Mein Anruf ist immer voll Hinweg

Райнер-Мария Рилке [1]

През пролетта на 1911 г. Райнер Мария Рилке се завърнал с влак в Париж след пътуване в Близкия изток. Колата, с която се прибирал, спряла в сутрешното задръстване пред магазинче за религиозни стоки, на чиято витрина поетът мярнал брошура, чието заглавие го учудило и привлякло. Поколебал се дали да слезе и да я вземе, но бил твърде уморен и продължил. На следващия ден отишъл и я купил, пъхнал я в джоба си и отишъл да обядва, но в ресторанта установил, че я изгубил по пътя. Върнал се, пак я купил и пак я загубил. На другата сутрин отново минал през магазинчето, но вече напълнил с бройки всичките си джобове. Този път брошурката се задържала у него, но все нещо се случвало и не могъл дори да я отвори. Чак след полунощ, както сам споделя, я „познал“, играейки с библейското значение на глагола. До книжката Рилке стигнал с направо еротично преследване, в което улавянето имало толкова значение, колкото изплъзването, като стремежът му да държи в ръцете си желания обект се слял с несъзнавания подтик да не го задържа, за да не бъде хванат и задържан от него. Ала прочетеното го запленило. В търсенето, намирането, изгубването, повторното намиране видял знамение, че му е възложено да позволи на други да се докоснат до този удивителен текст, и го превел. Брошурата съдържала френска проповед от XVII век от неизвестен автор. Анонимността само усилила мистичната ѝ аура за поета, чието заглавие – Любовта на Магдалина – го накарало тъй страстно да иска да я притежава и тя тъй упорито да му се изплъзва.

Въображението на Рилке отдавна било обсебено от образа на Мария Магдалина. В младежките му „Видения на Христос“, седем поеми от 1897 г., любовта на Исус към Магдалина е представена като толкова човешка, че Той става баща на нейното дете. В апокрифното Евангелие на Филип Мария Магдалина е наречена спътница на Исус, Когото тя целува по устата – за гностиците знак за духовна, а не плътска инициация – но това място родило легендата, че тя била Негова жена, стигнала до Рилке чрез розенкройцерите, популярна и днес благодарение на Шифърът на Леонардо.

В поемата Pietà (1906) Мария Магдалина в подножието на кръста се връща към мига, когато в дома на фарисея за първи път е докоснала и оплела с косите си нозете Му, и оплаква изгубената си любов, скърбяща за пропуснатия час, за тялото, което никога не е познала, нито то нейното. Физическото желание се смесва с огорчението, че любовта Му не е била към нея, а към целия човешки род. Остава ѝ само да слезе с Него под земята, като се погребе и тя жива в пещерата.

В стихотворението „Възкръсналият“ (1908) Мария Магдалина отива на гроба, за да помаже мъртвото тяло, но открива, че то не е там. Той ѝ се явява възкръснал, но само за да ѝ каже „Не се допирай до Мене“. Магдалина отчаяна разбира, че Той отхвърля докосването ѝ, защото иска любовта към Него да надхвърли лика на телесната страст.

Така до прочитането на Любовта на Магдалина Рилке е изтъквал трагичната фигура на жената, белязана от несъвместимостта на профанната със свещената любов, съкрушена от неразбирането на Бога на любовта, Който парадоксално не успява докрай да я обича и Който, за да осъществи мисията на Месията, отхвърля нейното изкушение[2], жертва живота си и я изоставя отчаяна пред празния гроб, обречена завинаги на мъчението на своята чувственост. Анонимната проповед променя разбирането му за Мария Магдалина и любовта. С какво?

Любовта на Магдалина е публикувана като брошура през 1909 г. от абат Жозеф Боне, който твърди, че я открил в Имперската библиотека на Санкт Петербург. Проповедта е шедьовър на мистичната проза и ораторското изкуство в стила на френския класицизъм.[3] Никой не споменава обаче за нея през самия XVII век. Не е известно друг освен ерудирания абат да е видял нейния ръкопис. Но ако Любовта на Магдалина е гениална имитация, то на такъв пастиш тогава е бил способен единствено Пруст, а той нямаше да пропусне да я включи в своите Pastiches et mélanges.

Ала който и да е авторът, от значение, разбира се, е самият текст. Проповедта събира най-напред в образа на Мария Магдалина три жени от Eвангелията и това е стара традиция в Католическата църква.

В Новия завет няколко жени носят името Мария.[4] Мария Магдалина се разграничава от другите Марии тъкмо с името Магдалина, което не посочва, както изискват патриархалните норми, принадлежност към мъжа (съпруга на, дъщеря на, майка на, сестра на…). Идентичността ѝ не произтича от семейната ѝ роля, не се знае дали е била съпруга, вдовица, майка, известно е само, че не е била подчинена на мъжкия авторитет. Традиционно се смята, че Магдалина обозначава родното ѝ място Магдала, селце на Тивериадското езеро в Галилея.[5] Ала в Eвангелието (Лук. 8:2) не е казано Мария от Магдала, а „Мария, наричана Магдалина“ (Μαρία ἡ καλουμένη Μαγδαληνή), т.е. става дума не за топоним, а за прозвище, посочващо не месторождение, а качество. Магдал на иврит означава кула, твърдина и в Стария завет е метафора на сила и твърдост, на отличеност и извисеност.[6]

Каквото и да означава точно името Магдалина, факт е, че тя, заедно с Мария, майката на Исус, е най-познатата и споменавана жена в Eвангелията.[7]

Мария Магдалина е именувана само веднъж преди Разпятието. „След това Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше царството Божие, и с Него бяха дванайсетте, и някои жени, които Той бе излекувал от зли духове и болести: Мария, наричана Магдалина, от която бяха излезли седем бяса, и Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си“ (Лук. 8:1–3). Тя, заедно с други жени, следва и поддържа Исус в Неговите странствания и не само че не е подчинена на мъж, но притежава и състояние, с което сама разполага. Красива, свободна в изборите си, богата, Мария Магдалина е най-загадъчната и смущаващата сред светиците. Лука казва, че Христос прогонва от нея седем бяса. Седем – символичното число на пълнотата – показва колко сериозно е било нейното положение, ала бесовете в Новия завет не посочват грехове, а силни телесни и душевни разстройства, причинени от „зли духове“, от които Исус излекува като знак на идването на Царството Божие за болните, бедните, страдащите.

Откриваме после Мария Магдалина да стои „при кръста Иисусов“ (Иоан. 19:25). В скулптурата на Роден Христос и Магдалина тялото на Исус се слива с грубо издяланото разпятие. Коленичила, Мария Магдалина задържа свличащото се тяло, с дясната ръка го прегръща, с лявата подпира главата, с косата си избърсва кръвта от раната под сърцето. Рилке пише за тази творба: „Разпнатите Му ръце са указател на кръстовищата на всяка болка и Той умира под тежестта на Съдбата Си, надвесена като тежкия каменен кръст над Него. Тя, която преди Го е приближила, за да помаже неуморните Му нозе, сега, когато жертвоприношението е сторено, обгръща изоставеното Му, обезкървено тяло с изоставената си, вече безсмислена нежност. Отчаяна, коленичи пред Него, с лявата си ръка подкрепя поруганата глава, чието изражение не може да понесе. Ликът Му се рее над ръката ѝ, а тя, наклонена надясно като измъчван от огъня пламък, се опитва да поеме и скрие безмерното страдание на възлюбеното тяло в сломената си любов. Прегръща Го с неутешим порив, разпуснала с безнадежден жест косите си, за да погребе в тях измъченото Христово сърце“[8].

След свалянето на тялото от кръста тя гледа къде го полагат (Марк. 15:47).

Значението на Мария Магдалина в Новия завет и в историята на християнството е, че тя е първата свидетелка и благовестница на Възкресението. Според Eвангелието на Иоан тя отива сама призори на гроба[9] и открива, че камъкът е отместен. Побягва уплашена, тревожна, с онази не знам каква лекота, която тегли влюбеното тяло. „Притегли ме, нека побегнем“, зове Песен на песните.[10] Така и става. Отива в града. Съобщава на Петър и Йоан, че тялото го няма в гроба. Двамата хукват да видят какво се е случило. Йоан – по-млад, по-обичащ – e по-бърз и стига пръв при издълбания в скалата гроб. Навежда се, отворът е тесен, нисък, надниква и вижда белите повивки да блестят в стелещия се вътре мрак. Пристига Петър, който влиза и открива, че освен повивките по-нататък е свита и обвивалата главата кърпа. Тогава влиза и Йоан, който според Евангелието „видя и повярва“. Мария Магдалина е оставена навън. Разделение на ролите: на мъжете е дадено да преминат прага и да проникнат в тайната, на жената е отредено да стои безпомощна на входа със своите благоухания и ридания. Смутени и стреснати, Петър и Йоан тръгват веднага обратно. На отстъплението им се противопоставя отчаяното, нямо упорство на Магдалина.

Тя плаче, „горко плаче и сълзите са по страните ѝ“ (виж Плач. Иер. 1:2), Сълзите разкриват цялата сила на скръбта ѝ, удвоена след загубата на живия Възлюбен от тази на тялото Му. Да запази мъртвия, поне нещо от него, е безнадеждният копнеж на скръбта, която отхвърля загубата. Ала по-силно от ужаса от смъртта и трупа е страшното утешение, че Той е тук, че не си е отишъл завинаги, щом държи нещо от Него в ръцете си. Магдалина иска още веднъж да докосне, да прегърне, да помаже Онзи, Който вече не е.

Надниква в гроба и вижда двама облечени в бяло ангели да стоят там, където е лежало тялото на Исус. Питат я защо плаче, видимо жесток и скрито подвеждащ въпрос. „Остави мъртвите да погребват своите мъртви“ (Мат. 8:22). Тя им казва през сълзи, че са вдигнали нейния Господ и не знае къде са Го занесли. Ангелите не ѝ отговарят. Тя се обръща и вижда срещу себе си Исус, „Който не се явява най-напред на Своята майка, нито на свети Петър, основополагащия камък на Църквата и върха на богословието, нито на свети Йоан, любимия ученик, а на Мария Магдалина, обърнатата блудница, на греха, станал любов посредством покаянието“[11]. Тя не Го разпознава, дали заради сумрака на зората, дали заради замъглените от сълзите очи, дали заради взора, дълго вперен в обителта на мъртвите, където формите се размиват и реалността се променя. Исус също я пита защо плаче и кого търси. Тя пак не го разпознава. Не само сърцето страда, но и осакатеното от загубата тяло: страдат очите, ръцете, разпуснатите ѝ коси, всеки техен косъм трепери от изгубения допир. Голямата скръб променя сетивата, сломява тялото, прави го чуждо на самото него и то не може да разпознае веднага Исус. Възкресението е твърде невероятно, за да приемат очите това, което виждат, а и Възкръсналият има вида на първия срещнат като странника по пътя за Емаус, а тук тя Го взема за градинаря и Го моли, ако Той е изнесъл тялото, да ѝ каже къде го е сложил и тя ще отиде да го вземе.

Исус я зове: „Марийо!“. Всичко вече ѝ е тъй мило и познато в простото и шеметно „Марийо“. Чувствителността на ухото е по-близо до тази на сърцето. Тя извиква „Равуни!“, „Скъпи Учителю“, единствената дума, оставена от нея дума, дума, разкриваща сърцето ѝ. Хвърля се към Него. Ала възкръсналото тяло не търпи докосване. Христос я спира: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си“ (Иоан. 20:17). Прегръдката е прекършена още преди да е започнала. Отначало забраната е неразбираема, толкова е чужда и противна на цялото ѝ същество. Проповедникът в Любовта на Магдалина подчертава, че никога не ще престанат да отекват „убийствените за обичащото сърце слова: „Не се допирай до Мене“… Слова, изречени, за да измъчват вечно любовта ѝ. Не се допирай до Мене сега, когато съм между ръцете ти; очаквай да се допреш до Мене, когато възляза на небето. Изтръгни се от Мене, докле съм тук, пред тебе; очаквай да се допреш до Мене, когато няма да бъда повече на земята, тогава ще се устремиш към Мене с цялата си сила. Сякаш ѝ казва: „Гори! Сломи сърцето си с безполезни усилия!“. Истинското разделяне е в малкото разстояние между двете тела в градината. В утрото на първия ден на започналото отново Сътворение всичко е различно, цял един свят разделя тази двойка от първата, необятен свят, побран в нищожното, непреодолимо разстояние между ръката на Магдалина и тялото на Христос, новия Адам. Тъй жестоката и тъй нежна сцена в сумрака преди изгрева завинаги обсебва въобразяването на Възкресението.

