Бъди промяната, която искаш да видиш в света.
Махатма Ганди
Има заглавия, които се нуждаят от пояснение и настоящото е несъмнено такова. Есето ми има нескромната претенция да е неклиширано, защото е замислено като противодействие на многото унаследени и новопридобити клишета и догми, в които е натикана актуалната политическа ситуация в страната ни. Колкото до нескромността, една от нейните функции е функцията ѝ на водораздел между автор и читател. Само по себе си и това съждение е нескромно – едно обвинение, срещу което, без да съм Ницше, ще се опитам да се браня с довода на Ницше: „Аз не съм скромен – скромен е просякът”. Струва ми се, че по своята природа авторството е еднакво несъвместимо и със скромността, и с надменността. Всяко авторство е заявка за себеизява, а дори само семантически погледнато, себеизявата е антитеза на скромността – скромният избягва себеизявата, той предпочита да се скрие, да се потули нейде безследно: я в калабалъка на тълпата, я в подмолите на собствената си незначителност. Надменността в случая е също недопустима – пишещият споделя, а споделеността е несъвместима с надменността – споделяйки, автор и читател са равноправни (не равностойни, а само равноправни) участници и съучастници в реализирането на една творба, ортаци в нейното обществено легитимиране.
Как точно стоят нещата, какво е съотношението между талант и бездарие, между индивид и маса, между личност и безличие обобщи една блестяща епиграма, издекламирана от автора ѝ Иван Коларов тогава, когато беше не само нежелателно, а и опасно да се декламира така – преди повече от половин век на самодейните литературни четения в 65-а и 272-ра аудитории на Софийския университет:
Ако теб за нищо те не бива,
включвай се във колектива!
Колектива не убива,
колектива най-добре прикрива,
че теб за нищо те не бива!…
А ежедневните демонстрационни шествия, на които ставаме волни и неволни свидетели, са също колектив. И, както ще видим след малко, колектив не възраждащ (всъщност възраждащи колективи аз не зная), а по-скоро потъпкващ човешкото достойнство.
Установявайки, че главното, същественото делене на хората е на творци и паразити, нейде през втората половина на 70-те в едно писмо до мен, което обнародвах и в западните, и в родните медии, Георги Марков подкрепи директно и индиректно цитирания сатирик. Препоръчваното от него убежище в дебрите на колектива не е вече клише – това е много полезен съвет, следван и в мраза на тоталитаризма, и под животворното слънце на демокрацията от милиони сънародници. Съвет, надживял системи и конюнктури, съвет, относим и към днешните ни протестиращи. В чиито многохилядни редици, наред с чистите и доброжелателни, но наивни и подведени от изкусни демагози младежи, намериха приют и много властолюбиви интриганти, и много недоучили по света и у нас студенти, и много провалили се професионално неудачници – все потенциални герои на Иван Коларов, които „за нищо ги не бива”.
Масата има вълшебната способност да сподавя индивидуалния талант, от една страна, и да фаворизира и множи посредствеността на посредственика, от друга. Един от изпитаните инструменти за постигане на тази деструктивна цел е клишето.
Да клишираш, значи да громиш индивидуалните специфики, да обединяваш изкуствено личностите в общности, за да ги подведеш под общ знаменател. Обобщенията са, разбира се, необходими – без тях няма нито общество, нито държавност, нито дори познание за Бога и света. Да опознаваш, значи да селектираш, да класифицираш и да синтезираш, да обобщаваш елементи и явления, хора, каузи и идеи. Заедно с това обобщенията крият обаче един често недовиждан риск: те деиндивидуализират и обезличават. Всеки, който живее според господстващите клишета, подменя (най-често без да го съзнава) собствената си идентичност с гражданската конюнктура, себе си с не-себе си подменя. Клишетата подвеждат, мамят и примамват с елементарността си, те се себепредлагат като удобна и леснодостъпна алтернатива на трудното и мъчително аналитично мислене. И тъй като човешката природа е склонна по-скоро да избягва и заобикаля усилието, вместо да се обременява с него, около най-значимите теми на битието като любовта, смъртта и творчеството, да речем, кръжат отвеки веков довеки веков рояци клишета. Обсипвани с клишета са и всички по-сериозни граждански феномени. Пламналите преди месец и половина най-вече в големите ни градове и особено в столицата протести не правят изключение. Нека да се спрем на най-популярните (а затова и най-опасни) клишета, които ги обозначават.
И така, клише е мнението, че протестиращите са младите, красивите, образованите и възвишените българи. Сама по себе си младостта не е качество, както не е порок старостта. Пък и в редиците на протестиращите ще намерите и невръстни деца (което е вече съмнително от морална гледна точка), и старци, и всички останали възрасти. Красотата пък (физическа и духовна) е най-относителният елемент – относителни са и образоваността и възвишеността. Преди всичко, защото образование култура не обезпечава – като вчерашните, и днешните ни времена са пренаселени с некултурни академици. При всички споменати условности извън колоните на демонстрантите ще откриете много повече млади, красиви, образовани, възвишени и какви ли още не люде – дори само защото непротестиращите са милиони, а протестиращите – само няколко десетки хиляди.
