Гледна точка

Миш-маш

3921

Като се взреш и позамислиш напоследък, излиза, че практичен народ сме ние, българите. Истина! И тъкмо от тази своя практичност, че даже и от непрактичността си все теглим в обществения живот на нашата татковина. Да се слисаш просто. От всичко теглим ний, ама буквално – и от водата, и от въздуха, дето ту ни стигат, ту не стигат, и от газовите коридори, дето ни застигат и все не достигат. И тъй сме я затеглили, че човек направо не знае накъде ще я закършим накрая.

Ама на – практичен бил българинът – хвали се по широкия свят и нашият министър-председател, щото знаели сме ний и тъй, и инак, и с тия, и с ония. Затуй само на нас се получавало едновременно и с американците, и с руснаците, за европейците да не говорим, па и с турците, и с иранците, че и с египтяните, ако щеш. Щото световната работа е карашък.

За чудене ли е тогава, че нас фалафелите ни пазят още от едно време от всякакви уйдурми (без един път, ама да не задълбаваме толкоз!): на всяко кръстовище (простете за религиозната препратка) поне по две дюнерджийници димят на поразия, ама курдисани на евтина газ, да не си помислите нещо… И всеки, който мине, хоп, по някое фалафелче потребява. И тъй, угажда си, а братството, че и човещинката се възцаряват.

А навярно знаете в ближния нам Изток каква битка се води тъкмо за туй – кой бил измислил фалафелчето? Гърмят се на поразия, че и водата си спират, досущ като в Перник. Ама последното сравнение не е съвсем точно, ще прощавате, нашенското безводие е от друго и след малко ще се върнем на него. Замислете се само колко просто би било едно такова решение на упоменатата криза „по български“ – едните примерно да си ядат фалафелчето с чушчица отгоре, а другите – без. Тъй и двете страни биха могли да се смятат за откриватели и да са съвсем доволни, без всякакво там докачение. И да си разменят петрол за вода или обратното.

Вижте нас – в колко много неща се проявява гениалната изобретателност на българина. Можеш ли ги изброи? У нас винаги положението е „ту има“, „ту няма“. Или: има за някои, ала няма за други, и обратното е възможно, но не е съвсем сигурно. Тъй стигаме до играта „тука има, тука няма“, в която сме ако не откриватели, то поне първомайстори и царе. Помните ли я на всеки ъгъл в началото на незабравимия ни преход: захлупват ти парата и дим да я няма… А после наивниците чакат земята да се разтвори, па да ги глътне, или опищяват орталъка. Ама да са мислили, щото изобретателен е българинът.

Тъй и с водата. Уж суша и всички жадуват капчиците дъждовни, та да притрепнат радостно сърцата в града на кюмюра, а в туй време сателитните графики показват комай един и същи приток в язовира „Студена“ през последните две-три лета. Излиза какво? Че не майката природа, а пак нашенски гении са в основата на всичко: едни трябвало да проверяват и разписват отчетите, пък не щели (или друго помишлявали), втори си клатели краката, трети продавали охотно водата за промишлени нужди, а пък четвърти направо минали на самообслужване: вода все ще има, няма да ходят жадни, я… И по почина на кмета на Ярлово действали със самодейни тръби, а когато е нужно – и с отвертката… Ето ти я и цялата нашенска изобретателност. Пази Боже! Мислиш, че е добре за всички, тупат те по гърба хората, пият по една студена вода, смигат ти дяволито, печелиш изборите и накрая какво – лъсва дъното на водоема като лунна повърхност. Чешмите пресъхват и става една – да хвръкнеш, нямаш крила, да се провалиш – няма дъно, да речеш да се удавиш – няма къде. Народът постепенно освирепява, министърът на водите издимява в показно задържане, властта под кол и въже търси на кого да върже тенеке, та да натири подир него прокурорските кучета, дето чакат с изплезен език – тяхното никога не се губи.

Ясно. Миш-машът забъркан, ама без вода. А властта тръби: промени, промени, свиреп контрол му дай да усети тоз наш народ. Я в Москва как за час натириха малката мечка и измъкнаха от долапа някаква сива мишка, а народът там какво – мълчи и трепери.

Затуй оставяме настрана въодушевените възклицания, те нищо не доказват, а минаваме към най-строгите мерки.

Целта на последната министерска промяна е кризата да се разреши по съвсем нова формула: за всеки зор-ревизор, край всеки вир-язовир. Ще се слухти над всяка капка, стичаща се оттук насетне в язовира, ще се дебне за всяка отвертка и за всяка пукната тръба в района на кризата.

Бдителност язовир събира, ревизия вир напълня. Таз година без „Сурва“ в Перник, догодина „ледено хоро“ в Струма. Сега миш-маш, други ден – маш-миш, да се пукат вразите каква манджа са забъркали българите, щото цял Балкан да загърми.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България). Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс, Джорджо Агамбен и на „Надежда”, автобиографията на папа Франциск. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора