„Доколко човек може да вини обстоятелствата, в случая един варварски режим, за своите творчески неуспехи, е много важен въпрос. Лондонската изложба на съветските неофициални художници предлага твърде двойствен отговор.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в., публикува се за първи път.
В Лондон, в галерията за съвременно изкуство, беше уредена художествена изложба под заглавие „Неофициална съветска живопис“. Самото заглавие на пръв поглед изглежда доста странно, но струва ми се, че е точно. Явно тук не става дума за антисъветска художествена дейност, нито дори за изложба, откликваща на борбата за човешки и граждански права в СССР, а просто за изложба на истински съветски художници, чиито творби не отразяват партийно-държавната догма за изкуството, наречена социалистически реализъм. Разбира се, организирането на изложбата няма нищо общо с дейността на съветските държавни институти, а е частна инициатива, целяща да покаже на интересуващите се западни граждани, че въпреки всичко в Русия не са умрели великите художествени традиции и че шепа творци се опитват да бъдат верни на изкуството. Голяма част от картините идват от Руския художествен музей в изгнание, който изгоненият от СССР през 1975 година Александър Глезер устрои в Париж. С възхитителна преданост към каузата на свободното изкуство Глезер е успял да изнесе на Запад около 400 картини на съветски художници. Другите картини, допълващи изложбата, идват от частни колекции и разни галерии в Европа. Общо взето в изложбата участват около 50 съветски художници. Седем от тях, емигрирали по един или друг начин, бяха на самата изложба и се опитаха да разкажат за своите тежки проблеми, за условията, при които е трябвало да работят. Твърде многозначително върху корицата на издадения обемист каталог е отпечатана репродукция на картината на Оскар Рабин „Натюрморт с риба и вестник „Правда“, която представлява една риба, полузавита в разпокъсан вестник „Правда“. Заглавието на вестника е при опашката на рибата и човек има впечатлението, че рибата е направила някакъв самоубийствен опит да избяга от… ПРАВДАТА. Встрани се е откъснала статия, озаглавена „Напред, към разцвет в името на благото на хората“…
От страна на художествените критици тази изложба бе посрещната учтиво и с внимателна тенденция да се прикрие общото разочарование. Все пак, деца на друга планета, тукашните художествени критици отказват да извиняват творчески неуспехи с обществени условия. Западната теория в това отношение винаги е била, че човешкият гений се е проявявал при всякакви исторически обстоятелства, че ако човек е наистина талантлив, няма сила, която да удържи таланта му. Вероятно в това твърдение има нещо много вярно и то най-малко що се отнася до така добре познатото на българските слушатели извинение на мнозина писатели, художници или композитори, че режимът им пречел. Няма съмнение, че режимът пречи, като поощрява с всички средства казионното, баналното, фалшивото партийно производство, не знам защо наречено изкуство. Но в края на краищата борбата на твореца, на истинския творец би трябвало да устоява не само на студените ветрове на беднотията и мизерията, но и на приятния, съблазнителен лъх на охолството. Може би най-красноречивият пример на победната мощ на един истински гений е Солженицин, който не само е устоял на най-адски житейски условия, но е успял да превърне мъката и болката си в мотор на своя гений.
Доколко човек може да вини обстоятелствата, в случая един варварски режим, за своите творчески неуспехи, е много важен въпрос. И на мен ми се струва, че лондонската изложба на съветските неофициални художници предлага твърде двойствен отговор.