Друго клише е тезата, че демонстрантите са най-будната, най-отговорната морално и граждански най-активната част от нацията ни. Противниците на протестите (но противници само на тези протести, а не на протеста по принцип), към които причислявам и себе си, са не по-малко будни, активни и морални, но разбират и изпълняват гражданския си дълг по различен начин. Макар и недоволни от актуалната политическа ситуация в страната, те са обществена опозиция, морално непримирима не само към разврата на управляващите, а и към насилието и вандализма, белязали уличните вълнения.
Трета също много популярна заблуда (а всяка заблуда подхранва клиширането) е претенцията, че за разлика от останалите си непротестиращи сънародници, протестиращите са хора с разкрепостен светски дух, с широки хоризонти и с европейски манталитет. Ако ми посочите един наистина европейски град, в който протестиращи са окупирали централни площади и улици, превръщайки ги в катун, разпънали са там дрипавите си палатки и лагеруват, и битуват на биричка и мастичка, ще повярвам, че талазите на столичните демонстрации ден след ден пренасят благородния европейския дух върху нашите балкански земи. Истината е тъкмо противоположна – само преди седмица-две те обсипаха не руското посолство, а най-светлата надежда за национално бъдеще – сградата на Европейския парламент в сърцето на столицата – със залпове домати, яйца и бутилки. Друг вандалски акт бе нападението над две наши парламентаристки посред нощ пред БНТ. Озверената и опиянена не само от пламналия ентусиазъм тълпа (думата си е на мястото) се нахвърли от всички страни върху тях, ругаеше ги, замеряше ги с кенове бира, изпотроши колите им. А единствената вина на двете дами беше, че те мислеха различно от нападателите си. Не е, съвсем не е в духа и в смисъла на Европа да се отговаря на думите с юмруци – само в духа и в смисъла на еврофобията и на азиатската вандалщина е подобен отговор.
Далеч от всяка цивилизованост е и да крачиш в сянката на портрети и лозунги, олицетворяващи свирепия комунистически тоталитаризъм, да призоваваш имперски Кремъл да дойде да ни окупира, както и да издигаш, демонстрирайки, бесилки и ковчези – все атрибути, които те превръщат не в надежда, а в обреченост, в гробокопач на нацията, израждайки гражданския протест в необуздан метеж. Тази неистова настървеност, този дух на мъст, ненавист, разруха и смърт е нашето родно послание към Европейската общност. Която сигурно ще го разчете и оцени подобаващо.
Не само непонятно – и нагло е протестиращите ни да се себеизживяват като Ботев и Левски, а междувременно и това се превърна в клише – някои медии да ги сравняват с героите на Априлското въстание. Това е изопачаване и поругаване на националната ни история, опорочаване на светлото наследство на априлци. Които воюваха в името на живота – не на смъртта.
Ако тръгнах на двубой с клишетата, направих го не само със съзнанието, че те са езикови паразити, а за човек като мен езикът има върховенство. Наред с това обаче клишетата са и обществени злосторници, те деформират понятията, изкривяват оптиката, пречат ни да видим социално-политическите дадености такива, каквито са. А това подкопава всичките ни усилия за един по-добър свят. Защото както личното, така и общественото добруване може да бъде постигнато само на базата на един ясен светоглед. Който, както между впрочем и цялото битие, започва със словото. И със словото продължава…
Ще завърша текста си с мотото, с което го започнах. Мъдрецът Ганди е безусловно прав – не носиш ли промяната, за която воюваш, в себе си като личен характер, като личен морал и себесъзнание, тя няма да се състои. Цитираните думи на Ганди трасират съотношението между микро- и макрокосмоса, между вътрешния и външния човек, между аза и не-аза. Людското битие е така устроено, че обективният свят е отражение на собствената ни субективност. Отнесено към бушуващите по градските ни улици вече седмици наред вълнения, казаното ще рече, че онези невидими бесове и демони, които са пришпорили мнозина, рано или късно закономерно изпълзяват от душите ни навън, за да се материализират в издевателствата, на които ставаме свидетели ден след ден: улични вандалщини, изпотрошени коли, обезобразени квартали, обсипвани с яйца, домати и бутилки институции, превърнати в истински катуни улици и площади. Няма що: радикализмът, завладял душите на разбеснелите се радикали, ден след ден и нощ след нощ закономерно се превърна в граждански хаос. А превърне ли се и държавността ни в бездържавност, пътят от цивилизоваността обратно към варварството ще се окаже не само открит, а и единственият възможен…
Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов
