Това възклицание се изтръгва от гърдите на свети апостол Павел, след като той с болка и мъка се изповядва пред нас: „не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя… Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мен, но да го върша не намирам сили…Кога искам да върша доброто, злото стои до мене.”. И още веднъж болката го кара да повтори: „не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.” (Рим. 7:14-24)

Кой ли от нас би могъл с по-голяма искреност и простота да формулира пъкленото раздвоение, което непрестанно ни измъчва.

Кой от нас не би могъл да повтори същите думи. Кой от нас, когато погледне към себе си, навътре в себе си, дълбоко в себе си през лупата на Евангелието, няма да открие в себе си същата бездна от немощ и безсилие и няма да извика със същата болка – нещастен аз човек!

Една от най-удивителните характеристики на Новия завет е неговата монолитност, макар и да е написан от много свидетели. Сякаш във всеки негов стих се съдържат всички останали, във всеки стих се съдържа цялото Евангелие – всеки стих е Благата вест.

Обикновено се казва, че притчата за Блудния син е Евангелие в Евангелието. Но също така може да се каже, че всяко изречение е Евангелие в Евангелието. Нима в този вопъл на апостол Павел не се съдържат цялото нещастие и болка на Блудния син, които го обръщат и насочват по обратния път към бащиния дом, към Отца. Нима в този вътрешен плач на Апостола не усещаме горещите сълзи на блудницата, с които тя умива нозете на Христос. Нима не откриваме и голямата любов, с която тя обиква Христос, заради голямата прошка, която е получила от Него!

В този вопъл Избраният Божий съсъд изплаква не само Савловата мъка от преди обръщането си към Христос, Когото е гонил, но и не по-малката си немощ след обръщането.

В този вопъл на слабост е целият трагизъм на човека, разкъсан от Бога, защото това състояние на откъснатост е не само трагично, то е непосредствена, кошмарна, смъртна, смъртоносна заплаха, то е неспособност да се живее така и неспособност да се умира така.

И като отговор на този вопъл идват ключовите думи на Христос за Неговото изкупително дело – „не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”.  Когато стигнете до дъното на омерзението, когато разберете, че повече не можете да се справяте със себе си, когато осъзнаете, че няма къде да избягате от себе си и от злото във вас, когато мислите, че вече всичко е свършено и няма никакъв изход, когато сърцето ви изплаче – нещастен аз човек! – тогава, именно тогава пред вас се разкрива единствения изход, светлината, възможността да се оттласнете от себе си и да се предадете в ръцете на Някой Друг.

В този вопъл в цялост и пълнота се съдържа същността на покаянието – осъзнаване, обръщане, връщане. А това от своя страна е цялата същност на Христовото Евангелие.

В този вопъл на апостол Павел са и сълзите на апостол Петър от онази най-страшна за човечеството и за него нощ – когато петелът три пъти пропява. Преди пропяването той три пъти се отрича от Христа и си тръгва от огъня, около който е стоял заедно със слугите на Каяфа, в двора на първосвещеника, където се разиграва гротескния, фарсов процес. Тръгва в нощта, в най-дълбокото и страшното на нощта, остава сам и нещо се преобръща в него, срутва се, сгромолясва се. И той се разплаква.

И сълзите му се смесват с нашите сълзи всеки път, когато четем тези стихове. Всеки път, когото имаме уши да чуем пропяването на онзи евангелски петел, от нашите очи прокапват същите сълзи на безсилие, на невъзможност от себе си.

И колко парадоксално на пръв поглед – именно заради тези вопли, заради тези сълзи Църквата е припознала и прогласила точно тези двама мъже за първовърховните й апостоли. Именно тези двамата – Петър и Павел! Гонителят и отстъпникът! Имало е такива, които не са се отрекли от Христос, имало е такива, които не са били Негови гонители. Но Църквата на Христос е припознала в лицето (и сърцето!) именно в тези двама своята същина. Именно чрез тях Църквата Христова идентифицира и дефинира себе си и своята мисия в този свят, от който не е, но в който е.

Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?

От този проплак започва нашето избавление.