Но нека накратко кажа няколко думи за самата изложба. Почти всички съветски художници, взимащи участие в нея, са професионалисти с доста самостоятелни изложби зад гърба си, със съответното художествено образование. По-голямата част от тях са сравнително млади хора, в разцвета на своите творчески възможности. Някои от тях са известни имена в кръговете вън от Съюза на съветските художници. По творчески натюрел те застъпват почти всички познати вече модерни тенденции в съвременната живопис. Човек не може да ги обвини в липса на разнообразни художествени почерци. Всички представени творби обхващат последните двадесет години, в които се е родило това НЕОФИЦИАЛНО съветско изкуство. Като изключим само няколко имена, от които безспорно на първо място аз бих поставил Владимир Вейсберг с картините му „Натюрморт със свещ“ и „Натюрморт с четири куба“, картините на Борис Биргер и „Евангелие на св. Йоан“ на Дмитрий Плавински, в останалите творби има повече или по-малко искреност, колебливо търсене на път и опит да се преоткрие велосипеда. Похвати и идеи, които за днешната съветска художествена действителност може да изглеждат най-смели и революционни, са отживели времето си на Запад. В някои от картините модерният новаторски дух не е ограничен, не произхожда от мъчителната необходимост творецът да отговори на дълбоко вълнуващи го въпроси, а е просто външна декорация, като че художникът декларира в аванс колко много модерен иска да бъде. Представям си вълнението, което някои от тези картини са предизвикали в известни кръгове в самия СССР, представям си типично руското обожание на смелостта на един творец да не се съгласи с фотографическите щампи на социалистическия реализъм, защото това изкуство за Русия е друго, ново, неконвенционално. И най-вече изкуство, което не се хрантути от разни държавни фондове, а се създава от стоицизма на вероятно празен стомах. Но тази характерно руска, пък в известна степен и българска, романтика, която е едно от най-чудесните явления в културния живот на обществото и която всеки би трябвало да адмирира заради смелост и понякога гражданственост, за съжаление като изкуство предлага почти същата степен самоизмами, каквито предлага официалното изкуство. За да бъда съвсем ясен нека дам един пример. Колко много български бездария са успели да пробутат работите си, разпространявайки слухове, че в тях имало неща, които режимът нямало да хареса, че творбата щяла да бъде забранена, че видите ли това е уникална проява на смелост в творческо и идейно отношение. Спомням си един известен български поет и драматург на два пъти успя да ни закара сензанционно да му видим пиесата, която той наричаше сам „формалистична“, биеше се в гърдите, че е герой и претендираше за световно ниво, пък всичко накрая излезе нищо и половина. Познавам други граждани-писатели, които години наред измисляха опозиционни стилове и проглушиха света, че са истински оригинални, низвергнати творци, докато при първия случай, когато вратата на Съюза на писателите се отвори, те с лъвски скокове се озоваха на най-ортодоксалните места. Познавам хора, които спечелиха и печелят много повече чрез твърдението, че не са в крак с режима, отколкото ако бяха в крак.
От друга страна, лозунгът „неортодоксалност на всяка цена“ може да е чудесно гражданско намерение, но ако той не води до дълбоко проумяване на съответното изкуство, до твърдо и последователно разчупване на стари форми чрез ново съдържание, той си остава също една романтична младежка игра. Оригиналността в изкуството не е прищявка, не е сменяне на една модна прическа с друга, не е маняшко скачане от една в друга крайност, а мъчителен опит със средствата на дадено изкуство човек да види света и себе си по свой собствен начин. И точно прилагането на този критерий за оригиналност ни води до доста съмнения по отношение на неофициалното съветско изкуство. Волю-неволю, след като някой е излязъл на световния мегдан, той трябва да приеме опасността, че ще бъде преценяван със световните мерки. А що се отнася до новаторското изобразително изкуство, много от тези световни мерки са руски мерки. Те бяха създадени през първата четвърт на нашия век в стара Русия от такива огромни таланти като Малевич, Лисицки, Кандински, Бакст и цяла плеяда художници и скулптори. Може би затова всеки критик на Запад търси да види в модерната съветска живопис не само сенките, но и кръвта на великите учители. И може би тъкмо затова разочарованието е така подчертано. Излишно е да припомням, че голямото руско модерно изкуство отпреди повече от половин век има революционно значение за развитието на световното изкуство, даде храна на толкова много чудесни течения и тенденции в днешната живопис и вероятно ще продължи да влияе върху бъдещите творчески поколения. Това голямо изкуство дойде от счупването на старите рамки, от изтръгването на човешкия дух от тясната условност на отдавна остарели времена.
Припомняйки си големите руски майстори, ние едновременно разбираме, че тяхното присъствие в руската културна история е създало много висок критерий, който поставя днешните им съветски последователи в доста дебела сянка, и от друга страна, че тяхното невероятно отсъствие от днешния културен живот на Съветския съюз може да бъде някакво обяснение и оправдание за това, което виждаме на изложбата в Лондон. Както казах, западните критици изглеждат напълно прави, когато настояват, че геният при всички обстоятелства успява да си проправи път и да се наложи. Но същевременно това малко идеалистично изискване не държи сметка, че никога преди в цялата световна история не е имало подобна страна като СССР, където вилнеещата партийна простащина плюс лепкавата угодническа продукция на голяма сбирщина организирани посредственици са унищожили до корен всичко красиво, оригинално, богато и интересно в съветската художествена нива. Ние нямаме друг исторически пример, където една почти райска градина на изкуство е залята с партийна сярна киселина и превърната в пустиня.
Много е трудно наистина да поникне нещо в тази умъртвена земя, която Сталиновци, Ждановци и прочие периодически и систематически чистят от всичко, което поне малко напомня на изкуство. Идеологическите „синьокапци“ и едноклетъчните нещастници от Държавна сигурност настървено и злобно дамгосваха с черни епитети такива велики художници като Татлин, Малевич, Кандински, Шагал, Певзнер, Габо, Родченко, Лисицки, Олга Розанова, Любов Попова и много други. Всеки от тези творци би бил гордост за всяка цивилизована страна в света и всеки от тях би хвърлил в смут страни, управлявани от варварски режими, заслепени от евтини догми и командвани от примитивни инстинкти.
Така че при тази уникална историческа постановка, където думата формализъм е равна на думата вражеско, където думата реакционно е равна на думата авангардизъм, където думата модернизъм е равна на думите идеологическа диверсия, раждането на новото модерно съветско изкуство през петдесетте години трябва да се смята за подвиг. Човек не може да не се възхити и да не поздрави тия 50 души, тия художествени донкихотовци, които са дръзнали да яхнат своите росинанти и да тръгнат срещу идеологическите танкове на режима. В наше време като че най-ценна от всички човешки тенденции е тази ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ, което означава честно и искрено да установиш на твоя собствена отговорност онова равновесие между собствената свобода и свободата на обществото, което би гарантирало взаимното достойнство. И в това направление съществуването на петдесетте съветски модерни художници (а може би те са само представители на голяма и още не появила се вълна) е твърде оптимистично явление. Затова ако те не могат да бъдат мерени (с малки изключения) с днешните световни критерии за модерно изкуство, те могат да бъдат оценени с достойнство като първи пойни птици, осмелили се да свият гнезда в пуста мрачна гора, все още пленница на зимния мраз.
Освен тази двойственост на впечатлението ми от изложбата на съветското неофициално изкуство, у мен се появи още едно чувство. И то е твърде категоричното усещане за несъвместимост между талант и художествен компромис. Човек трябва да е сляп, за да не види, че водещата сила, която е накарала тези най-разновидни съветски теоретици да пренебрегнат щампите на Съюза на художниците (и всички удобства) са именно талантите им. Защото талантът включва в себе си и способността да пожертваш материални изгоди в името на своето изкуство. Когато ние казваме, че някой си бил голям талант, но след това го купили и се превърнал на рекламен плакатописец на режима, ние грешим. Човекът въобще не е имал голям талант, защото големият талант не би му позволил да прави самоубийствени компромиси, а би го извел към голям път. Именно гледайки картините на Владимир Вейсберг, Борис Биргер, Дмитрий Плавински и неколцина други, аз си помислих, че цялата им творческа чувствителност, че тяхната артистична откровеност, че тяхната смелост в диренето на себе си и установяването на свое собствено равновесие с околния свят – ги прави несъвместими с казионщината и посредствеността на съветското казионно изкуство. Истината не е в партийните щампи и всекидневни политически акробации, а е вътре във всеки от тях.
Напуснах изложбата, като си припомних известните думи на Хайнрих Бьол, когото цитирам дословно: „Би могло да се каже, че онова, което е вярно за съветската литература и поезия, е еднакво вярно за повечето съветски художници: голяма част от онова, което е било отхвърлено и тласнато в неудобна нелегалност, най-сигурно би донесло слава на Съветския съюз. Тези творци биха могли да освободят страната от предразсъдъци, които за нещастие непрестанно се потвърждават от съветската културна политика, която наказва творец като Войнович и отхвърля художник като Борис Биргер“.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
На главната страница: Оскар Рабин, Натюрморт с риба и вестник „Правда“, 1968 г.
