Начало › Идеи › Гледна точка › „Моят смартфон са книгите“
Гледна точка

„Моят смартфон са книгите“

3758

Три години откак закриха книжния пазар на площад „Славейков. Ти дълги години продаваше книги там. Беше един от активистите, които се бориха с общината за оцеляването му. Защо ликвидираха книжния пазар, какъв е твоят отговор? (Ремонтът си е ремонт, книжният пазар можеше отново да заработи след една година, каквото, впрочем беше изричното обещание.)

Не искам да правя политически коментар, но исторически факт е, че всяко слабо управление първо посяга на културата. Но проблемът, мисля, е някъде другаде. Защо ние, читателите и цялата българска интелигенция го позволихме? 500 години робство не успяха да пречупят българското у българина, а шепа неграмотни мутри го направиха! Трябва ли да се съгласим с фразата на П. Славейков „Не сме народ, а мърша!“

Разкажи какво се случи с теб, след като загуби препитанието си? Какви работи смени – доколкото знам, караше такси, после изкара инсулт, после ти се наложи да работиш като пазач? Как я караш сега?

Когато работех на площада, ми се налагаше да ходя по адреси, за да изкупувам книги. За 20 г. аз бях посетил над 10 000 адреса.Така опознах София до последната уличка и всеки блок.Така се реших да стана таксиметров шофьор. Работата беше напрегната и неблагодарна. Но винаги имах книга в колата. Цялото това напрежение ми докара инсулт, с което изгубих 75% от работоспособността си. Сега съм охрана, която нищо не охранява, а извършва цялата счетоводна дейност в голям завод. На ден изписвам милион цифри. Все пак е някаква интелектуална дейност. Мозъкът работи, а през свободното време – чете!

Познавах доста от продавачите на книги на „Славейков”. По мое мнение, ти беше един от най-задълбочените познавачи на книжната продукция през изтеклите десетилетия и като такъв, безценен за клиентите. Как се създава един добър продавач на книги, какъвто беше ти, сподели твоя опит?

Продавач на каквото и да е било се създава от неволята. Но вкуса към литературата човек сам си изгражда. Винаги съм твърдял следното: не е достатъчно да прочетеш куп хубави книги по списък, предложен от някой друг. Разковничето е да прочетеш много по-голям куп лоши книги и така да изградиш свой собствен път към първия куп. Извинете ме за досадната тавтология, която използвах!

Какви са литературните ти вкусове, изграждани през дългите години на работа с книгите? 

Харесвам писатели, които пишат не заради самия сюжет, а такива, които съумяват да изградят всяка фраза до съвършенство. Обичам да чета магическия реализъм на латиноамериканските гении, както и екзистенциализма на европейските писатели. На мнение съм, че тънката граница между двете направления е прекрачена от Херман Хесе, който създава един вид  европейски магически реализъм. Харесвам също добре написана сатира и хубавата фантастика. Кратките разкази, написани от големи майстори, най-много ме карат да съм жив и мислещ човек.

Остава ли ти сега време да четеш или грижата за насъщния те е притиснала до стената?

Не притежавам смартфон, който да ми губи времето. Моят смартфон са книгите.

Можеш ли да обясниш кратичко и ясно – защо е важно човек да чете?

Може да прозвучи старомодно, но знанието е сила. И то се придобива с четене на книги, а не с ровене в интернет!

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора