Аз мисля, че тя има любовник. Твърдя в лицето й даже. Тя отрича. Не ме е страх, че ме лъже. Казвам й да се разкрие, ще намеря сили да й простя, казвам. Тя отрича.
Тя мисли, че аз имам любовница. Даже твърди, че ме е видяла да галя други женски ръце, че съм флиртувал с други. Аз съм сигурен, че виждам само нея. А тя е сигурна, че виждам всички други, а нея не.
Сигурно това е любовта. Страданието, измъчването, съглеждането …
Често не я разпознавам на улицата. Изненадвам се, когато тя приближава. Понякога ми оставя кървави размисли. Страх ме е,… че ще ме остави.
Сигурен съм, че има друг. Изглежда красива, лъщяща сега. Да, не е от мен тази красота. Друг е. Тя отрича.
Аз може би съм влюбен.
Когато я няма или когато е другаде, в съня си аз съм сам. Безпризорен, неконтролиран, сам и плах. Аз я мъча. Знам го. Не знам как има толкова сили да е до мен. Труден съм.
Често я питам дали е ангел. Тя казва, че не й е дадено да знае. Крие нещо.
Или е наказана да е с мен. Такава й е задачата. Милата, с какво ли е съгрешила?
Обичам да се прибирам в нея. Тя е моята закрила.
Аз я познавам добре, но понякога ме изненадва. Тя ме познава много по-добре. Често отричам, за да я заблудя. Искам всичко да знае. Искам, но не искам да я разочаровам.
А я срещнах случайно. В момент труден за мен. Години наред тя знаеше, че всеки миг аз мога да не съм вече с нея. Тя знаеше още от самото начало, че нищо няма да е сериозно между нас. Исках да я предпазя. Честен съм. Исках да й дам шанс да ме остави огорчена. Но не. Тя е до мен и сега, а аз вече съм различен.
Веднъж гледахме острова в морето. Краката ни потъваха във фини пясъчни мечти.
Може би тя е мечтаела за бъдещи малки крачета, които оставят следи. А аз мечтая за миналото. Но не за онова минало, близкото, а онова далечното, античното. Сигурен съм, че тя знаеше къде бягат моите мисли и не попита какво съм си казал аз с морето, и аз не я попитах. Защото исках да й покажа, че не ми е важно да знам за нейните блянове.
Аз пак ще я попитам „Има ли друг?“ , а тя пак ще каже „Не!“. Тъжно ще ми стане, ако каже „Да“. Опитвам се да я принудя да ми се разкрие. Тя не се огъва. Ние сме.
Ние сме едно. Не пред Бога. Това е грях. Тя мечтае за тази крачка. Може би и аз вече съм готов. Пак я питам, сигурна ли е, че иска да е с мен. Все не ми се вярва. Но тя е търпелива. Пак ми каза „Да“.
Понякога имам нужда от знак. И ми се дава. Когато съм с нея все някое животинче ще ни поздрави. Тя е помагала на много живи твари. Умее го. Да ги спаси. Спасява и мен.
Животните я обичат. Търсят я, пращат си съобщения по полата й. Тя ги лекува, гали, говори й им. Да, знае техния език и те винаги идват да си поговорят с нея. Понякога тя ми разказва какво си казват, друг път аз само виждам как те преминават усмихнати, просто ей така, за да я поздравят. Когато тя кара кола, стават обикновено тези неща.
Тя ми казва, че те се интересуват и от мен, но аз имам още малко нужда от време, за да проговоря техния език.
Виждали сте как малки деца се зазяпват във вас. Като приковани, с изцъклени, любопитни очи. На нас ни се случва често. Аз вече усещам, че имам дарба да си кажа нещо с малкото човече чрез очите. Често те са по-бъбриви и не мигат, докато не разкажат всичко. Аз ги чакам, така усещам, не ме е научила тя на този език. Но и тя така прави. Спира и чака. Чака, за да се излеят изреченията чрез очите, за да може после всеки да продължи нататък. Чудя се как съм интересен на тези малки същества. Казвам си, сигурно е заради брадата, но тя усмихнато поклаща глава в отрицателен отговор. Пак знае защо става така, но може би не й е позволено да разкрие.
Често заедно се вълнуваме от гледки, които внезапно и едновременно ни приковават. Да, ясно е, че трептим на едни и същи струни. Сигурно затова усещаме тази близост, това липсващото, което другият носи, за да сме цяло. За да каже единият нещо и другият да го разбере недоизказано. Или да посегнем в различните краища на света, града, към телефоните си, точно в онзи миг, когато и другият посяга да направи същото. Аз й казвам – телепатия, а тя, милата, пак се усмихва и не казва. Остава само сладката вибрация, че не си сам. Че си цяло. Понякога ми се иска да съм сам в страховете си, но тя усеща моето стопяване и ме прекъсва в черната ми нишка. Груба е , изважда ме от моите си дълбини и ме връща към вярата.
Да, тя вярва в Бог. Не знам как е толкова спокойна. Тя знае, че така трябва да бъде и не я е страх, не се пита, не се съмнява какво идва след края. Нахална е дори в своята увереност. Но тя е спокойна и ме държи спокоен и мен.
Тя мълчаливо чака, за да разбере какво имам да й казвам и какво ми е дадено да знам. Методите й са страни, но явно вършат работа с.
Цял съм. Цяла е. Това сме ние двамата. Заедно. Не може да е друго. Заедно трябва да сме. Чувстваме го така. Така е наредено.
Ние сме. Но го написа тя. Целия този текст. Аз само й казах: „Би ли го написала ти?“
