Половината небе беше оловно, почти черно. Другата половина беше чиста, предвечерна. Скоро там щяха да изгреят звездите. Дядото наведе глава, дръпна нагоре изтлялия агнешки елек, с който покриваше чоканите си и пак загледа хората по улицата.
– Хайде, стъмни се. Няма ли да идват най-сетне да те приберат вкъщи? – попита го продавачката от хралупата за вестници, която беше излязла отвън да събира непродадените купчини.
– Ще изкарам и нощната смяна – каза дядото. Порови в шубата си, извади едно шишенце и си смукна малко. После внимателно го затвори и го прибра.
– Да ти оставя ли вестник?
– Недей. Стига ми да гледам хората по тротоара. Друго не ща.
– Чакай, ял ли си? Какво ще ядеш?
– Каква добра жена си ти. Твоят човек е най-големият късметлия.
– Няма що. Верно, не дава пари за вестници. Това му е далаверата с мен. За друго не ставам. Като се прибера, съм труп. Да ти взема ли една баничка?
– Така съм добре. Не ща нищо.
Жената затвори капаците на хралупата, заключи ги с катинара. Отиде до дядото, наведе се, изтърси монетите от картонената кутия на тротоара в шепата си и му ги подаде. Той ги взе и ги пусна в джоба си.
– Хайде, до утре – каза тя.
– Да се наспиш добре – каза дядото.
Но жената не тръгваше.
– И сега какво, цяла нощ ли ще седиш тука?
– След малко ще отида до казиното отсреща.
Жената се оживи. Клекна до него и го загледа в лицето.
– Чакай сега. Знам, че се шегуваш. Ама я си представи, че верно отидеш – и спечелиш. И какво ще направиш? Ама не двайсет-трийсет хиляди, а много. Един милион!
Дядото никога не се беше замислял за подобно нещо. Но реши да бъде честен с жената и се замисли. Ще си направя нови крака. Но не вървеше да го казва, защото щеше да излезе, че обвинява. А и не беше сигурен дали иска точно това. Затова каза:
– Не знам.
– Цял милион! Помисли!
Очите на жената блестяха.
Дали пък нямаше да му стигнат да върне онова време, когато беше с крака? Нямаше да му стигнат.
И каза:
– Знаеш ли какво? Аз искам вече само това – да стоя тук и да гледам хората.
Порови в шубата си, извади шишенцето и отпи. Но то беше на дъното и свърши. Огледа се. Жената си беше тръгнала. Той се сети как ѝ блеснаха очите и се усмихна. Усмивката му пробяга като катеричка в сивата брада и изчезна.
Тя е добра жена, помисли си. Дано да се наспи добре. Животът ѝ мина да продава вестници в тая хралупа. Заслужава да се наспи добре.
После бръкна в джоба си, извади монетите и ги преброи. И бавно затъркаля колелата на своя дом към казиното отсреща. Трябваше да слезе от високия бордюр на тротоара и да пресече трамвайните релси. Но винаги се намираха добри хора да помогнат.
Встрани от входа на казиното имаше денонощно магазинче за алкохол и цигари. Парите щяха да му стигнат за четвъртинка от неговата.
А сетне, пак така, през трамвайните релси, щеше да се върне тук, на осветения тротоар. Да дръпне нагоре агнешкия елек. Да се завие хубаво в шубата.
Готово. Нощната смяна можеше да започне. Той си беше въобразил, че стои на стража до сънищата на всички хора, които заслужаваха да се наспят добре. Това му помагаше да изкара нощта. Доста му помагаше.
А четвъртинката щеше да свърши останалото.