Исус ѝ възлага да отиде и да съобщи на братята, че Го е видяла. Мария Магдалина първа среща Възкръсналия Христос, от Когото първа получава апостолско поръчение, и първа става благовестница на победата на Исус Христос над смъртта и Неговия нов живот. Затова Мария Магдалина е почитана като апостола на апостолите[12] и всяка година Католическата църква я пита в радостта на Пасхалното утро: „Dic nobis, Maria, quid vidisti in via?“, „Кажи ни, Марийо, какво видя по пътя?“, и тя не престава да отговаря.

В каноничните Евангелия никъде не е казано, че Мария Магдалина е била блудница, нито покаяла се незнайно за какво грешница. Тя е следовница, благовестница, равноапостолна. В края на VI век папа Григорий Велики отъждествява Мария Магдалина с грешницата от Евангелието на Лука (7:36–50). Исус е на трапезата в дома на Симон Фарисея. Влиза безименна жена, носеща алабастрен съд с миро. По-гъвкава от котка, тя се промъква под трапезата, изпълзява до нозете на Исус, измива ги със сълзите си, избърсва ги с косите си, покрива ги с целувките си и ги намазва с миро. Фарисеят е възмутен: ако неговият гост е пророк, не трябва ли да знае коя е и каква е тази: грешница. Симоне, отвръща му Исус, „имам нещо да ти кажа“ и му разказва притчата за двамата длъжници и техния заемодавец, на когото единият дължи петстотин динария, а другият – петдесет. Заемодавецът опрощава дълга и на двамата. Кой е по-признателен, пита Христос. По-задлъжнелият, отговаря вярно Симон. Така е и с тази жена, заключава Учителят, прощават ѝ се нейните много грехове, защото показа много любов. Ала онзи, който като теб, Симоне, се смята за много праведен, за да се наведе да измие нозете на своя гост, да ги целуне и помаже с благовоние, той показва малко любов и малко ще му бъде простено. Исус Христос опрощава жената и ѝ казва: „… твоята вяра те спаси; иди си с миром“.

Лука не казва нито коя е жената, нито какви са били греховете ѝ, навярно е била блудница, защото само проститутки и робини са миели нозе на трапезата. Папа Григорий е сигурен обаче, че това е Мария Магдалина, от която Исус е прогонил седем бяса, т.е. седемте смъртни гряха, чийто списък той е установил: гордост, алчност, похот, завист, лакомия, гняв, леност. Магдалина не е била чужда на никой от тях, числото седем, число на пълнотата, показва, че ги е сторила всичките докрай, но като блудница най-големият ѝ грях е похотта. Ала бесовете сочат само, че е била обладана от тъмни сили, което само по себе си не е грях, защото не е казано, че злото е било по нейна воля, че му е дала своето съгласие.

Папа Григорий отъждествява Мария Магдалина и с Мария от Витания, сестрата на Марта и Лазар, друга история на смърт и гроб, на сълзи и възкресение. Основанието му е, че Йоан казва, че тя е същата Мария, „която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си“ (Иоан. 11:2). Лука пък разказва, че веднъж Марта шета, приготвя вечерята за техния гост Исус, докато Мария седи в нозете Му и Го слуша. Марта се оплаква на Христос: „Кажи ѝ да ми помогне“. Ала Той ѝ отговаря, че тя се грижи за много неща, но едно е само потребно и „Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“ (10:38-42). Тя е избрала Христос и Той я е избрал.

След смъртта на Лазар скърбящата му сестра Мария бяга да посрещне Исус и пада обляна в сълзи в нозете Му: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“, и Той го възкресява (Иоан. 11:32 и сл.). По-късно във Витания, шест дни преди Пасха, на трапезата са се събрали Христос, възкресеният Лазар и неговите сестри. Марта отново шета и прислужва, а Мария взема „литра нардово, чисто, драгоценно миро“ (Иоан. 12:3). Помазва с него нозете на Исус, избърсва ги с косите си и къщата се изпълва с благоухание. Сцената напомня за Песен на песните: „Докле царят беше на трапезата, моят нард издаваше благоуханието си“ (1:11), което е обещание за райските наслади, затова и праведниците благоухаят, а апостол Павел говори за Христос, Който разпръсва благоуханието на безсмъртието (Еф. 5:2). Нардът е скъпо благовоние от екзотично растение и Юда се възмущава, че мирото е могло да бъде продадено и парите – цели триста динария – да се раздадат на бедните. Христос отговаря, че Мария го е направила с оглед на погребението Му и добре е сторила, „защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога“ (Иоан. 12:8). Възливането на мирото предварва ритуала на помазването на мъртвото тяло, милосърдното действие на Мария предхожда Страстната седмица и възвестява, че Исус е Христос, Помазаният. Сцената затвърждава преданието, че Мария Магдалина е била богата жена.

