пак ду­хът на Дебелянов се ус­т­ре­мя­ва по­дир меч­та­та си, та­ка доб­ре из­ра­зе­на със стиха: „Живот – красота, о, живот, нас­лаж­денье“ („Отдавна е слън­це­то чуж­до за ме­не“). Този стих го­во­ри и за начина, по кой­то по­етът пре­жи­вя­ва и раз­к­ри­ва света. Всичко в по­ези­ята му ни уверява, че то­зи на­чин е са­мо нрав­с­т­вен и естетически, вклю­чи­тел­но и в лю­бов­на­та му лирика, сред ко­ято се от­к­ро­яват две от най-убе­ди­тел­ни­те до­ка­за­тел­с­т­ва за ос­но­ва­тел­нос­т­та на то­ва твър­де­ние – стихотворе­ни­ята „Жъртвоприношение“ и „Аз ис­кам да те пом­ня все та­ка“. Срещу све­та на зло­то Дебелянов из­ли­за с единст­ве­но­то си оръ­жие – с иде­ала си за „мир и кра­со­та“ („Пролетно ут­ро“). Хорът на ангелите, „ти­хия дом в бе­лоц­вет­ни­те виш­ни“ („Помниш ли, пом­ниш ли ти­хия двор“) не са са­мо ме­та­фо­ра на отминалото, на без­въз­в­рат­но­то щастие. Те олицетво­ря­ват и коп­не­жа му по един свят на чис­то­та и нравственост.

„Необходимостта у Дебелянов от пъл­но­та на жи­во­та – пи­ше Васил Пундев – съз­да­ва и раз­но­об­раз­ни­те до про­ти­во­ре­чи­вост лю­бов­ни пре­жи­вя­ва­ния (…)“, но точ­но на та­зи не­об­хо­ди­мост се дъл­жи и ця­ла­та спе­ци­фи­ка на твор­чес­т­во­то му. Всичко в ду­ша­та му е ус­т­ре­ме­но към пъл­но­та на изживяването, към щастието. Копнежът му е да на­ме­ри „сво­ята звез­да“ и оно­ва „веч­но щас­тие“, си­но­ним на бо­жес­т­ве­на­ кра­со­та и спра­вед­ли­вост („Копнежи“). Но то­зи копнеж, повтарям, съ­дър­жа и драма­та на поета. Колко пъ­ти той се терзае, че е сбъркал, че е из­вър­шил грях. Поемата му „Легенда за раз­б­луд­на­та царкиня“ е ка­то ре­зо­нанс на ня­как­ви не­го­ви мни­ми или ре­ал­ни прегрешения. Дебелянов, из­мъч­ван от не­обос­но­ва­ни съмне­ния и угризения, се под­ла­га на стра­шен самосъд. На не­вин­но­то си ми­на­ло той гле­да ка­то на „ка­зън“. Неуморния си труд в по­ле­то на ду­хов­но­то той оп­ре­де­ля ка­то „труд без­це­лен“ („Под сур­дин­ка“). В съ­щия ци­къл той спо­де­ля за „ча­сът на чер­ни­те ито­ги – /на раз­ка­яние и срам…“. Прав е Владимир Василев, ко­га­то пише, че във вся­ко от сти­хот­во­ре­ни­ята си по­етът „да­ва смет­ка за се­бе си – и пред са­мия се­бе си“. И Гео Милев е прав, казвайки, че „Димчо жи­ве­еше един стра­шен живот на съ­вес­т­та (…)“. Съхранил спо­ме­ни­те си за нрав­с­т­ве­ни­те ус­тои на отиш­ла­та си патриархалност, по­етът е неподготвен за су­ро­ви­те мо­дер­ни времена. Това раз­мес­т­ва­не на плас­то­ве­те в мо­рал­ния и со­ци­ал­ния кли­мат на об­щес­т­во­то го сму­ща­ва и тревожи. Едновременно в ми­на­ло­то и в настоящето, той не при­над­ле­жи на ни­то ед­но от тях. Тази неопределе­ност се из­жи­вя­ва от не­го трагично. Тази не­иден­ти­фи­ци­ра­ност в ди­на­мич­на­та и дра­ма­тич­ната си­ту­ация на време­то го пра­ви бо­лез­не­но чувствителен. Неговата съ­вест му вме­ня­ва ми­съл­та за из­мя­на спря­мо пре­диш­ния свят. Тя го ка­ра да се чув­с­т­ва без­пъ­тен във ви­хъ­ра на време, уни­що­жи­ло пре­диш­на­та нравственост. Но мос­то­ве­те към ста­ро­то ве­че не съ­щест­ву­ват и в ре­ал­ния свят Дебелянов не мо­же да по­еме по друг път, ос­вен по пътя, из­веж­дащ го до за­дъ­не­на улица. Така той ще се чув­с­т­ва „ту всесилен, ту слаб“ („В тъм­ни­ца“). Така то­зи „во­ин в тъм­ни­ца“, без­си­лен да обър­не све­ще­ния си гняв в раз­ру­ши­тел­на сила, ще нап­ра­ви единственото, ко­ето му поз­во­ля­ват си­ли­те – да по­не­се „тъ­ги­те на мильо­ни сър­ца“.

На Пруст при­над­ле­жат думите, че у го­ле­ми­те твор­ци има „ня­ка­къв вът­ре­шен модел, кой­то е тях­но соб­с­т­ве­но творение, нещо ка­то същ­нос­т­на струк­ту­ра или формула, ко­ято из­г­раж­да от ос­но­ва­та до вър­ха тех­ния стра­нен свят“. Мисля, че моделът на Дебелянов мо­же да се из­ра­зи с по­ня­ти­ята за бунт, сми­ре­ние и просвет­ление. Бунтът е не­по­кор­с­т­во­то на ду­ша­та му спря­мо живота. Смирението е осъз­на­та­та без­по­мощ­ност на гор­дия му дух, раз­би­ра­не­то му за жи­во­та ка­то въ­зел от опасни и не­раз­ре­ши­ми противоречия. За прос­вет­ле­ни­ето му го­во­рят не­го­ви­те из­к­лю­чи­тел­ни творби, на­пи­са­ни на фронта. Далчев пише: „Има откровения, ко­ито се ку­пу­ват са­мо с це­на­та на живота, и Д. Дебелянов ги ку­пи с це­на­та на своя. Смъртта му раз­к­ри тайни, ко­ито ина­че ни­ко­га не би постигнал. Смисълът на жи­во­та му се отк­рои чак след ка­то смър­т­та го бе­ше белязала; за­що­то са­мо ка­то се над­мог­не жи­во­тът и се из­ле­зе от него, мо­же да се раз­бе­ре не­го­ви­ят сми­съл“.

Към края на жи­во­та си по­етът пи­ше сти­хот­во­ре­ни­ето си „Миг“. То син­те­зи­ра всич­ки­те воп­ли на ду­ша­та му, там е ця­ла­та ис­ти­на за тъж­но­то му съществуване. Само за миг го е об­лъх­на­ла надеждата, че е нас­тъ­пил часът, ко­га­то тайни­те ще му се раз­к­ри­ят и той ще раз­бе­ре за как­во е всич­ко то­ва – нещастието, страданието, изоб­що чо­веш­кият живот, кой­то все не мо­же да зас­лу­жи Божията ми­лост и прошка. После от­но­во ще го връх­ле­ти уг­не­те­ни­ето и самотата, под­си­ле­ни от враж­деб­нос­т­та на лед­но-без­душ­на­та тълпа. Но Дебелянов е на­пи­сал и сти­хот­во­ре­ни­ето „Гора“. Тук е по­ри­вът му по вечността, по трансцен­дент­но­то и „ус­по­ко­ена­та Гора“ е жа­ду­ва­ният пристан, до кой­то се мъ­чи да се до­бе­ре и Яворов. И две­те стихотворения до­каз­ват кол­ко на­да­леч е оти­шъл по­етът в твор­чес­ко­то си израстване.

