Така е. Левски е консуматив. Но такъв, че ще ни кара да продължаваме пак и пак да го консумираме. Траен символен консуматив.
Наивно е да се мисли, че една толкова мащабна, мощна национална проекция и ретроспекция като Левски може да бъде разглеждана публично с достатъчна критическа отстраненост. Такава, която се очаква да удовлетвори стандартите за ракурс, който не монументализира и заедно с това не консервира, а е трезв. И че погледът може да бъде избавен както от полирането, така и от замърсяванията, от наносите на паметта, от пропуските. Изчистен поглед, ясен.
Повторението в ритуалността ни върна към живота на този човек и вчера. Към свършеното и недовършеното от него.
Абсолютно нормална цикличност. Която всеки път ни кара да се завърнем при проблем, който можем да означим като „проникване във феномена „Левски““. И това е също нормален стремеж. Нормално е да се опитваме да прозрем в тази тайна.
Само че, както вече писах в един свой текст не много отдавна, няма как Левски да бъде „приближен“, да бъде направен по-интимен. По-интимен с една колективна интимност. А и няма смисъл в това, няма нужда. Имам предвид, че желанието той, Левски, да бъде разбран някак „пълнокръвно“, да бъде видян като „жив, земен“, е не просто невъзможен за осъществяване проект, а безсмислено, ненужно занимание. Разбира се, това не означава, че Левски трябва да е херметически затворена тема, която не бива да бъде докосвана, изследвана, анализирана, реконструирана отново и отново. Че трябва да има някаква забрана. Че трябва да го виждаме като близък до ръба на естеството и прехвърлящ го. Става дума за друго. За това, че говоренето за едно освобождаване на Левски от неговата идеалност, което би трябвало да го направи по-„истински“ и по-близък до нас, по-„реален“ и плътен, е лишено от критичност. Така е, защото критически порасналият поглед би трябвало да разпознава незрелостта на едно такова намерение.
Не става дума за съблюдаването на една въобразена сакралност. Става дума за осъзнаването на това, че Левски ще остане норма. И че трябва да си остане норма. Сиреч, „той“ трябва да продължи да нормализира.
Винаги се говори в клишета за Левски. Но няма и как да е иначе, трябва да си дадем сметка. Един от най-често възпроизвежданите шаблони е този за изневеряването на идеалите, завещани нам от Апостола. Не го ли предаваме и сега, не му ли изневеряваме? Такива са някои от задаваните риторично въпроси всеки път, когато го почитаме.
Тези клишета са ни нужни. Защото Левски трябва да остане хоризонт, перспектива, невъзможна далечина. Левски ни е нужен като невъзможен.
Искал ли е да остане непроницаем? Не заради маниакален херметизъм. А защото е бил вече в Белград, в Румъния, навсякъде по Българско и е разбрал, че ако иска да постигне целите си, може да го направи и посмъртно. Чрез това да стане клише. Какво предателство към собствената оригиналност и каква отдаденост! Решеността да рискуваш с паметуването за теб като приемеш да станеш клише.
Да, Левски наистина е консуматив. Но неизчерпаем. Може би самият Левски е искал да остане в паметта на следващите като консуматив. Но нормализиращ консуматив.
Трябва да консумираме Левски, за да си го обясним. И никога няма да успеем, както казах по-горе. Успеем ли да си се самообясним, какво?
Съзнавам, че говорът ми е романтически.