С отъждествяването от папа Григорий Велики на трите жени като една се ражда католическата Мария Магдалина[13], сложен образ, съставен от 1) Мария Магдалина, от която Исус прогонва седем бяса и която присъства на Разпятието, носи миро на гроба, който намира празен, и Христос разговаря с нея в утрото на Възкресението; 2) каещата се грешница, която измива, целува и помазва с миро нозете на Исус; 3) Мария от Витания, която помазва Исус с нард пред Страстната седмица.

Съдът с благоуханията, рядък и скъп, затворен в своята тайна, символ на любовта и скръбта, опрощаването и пророчеството, преминава от едната жена в другата и в третата тъй бързо и чудесно в зигзагите на Евангелията, че единява своите носителки.[14]

Три жени, една-единствена жена, която много е обичала, обляна в сълзи, носеща съда с мирото като влюбеното си сърце. Три жени или три съдбовни момента в живота на една жена, три преобразяващи етапа на нейното пътуване към Бога: каещата се надхвърля грешницата; съзерцателката надхвърля каещата се.

Мария Магдалина, събрала в себе си три различни женски идентичности, олицетворява заличеното провинение, греха, преобразен в благодат, верността на истинската любов и след Ева и Дева Мария тя е третият голям образ на християнското въображаемо на жената. Дева Мария премахва проклятието на Ева, като нейната безскверна чистота я прави единствена „между жените“ (Лук. 1:42). Мария Магдалина е Евината дъщеря, par excellence, като същевременно е покаялата се грешница и затова именно тя – между виновната Ева и непостижимата Дева – показва пътя на спасението за всяка вярваща. Нейният образец не е без риск, защото е изпълнен с противоречията и напреженията на „женското условие“ през християнската епоха. Тя обръща чрез покаянието и умъртвлението чувствената си любов в духовна, без да се откаже от женската си природа, и еротичният заряд в образа на каещата се Магдалина е по-изтънчен и смущаващ от щението на плътта във времето на греха, тъй като не може да намери реално удовлетворение.

Култът към Мария Магдалина възниква през III век в Ефес, където според преданието тя отишла с майката на Исус и където бил почитан нейният гроб. През Средновековието на Запад се появяват легенди, които разказват за отплаването ѝ от Палестина, преминаването на морето, слизането на провансалския бряг, където живяла в покаяние в пещера сред скалистите склонове на планината. От XI век е първото светилище на Мария Магдалина във Везле (Бургундия), а в края на XIII век гробът ѝ е открит в пещерата Сент Бом в Прованс.

В Златната легенда (XIII век) Мария Магдалина е отъждествена и с Мария Египтянката, александрийска блудница, завършила през V век дните си в отшелническо покаяние в Юдейската пустиня. Магдалина според Легендата живяла 33 години[15] в пещера в оплакване на греховете си. Отказала се от примамките на красотата, свалила от себе си всяко украшение и одеяние, запазила само шеметния водопад от падащата под кръста коса – славата на жената[16] – която я покривала дори когато следвала гола голия Христос. Седем пъти на ден била грабвана от ангелите на небето, за да слуша в екстаз небесния хор и да съзерцава Онзи, когото е приела да изгуби, за да обича по-добре. Така Мария Магдалина станала пример за човешкото съгрешение и Божието състрадание, образец на любовта, която не изоставя, идеал на бягството от света и аскетично покаяние, най-популярната светица за средновековния човек, копнеещ изправяне и изкупление.