Отбелязах, че Дебелянов тръг­ва за фрон­та с пред­чув­с­т­ви­ето си, че ще го убият. Но той тръг­ва и с на­деж­да­та за преображение и спасение, за­що­то се е умо­рил от са­мо­та­та си, от жи­во­та си, ка­къв­то е бил досега. Устре­мен към промяната, към просветлението, по­етът оти­ва на война, за да бъ­де да­рен с она­зи бла­го­дат на свет­ло­то примирение, на щас­ти­ето да усети как над ду­ха му струи „зем­на­та лю­бов“ („Тиха по­бе­да“). След тол­ко­ва по­ле­ти и па­де­ния той „на­ми­ра своя ро­ден бряг“. Дебелянов ще усе­ти как се сли­ват ра­дос­т­та и тъгата, мал­ко­то и великото. Животът, кой­то му е бил непонятен, из­вед­нъж му ста­ва разбираем, за­що­то ве­че е сме­нил оп­ти­ка­та си и пред взо­ра му ня­ма как да не се от­к­рои ве­ли­чи­ето на живота. Стихотворенията му, на­пи­са­ни на фронта, са из­раз на про­мя­на в не­го­во­то светоусещане. Няма я ве­че пре­диш­на­та болезненост на чувствата. Сега по­етът при­над­ле­жи на об­ща­та съдба, на чув­с­т­во­то за дълг и най-ве­че на раз­би­ра­не­то си, че „къ­де­то всич­ки са един“ („Прииждат, връ­щат се“), ужа­сът от жи­во­та ся­каш изчезва. Сетивата му са ого­ле­ни до крайния предел, за да усе­тят ри­тъ­ма на живота, кръ­гов­ра­та му и она­зи без­с­мър­т­на любов, стру­яща под „звез­д­ния пок­ров“ („Тиха побе­да“).

През жи­во­та си той ще на­пи­ше не ед­на и две „си­рот­ни“ песни. Те ни по­ко­ря­ват с чис­то­сър­деч­нос­т­та на изповяданото, с дъл­бо­ко съ­дър­жа­тел­ни­те вну­ше­ния за жи­во­та ка­то изпитание. Но тряб­ва да из­бух­не войната, за да се по­яви и не­го­ва­та непов­то­ри­ма с кра­со­та­та и чо­веч­нос­т­та си „Сиротна пе­сен“, на­пи­са­на вмес­то пос­лед­но сбогом. В нас­тъ­пи­ло­то сми­ре­ние на по­ета на­пи­ра един жиз­не­ут­вър­ж­да­ващ стоицизъм. Не му тряб­ват по­ве­че дру­ги утехи. Сега той раз­по­ла­га с най-важната, че „смърт­та в по­бе­да ще до­ча­ка“. И Дебелянов е раз­б­рал в то­ва „грохотно, жес­то­ко вре­ме“ („Един убит“), че сми­съ­лът на живота е в не­го­ва­та отвореност, в съп­ри­час­ти­ето на все­ки към всич­ки и всичко. Настъпилата яс­но­та в съз­на­ни­ето му предиз­вик­ва и пре­лес­т­на­та прос­то­та на из­ка­за в те­зи пос­лед­ни стихотворения. С тях той на­ис­ти­на от­к­ри­ва но­ви пъ­ти­ща за на­ша­та поезия. Но ид­ва 2 ок­том­в­ри на 1916, ко­га­то не­го­ви­ят по­лет ще свър­ши та­ка внезапно. Знаем, че ни­как не е ис­кал да ум­ре и е тряб­ва­ло да живее, още дъл­го да живее, но абсурдът, ка­къв­то е войната, го из­т­ри­ва с един из­с­т­рел от ли­це­то на земята. Само че ни­кой не мо­же да из­т­рие не­из­ра­зи­мо­то с ду­ми чувство, ко­га­то про­из­насяме името му – и като млади, и когато отдавна сме надхвърлили неговата възраст.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др. Статията за Дебелянов е от книгата на Божидар Кунчев „Когато времето кристализира“ ИК „Хермес“ (2012).