Начало › Идеи › Гледна точка › Политическо айкидо
Гледна точка

Политическо айкидо

4157

По високите етажи течеше усилена мисловна дейност. Влизаха и излизаха от вратите на кабинетите, двойни, добре тапицирани врати, за да не се чува какво се говори вътре, влизаха и излизаха с напрегнати гримаси, защото се бяха убедили, че мисловната дейност трябва да е изписана и на лицето, така е най-добре.

До края на седмицата трябваше да се намери решение.

Силовите действия на полицията се бяха компрометирали от самото начало и засега не бяха алтернатива.

Контрапротестите бяха отпаднали от само себе си, защото участниците в тях, организирани и доведени по различни линии от различни краища на страната, притежаваха едно отчайващо общо качество – говореха с междуметия.

Инфилтрирането на провокатори също остана на заден план, защото хората бързо ги разпознаваха и ги изхвърляха от редиците си. Сякаш на челата им пишеше с катран „провокатор”.

Големите приказки на явните и тайни помагачи на управляващите от средите на обществените науки и художествено-творческата интелигенция, хвърлени да запушват амбразурите от екрана на телевизора, вършеха все по-малко работа, защото хората просто спряха да гледат телевизия.

Същото се случи и с вестниците-подпори на властта.

По едно време по коридорите на високите етажи се чу – съвещание в разширен състав в голямата заседателна зала.

Всички заеха местата си навреме и се загледаха пред себе си.

Така познатият глас, който откри съвещанието, звучеше уморено.

– Намираме се в патова ситуация – каза така познатият глас. – Наистина, скоро ще започне есента със студа и дъждовете, но не можем да разчитаме само на синоптичките. Чакам да чуя идеите ви.

Започнаха изказванията. И те звучаха вяло и уморено. Всички се бяха уморили. Един от наредените край дългата маса дори написа неволно в бележника си: „Когато усетиш, че яздиш умрял кон, слез от него”. А после смутено се огледа, скъса листчето и го пъхна в джоба си. И със страх започна да се взира и да изследва дали натискът на химикалката не е отбелязал изречението и на долния лист.

По едно време думата взе един от младите сътрудници. Той започна с фразата „политическо айкидо” и разбрано обясни в какво се състои същността ѝ. Трябва да превърнеш силата на противника в негова слабост. Трябва не да противодействаш на удара, а така да разчетеш действията си, че да усилиш амплитудата на чуждия удар до такава степен, че противникът сам да излезе от равновесие.

– И затова аз предлагам – каза в заключение младият сътрудник – да изработим светкавично кукли на основните мишени на недоволството в естествен ръст и тези кукли да бъдат обесени на уличните стълбове по големите булеварди в центъра. Тази гледка ще има силно отрезвяващ ефект, защото веднага ще запрати протестиращите в лагера на историческите кръволоци.

След два дни столицата в централната си част осъмна със зловеща картина. На уличните стълбове висяха обесени кукли на политическите фигури, превърнали се в мишена на протестите от самото им начало. Куклите бяха изработени много реалистично и минувачите забързано ги подминаваха. Акцията получи широк отзвук. Някак встрани от вниманието остана въпросът, че за да закачиш куклите на такава височина се иска наличието на сериозна подемна техника, с която де факто разполагаше единствено държавната машина.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора