Въпреки, че портал „Култура” вече публикува текста на Тони Николов „Вселенски разпри” от 12. 11. т. г., който подробно анализира абсолютната несъстоятелност на интерпретациите около посещението на Вселенския патриарх Вартоломей в София, в публичното пространство не спира да се говори за нечувания „скандал”, който съпътствал това посещение. Упоритостта, а (напоследък) и ангажирането на определени партийно-политически среди с това повтаряне (вж. статията на Велислава Дърева във в-к „Дума” и изказването на председателя на БСП Михаил Миков в НС), ме кара да си мисля – и това е единственото ми различие с Тони Николов – че посещението на Вселенския патриарх бе „оскандалено”, всъщност, съвсем съзнателно, с много ясни и злонамерени цели (както ще обясня по-късно – от геополитическо и църковно-политическо естество) и, следователно, от не така трудни за идентифициране подмолни кръгове.

Би могло да ми се възрази, че „скандалът” предизвика всъщност самият патриарх Вартоломей, като след удостояването му с орден „Стара планина” си „позволи” да поиска от българския президент да съдейства за връщането на определени църковни реликви на два гръцки манастира в (днешна) северна Гърция, отнесени оттам от българската армия през далечната 1917 г. Само че още преди това негово „нагло” искане, и сякаш с нетърпение очаквайки го, за да сложи „поантата” на „скандала” цяла редица медии и „коментатори” вече бяха започнали неговото оформяне, информирайки ни с възмущение за това по какъв „недопустим” начин се бил отнесъл патриарх Вартоломей към нашия патриарх Неофит и какви оскърбителни, високомерни и несправедливи думи за „нашия народ” и църква той бил казал в словото си в катедралния храм „Св. Александър Невски”.

Обвиненията към „държанието” на патриарх Вартоломей и към неговите думи бяха обаче дотолкова спекулативни и неотговарящи на действителността, че или трябваше да бъдат отдадени на внезапно сполетяла огромното множество от „обществените говорители”парализа на слуховия нерв, или да ни усъмнят дали пък патриархът не е произнесъл и някакво друго слово, освен това, което толкова хора чуха в катедралата, а други още същия ден – можеха да прочетат в официалния сайт на БПЦ. Доколкото не съм склонен да споделя нито една от двете хипотези, четейки за, може би, десети път „Пастирското послание” на патриарх Вартоломей и сравнявайки го с „прочита”, който продължават да му правят масово в медиите, аз все повече се утвърждавам в убеждението си че става дума за (успешно) проведено „активно мероприятие”. Редица детайли от него ме карат да си мисля дори, че неговите „опорни точки” са били замислени далеч преди визитата и, следователно, каквото и да бе говорил и направил Вартоломей в София тези обвинения щяха да му бъдат отправени (с определена незначителна редакция в зависимост от конкретните обстоятелства).

Най-обезпокояващото ме тук е, че ние все пак разполагаме с оригиналните думи на патриарх Вартоломей и следователно, не може да ни бъде попречено да ги сравним с онова, което режисьорите на „скандала” ни внушават, че той е казал. Обстоятелството, че въпреки това авторите и изпълнителите на „активното мероприятие” продължават да го тиражират и усилват, говори за тяхната (признавам не безоснователна) увереност, че „масовата публика” няма да си направи – масово – труда да извърши проверяващата истинността на „опорните точки” операция. И наистина, защо трябва да се чете едно църковно слово, след като е достатъчно да знаем, че го е произнесъл „фанариотският” Цариградски патриарх – потомък, както непрестанно ни припомнят, на онези „гръцки патрики”, които са ни държали векове под „духовно робство”; че той има „високомерието” да се титулува „Вселенски”, т. е. да има някакви „мегали”-претенции спрямо Православието, което (както знаем) е най-вече „източно”, „славянско” и „свързващо ни с Русия” и че в това слово той е говорил най-вече разни неща за „етнофилетизма”, сиреч за същото онова, за което предшествениците му тогава са обвинили дейците на „Българския Великден” („първия етап от борбите ни за национално освобождение”, съгласно марксистките учебници по история, от които повечето от нас са учили).

Натискайки по този начин предварително няколко „копчета” от програмата на „родовата ни памет” режисьорите на „оскандаляването” на патриаршеската визита могат действително да останат спокойни, че крещящите противоречия на техния „прочит” на „държанието” и „думите” на патриарх Вартоломей с неговото действително държание и слово няма да бъдат разобличени, а дори и да бъдат, една привична историческа „аберация” ще ослепи и разума и даже, зрението на „масовата публика”.

Ето защо, убеден съм, и след текста на Тони Николов от миналата седмица едно – както се казва в херменевтиката – „бавно”, детайлно повторно четене на словото на Вселенския патриарх от 8. 11. т. г., се налага да бъде направено, за да стане ясно, колко различно е онова, което ни казаха, че бил казал (и направил) патр. Вартоломей на тази дата в „Св. Александър Невски” и това, което той действително каза (и направи). Дори само това „херменевтическо упражнение” би трябвало да убеди продължаващите да се съмняват, че „скандалът”, предизвикан от „фанариотския източен папа” е всъщност съзнателно конструиран за него и реализиран върху него. Едва след като в този първи текст под горното заглавие се опитам да покажа това, ще се насоча и към анализ на целите, с които – убеден съм – бе произведено „активното мероприятие” оскандаляване на връзките на БПЦ с Константинополската (Вселенска) патриаршия.

И тъй, съобщавайки ни за отказа на премиера Бойко Борисов да се срещне, съгласно предварителната програма с гостуващия патриарх, известна информационна агенция ни осведомява, че до това се е стигнало заради „скандала, който Вартоломей І предизвика с неглижиращото си отношение към патриарх Неофит, обръщайки се към него (в „Св. Александър Невски” – б. м.) като към епископ”. На същия ден, вече в пространно интервю пред друга информационна агенция, друг „говорител” (специалист „историк-византинист”) уточнява в какво още по-точно се състои „скандално неглижиращото” отношение на Константинополския патриарх към нашия. „Той, казва ни византинистът – през цялото време (забележете този израз, истинността на който ще проверим от оригиналния текст на словото след малко) – съвсем тенденциозно наричаше нашия патриарх Неофит „негово блаженство”. „Това е (казва ни „византинистът” – б. м.) обръщение, което се използва към архиепископи и екзархи” (не към патриарси, т. е. „фанариотът” „тенденциозно” си е позволил да „понижи” нашия предстоятел). В следващите дни за това „скандално” деяние на Вартоломей се изказаха с възмущение още сума журналисти, а буквално тези дни, след отпътуването му от България обвинението повтори в своя патетична, „възрожденска” статия (във в-к „Дума”) Велислава Дърева: вж. – „Вартоломей нарече българския патриарх Неофит „блаженство“, което е обръщение към екзарх, вместо „светейшество“ каквото е обръщението към патриарх”. Дърева дори добавя още една протоколна „простъпка” на „фанариота” – „като му поднесе (на Неофит) в дар едно напрестолно Евангелие, рече „достоен“, сякаш го ръкополага. Ergo – според Вартоломей БПЦ е екзархия, схизматична при това, а българският патриарх – негов подчинен.”

Преди да цитирам отново (след Тони Николов) точните думи на патр. Вартоломей, иска ми се да обърна внимание на внезапната, удивителна осведоменост, която демонстрираха още на следващия ден нашите медии, които цели 26 години откакто имаме свобода на словото – така и не успяха да научат (заедно, уви, с повечето ни политици и държавници) точната титулатура на духовните лица – кой е „светейшество”, кой „преосвещенство”, а кой „високопреосвещенство” и как се съподчиняват те един на друг. Не успяха да схванат дори точната разлика между „епископ” и (обикновен) „свещеник”, нерядко наричайки (и) първия „поп”, а втория пък – „дядо”. И ето сега изведнъж демонстрираха удивителна запознатост с йерархията на титулатурите дори на „архиепископите” и „екзарсите”. Ще призная, че тъкмо тази внезапна промяна ме утвърждава в убеждението, че определени (и запознати) среди съзнателно подадоха към медиите въпросния „сигнал” за „неглижиращо отношение”, в който обаче – нека го кажа изрично – се съдържа съзнателна манипулация на реалностите.

Там е работата, че според традиционно утвърдения протокол на Константинополската църква, Вселенският патриарх редовно се обръща към всички предстоятели на поместни (автокефални или автономни) църкви с обръщението „Ваше блаженство”, като в замяна на това не изисква за себе си титулатурата „Всесветейшество” (с която го титулуват – като пръв сред равни – патриарсите на другите патриаршии) в диоцеза на своята църква. Тъй че в обръщението „Ваше блаженство” – дори то наистина да бе произнесено, както с основание са очаквали да се случи режисьорите на „скандала” – няма нищо неочаквано и „неглижиращо”. Доколкото обаче наистина са много малко хората у нас, запознати с тънкостите на междуцърковния протокол, аз съм склонен да мисля, че очаквайки Вартоломей да се обърне (както е по традиция) именно с „Ваше блаженство” към българския патриарх, режисьорите на „скандала” предварително са подготвили детонирането на въпросната „протоколна бомба” (вижте, т. е. фанариотът се обръща така към нашия патриарх, не с „Ваше светейшество”, т. е. унижава го). За нещастие обаче на „режисьорите” (и в противоречие със своя традиционен протокол) в „Св. Александър Невски” патр. Вартоломей неочаквано „синтезира” двете протоколни традиции и се обърна към патриарха ни с обръщението „Блаженейший и светейший брате, и съслужителю на наше смирение, патриарх на София и цяла България, г-н Неофите”, а по-нататък в словото си, както вече обърна внимание и Тони Николов, през цялото време (именно „през цялото време”) го титулуваше „Блаженейший свети брате”.

Но ето как тиражираното тутакси след събитието в катедралния храм обвинение към патриарх Вартоломей се разобличи за всеки, който може да чете (а ако поназнайва гръцки и да слуша от аудиозаписа на словото) като лъжа – при това очевидно предварително подготвена от онези, които са очаквали Вартоломей да си спази протокола, за да извършат сетне спекулацията с него. Удивително (и възмутително) е, че въпреки променилите се не в полза на „режисьорите” обстоятелства – изричното присъствие на „светейши” в уводното обръщение на Вартоломей към Неофит – „кукловодите” на „оскандаляването” не смотаха провалилото се „протоколно” обвинение, а продължиха (продължават и до сега) да го размахват въпреки, че лъжливостта му може да бъде установена от всеки, който просто си пусне аудиозаписа с думите на патриарх Вартоломей.

Искам да обърна внимание и на още нещо. Признаването на патриаршеското достойнство на Неофит не се изразява в словото само чрез обръщенията. Чудя се например как очевидно слушалата на място думите на патриарха,Велислава Дърева (казва ни, че то продължило цели 45 минути) не е обърнала внимание, че към края на словото си „неглижиращият” Н. Св. Неофит „зъл фанариот”, се обръща към него с думите „Особено се радваме, че продължавате своето първосветителско служение , вървейки по линията на блаженопочиналия Ви предшественик патриарх Максим” (как, г-жо Дърева, предшественикът ще е „патриарх”, а Неофит – „екзарх”?) и добавя „и на великите Български патриарси и свети исихасти Евтимий Търновски…” и т. н. Както се вижда патриарх Вартоломей нарежда Неофит в една редица от патриарси, заедно с Търновския светец. Но какво значение има точният текст – „активното мероприятие” е замислено преди той да стане факт и лявата журналистка се вписва в него с трогателен „тесносоциалистически” плам.

Посочените дотук фалшификации обаче са само най-формалната част от набора, който ни бе поднесен през последните дни. Много по-съществени са следващите, вече отнасящи се до самото съдържание на произнесеното от патриарх Вартоломей слово. Като цяло Велислава Дърева го характеризира като „назидателна и наказателна тирада срещу БПЦ”, която сочи „с осъдителен пръст нейните грехове”. А тези „грехове” според „обществените говорители” (защото на греховете ни било посветено словото на Вартоломей) са: „че Светата ни Православна и Мъченическа Църква има дързостта да е независима, и нахалството да е автокефална. Че в 1870 г. се е отделила от Светото Православие”, а „вдигането на схизмата през 1945 г. е едва ли не принудителен акт, насилие над православието” (Вел. Дърева). „Вартоломей – осведомява ни друг „общественик” и „църковен експерт” – „отново не пропуснал (в словото си – б. м.) да натякне, че българите са еретици-схизматици, вина, която Гръцката (sic) патриаршия приписва на народа ни от далечната 1870 г.” (Горан Благоев).

Сега да видим какво казва по въпроса за вдигането на схизмата (наложена и спазвана за сведение на „църковните експерти” от всички православни поместни църкви, в това число и от Руската) патриарх Вартоломей в „назидателното и наказателно” свое слово.

„…от дълбочината на сърцето си отправяме славословие към всеблагия Господ, задето удостоява наше смирение, Вселенския патриарх,… да се намираме днес в тази благословена страна и да виждаме „изреченото“ от пратениците  на тогавашния наш предшественик (Вартоломей има предвид св. патр. Фотий от IX век) православно слово „увенчано със слава и чест“, независимо от междувременно появилите се трагични обстоятелства („трагични” нарича патриархът обстоятелствата около схизмата – б. м.), случили се заради прекъсването на общението, т. е. известната схизма, и засвидетелствани православно чрез премахването й „изсред Църквата“ преди седемдесет години…” Както се вижда патриарх Вартоломей не само не „натяква”, че най-големият ни грях е, че сме извоювали снемането на схизмата, не само не се гневи, че това е бил някакъв, едва ли не „принудителен акт”, ами славослови Бога задето той се е случил, радва се, че се намира „днес” в „тази благословена страна” на 70-тата годишнина от премахването на схизмата. Тази – продължава патриархът – „чествана годишнина” („чествана”, а не оплаквана от него) „отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви”. И в заключение на словото си, перифразирайки Откровението на св. Иоан Богослов добавя (именно по повод снемането на схизмата): „...ето, че от седемдесет години „древното премина и ето, всичко стана ново“ в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви. Оттогава и до днес двете ни църкви „обладани от братолюбие… без щета за себе си съхраниха силата на своето мнение…” Къде тук се вижда нещо дори отдалечено напомнящо за гняв или „разсърденост”, че БПЦ вече не е под схизма, къде се чува и намек, че българите са „еретици-схизматици”?

Има само още едно място в словото, където патриарх Вартоломей говори за вдигането на „българската схизма” – в контекста на историята на 40-те години и в него също не се казва нищо подобно на това, че вдигането на схизмата през 1945 г. било „едва ли не принудителен акт, насилие над православието и предвестник на Студената война” (както бил „постановил”, според Велислава Дърева Вартоломей). „…приснопаметните митрополити Халкидонски Максим и Илиополски и Тирски Генадий благоразумно подеха свещения почин, който на 22 февруари 1945 г. се увенча от вдигането на схизмата с патриаршески и синоден акт и чрез свещени прояви в Константинопол и в София – един факт с капитално значение за църковната история на православния българския народ… Този факт има още по-големи измерения и значение, като се вземе предвид, че се е случил в трудни времена, в които светът и особено Балканският полуостров беше политически разделен и бъдещето на Православната църква в България – несигурно.”

Вижда се ясно, какво казва патриархът и в какъв смисъл насочва към Студената война, а в какъв, без никакво основание в текста, го чете Велислава Дърева.

В едно нещо коментаторите са прави. Патриарх Вартоломей говори много в словото си за етнофилетизма (да, осъден през 1872 г. по повод именно на онова, което у нас наричат „Българският Великден” и осъден не само от Вселенската патриаршия, а и от практически всички православни църкви, включително, повтарям, и от Руската). И в това няма нищо чудно и „нетактично”, след като посещението му съвпада именно с 70-годишнината откак обвинението на нашата църква в това отклонение от Православието е прекратено. При това, нека отбележим – само на едно място (т. е. тактично) патриархът свързва етнофилетизма непосредствено с българите, като нарича схизмата от 1872 г. „тъй наречената българска схизма”. Инак, той намира, че по Божий промисъл, дори тази последната е послужила по свой начин „за утвърждаването на православното учение”; казва т. е., че Бог е обърнал тогавашното зло за добро, като е довел до осъзнаването на въпросната църковна болест. И обръщайки поглед назад в историята, вече изобщо не споменава във връзка с етнофилетизма българите (както, изпълнявайки предварително замисленото „активно мероприятие” ни лъжат коментаторите), а казва, че „Вселенската патриаршия… наистина се е оказала в трудно положение през XIX век, когато установила, че православният народ (т. е. целият многоетничен православен народ в тогавашната Османска империя – диоцез на Вселенската патриаршия) взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които (т. е. всички части на православния народ – българи по етнос, гърци по етнос, сърби по етнос и т. н.) се бият една срещу друга (очевидно за приватизиране на Православието, за етнизирането му, в отчуждение от Православието на другите)”. След това описва в какво се състои етнофилетизмът. „Това явление на църковния етнофилетизъм – казва той – разпалван за нещастие и в настоящите времена, който е създаване на едно и също място на отделни племенни църкви, които приемат всички едноплеменни и изключват всички другоплеменни, и [са] ръководени само от едноплеменни пастири”. Кой православен (а не просто лъхнат от очарованието на Църквата националист, патриот или както се предпочита) би отрекъл, че подобна практика е наистина напълно „противна на учението на Евангелието”? Но да оставим теоретизациите – къде, питам, в това принципно описание на етнофилетизма патриархът утвърждава, че в него са били и още повече и днес са повинни само (или най-вече) българите, както държат да ни убеждават коментаторите? Пак цитирам: през XIX в. „православният народ” (т. е. православният народ и на гърци, и на българи, и на сърби, и на румънци) започва да се раздира, при това „взаимно” и разкъсва едната Църква (едната, г-жо Дърева, ако помните какво изповядвате в Символа на вярата) на етнически „чисти” църкви, биещи се една с друга.

Своеобразен връх в интерпретирането на темата за етнофилетизма в словото на патриарха, като специално насочена срещу „българите” постига „коментаторът” Васил Василев (в интервю пред агенция „Фокус”), като заявява, че „ударението (в словото) било борбата срещу етнофилетизма, която дума в превод на български означава „родолюбие””. Откъдето пък следва, че тезата на патриарха „внушавала” – ни повече, ни по-малко – че „българският патриотизъм (интересно защо точно той – б. м.) трябва да отстъпи, а на преден план да излезе православието” (о, какъв ужас – Православието на по-преден план от патриотизма!). При това – чете в думите на Вселенския патриарх Василев – „православието под скиптъра на Вселенската патриаршия”.

Истина е, че „етнофилетизъм” буквално може да се преведе и с „родолюбие”, но на всеки грамотен човек е известно, че думите функционират като понятия с точно определено съдържание в системите, в които се употребяват и в системата на църковно-догматичното слово думата „етнофилетизъм” не може да се преведе с „родолюбие”. В този дух някой би могъл да ни поучи, че Църквата, осъждайки като ерес през V в. „монофизитството” иска да каже, че заповядва да не признаваме само една единствена „физика” (напр. Нютоновата) и би ни осъдила, ако не признаваме също и квантовата.

Към патриарх Вартоломей бе отправено многократно и обвинението, че в словото си показал оскърбително и назидателно отношение към българския народ, а към автокефалната ни църква се отнесъл високомерно и многократно унизил нейното достойнство. Отново най-пламенна във възмущението е Велислава Дърева, която вижда въобще във визитата на „Цариградския патриарх” – „арогантност, надменност, високомерие, големство, господарско отношение, лицемерие, лукавство, византийщина и фанариотство” (всъщност, поне последните четири са традиционните – предмодерни – характеристики, които балканските славяни от миналото дават на гърците и значи, да „опаковаш” с тях посетилия ни през 2015 г. Константинополски патриарх е равно на това да стилизираш образа му в духа на началото на XIX в., след което вече можеш да му припишеш каквито ти дойдат на ума гадости).

Аз обаче предлагам на технически грамотния ни съгражданин, с цел да провери верността на твърденията на „коментаторите” като Дърева, чисто и просто да пусне търсачка за думите „България”, „българи”, „българско”, „български народ” в текста на словото на патриарх Вартоломей (с друго публично негово говорене за българите не разполагаме) и да види в какви изречения и пасажи, с какво съдържание те се срещат. Лично аз намерих следното: вече цитираното начало на словото, в което патриархът нарича България „благословена страна”, после се обръща към присъстващите в храма с „благословени братя и чеда, православни християни в България” и специално припомня, че „християнизирането на славяните, преди всичко на вашия български народ” е извършено от Константинопол (което не е „високомерие”, а исторически факт) и е станало „не по прозелитистки, използвачески и асимилаторски начин, но при пълно зачитане на етническото му своеобразие”, което „е запечатано със собствения език на използваната и до днес Кирилска азбука”. Накрая отново се обръща, завършвайки словото си към „обичните чеда на светейшата (забележете – „светейшата”) Българска църква”.

Да, казват ни, но зад тези „лицемерни” приказки се крие отровата на пренебрежението, защото – обърнете внимание (казва ни в този случай по-горе цитираният „византинист”) – Вартоломей „през цялото време” (пак през цялото време) изтъква Константинополската патриаршия като църква-майка по отношение на нашата, а би трябвало, като автокефална да я нарича „църква-сестра”.

Казаното от „византиниста” разбира се, е несъстоятелно. То е нещо като по-слаб вариант на манипулацията с „блаженството”, вместо „светейшеството”. За сведение, в църковната лексика „църква-майка” се нарича всяка църква, от която съответната („дъщерна”) е приела Христовото слово, а сетне – евентуално и своята автокефалия. В този смисъл тя не престава да бъде „църква-дъщеря” и след като стане автокефална (според правилата – именно по инициатива от църквата си „майка”, а не от някоя по-голяма и по-„източна”). В този смисъл значи и не „високомерие”, а самата историческа истина изговаря патриарх Вартоломей, припомняйки, че от Константинопол преди векове „като ангели” при нас са изпратени светите равноапостолни Кирил и Методий и че именно „чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики” (негов кръстник) се засеменява Българската църква. Не от високомерие, а от ревност към правилата също, Вартоломей напомня, че придобиването на патриаршески статут на новата „автокефална” Българска църква е достигнало канонична правилност именно на 27 юли 1961 г., когато „приснопаметният патриарх Атинагор и Светият и свещен синод около него като посрещнаха мъдро в дух на любов сторените, със съдействието на лукавия, свършени факти (за тях, по-нататък, но забележете, колко завоалирано и непряко ги споменава патриархът) отстъпиха на дъщерята Българска църква и я повишиха в патриаршеско достойнство и положение.”

И сякаш, за да подчертае, че за разлика от злонамерените си клеветници добре разбира, че в едно (историческо) отношение Константинополската църква има нашата като „църква-дъщеря”, но в друго (каноническо – като автокефална към автокефална) се отнася към нея като към „сестра” патриарх Вартоломей в цитираното вече заключение на словото си заявява: „… от седемдесет години старото премина и ето всичко стана ново в отношенията и общото свидетелство на нашите сестри православни църкви”.

Както се вижда буквално нито едно от обвиненията срещу словото и държанието на патриарх Вартоломей у нас не отговаря на истината и пред лицето на досконално опровергаващия го текст на посланието, у нас не може да не се затвърди извода, че тук въобще не е ставало дума за неразбиране или неосведоменост, а за съзнателно дезинформиране и злонамерено създаване на враждебно отношение.

Защо бе направено това?