Магдалиновият идеал на каещата се грешница, изгаряща с чистата любов, простена и вярна до последния дъх, преминава през вековете. Тя, която в утрото на Възкресението остава пред гроба и плаче, сама се погребва в пещерата на покаянието и продължава да плаче. Средновековието я представя облечена единствено с дългите си коси и обслужвана от ангелите. С Контрареформацията, която превръща покаянието в отправна точка за нов живот, условностите се променят и разпуснатите коси падат върху дрехи. Магдалина я заобикалят предмети на покаянието и размишлението: свещ, разпятие, книга, строшени бижута, бич, череп, върху който слага восъчните си пръсти, до него заоблен съд, спомен за благоуханията. Мракът изпълва килията, поглъща времето и въздишките в разговора ѝ с невидимото Слово. Гледа отвъд огледалото, в което меките пламъчета на свещта играят като изкусително разпуснати кичури, с едничкото желание: да се изгуби в Бога.[17]

Младият теолог Хегел пише[18] със симпатия за „красивата душа, изпълнена със съкрушение, доверие и любов“ на Магдалина, неразбрана от „твърде студеното сърце“ на учениците, възпитани в уважение към интелектуалното разсъждение и абстрактния живот на ума.

Действително любовта е в сърцето на разказа за Мария Магдалина, святата възлюбена на Исус. Проповедта Любовта на Магадалина е по същество медитация върху Песен на песните. „Лявата му ръка е под главата ми, дясната ме прегръща“ (Песен на песн. 2:6). Все тази любовна песен на Невестата, странстваща, търсеща, намираща, загубваща, търсеща отново Онзи, когото обича, сред града. „Намерих оня, когото обича душата ми, хванах го и не го пуснах“ (Песен на песн. 3:4). Така говори любовта в Песен на песните.

Проповедникът започва Любовта на Магадалина с размишление върху каещата се любов на грешницата, която не смее да се приближи до Господа и която разлива скъпоценното миро върху нозете Му. После описва със заимствани от речника на любовната страст думи мига, когато прелъстителят Христос се оставя да бъде прелъстен от Мария Магдалина, говори дръзко за „Магдалина пленница на Исус и Исус пленник на Магдалина“. Продължава в същия регистър, представяйки Исус като ревнивия Жених. Думите „Едно е само потребно“ (Лук. 10:42) карат Магдалина да види „страшната ревност на своя Жених и колко държи Той да бъде единственият“. Нещо повече, анонимният автор подчертава, че Христос усилва безнадеждно любовта ѝ, оттегляйки се от нея. „За какво мислиш, Исусе, когато привличаш тъй силно сърцата, когато тъй здраво ги завързваш за Себе Си и после тъй внезапно се оттегляш? О, колко си жесток! О, как странно си играеш с обичащите те сърца!“ Държиш ги винаги в очакване и в очакването винаги копнеещи и стенещи по Теб. Обвързваш ги толкова по-силно със Себе си, колкото по-ясно почувстват Твоето отдалечаване.

Noli me tangere. Не се допирай до Мене! Христос отказва да бъде докоснат, не иска да бъде задържан, защото трябва да се завърне при Отца.[19] Два пъти Исус е оставил Магдалина да Го докосне, позволил е да целуне нозете Му, да помаже главата Му, и двата пъти я е похвалил, ала след Възкресението, когато тялото Му е преобразено от по-висшия живот, Той ѝ отказва всеки допир. И проповедникът възкликва: „О, Боже, какъв Възлюбен! Да се яви пред влюбената само за да ѝ съобщи, че незабавно заминава! Но остави я поне да целуне нозете Ти. О, не! Не я оставя“.

Noli me tangere! Не се допирай до Мене! Обикновено жената се изплъзва от докосването и прегръщането, отблъсква от невинност, от добродетел, от свян или страх порива на страстта, настойчивото искане на любовта. Заради това любовно искане ли отхвърля допира на Магдалина Възкръсналият, докато отстъпва на наивното търсене на доказателства от Тома? Влюбената ръка разгадава непроницаемото тяло на другия, кара го да проговори. Възкръсналото тяло, белязано от тайнствения преход, вече е неразгадаемо, несъвместимо с необходимостта да се допрем до този, когото обичаме. Възкръсналият не е сянка, не е тъжно привидение, не е полъх в градината, не е неуловимо въжделение. Той може да бъде докоснат, Той не трябва да бъде докоснат. Страстите на плътта нямат място в света след смъртта, с тях е свършено, както и с напразно търсещите да върнат завинаги отминалите ридания, прегръщания, докосвания, излияния: всичко това трябва да престане, защото всичко твърде човешко е снето и надхвърлено във Възкресението. Божият син идва в ранното утро, зове Мария Магдалина, говори с нея, за да ѝ открие, че земната любов с нейните най-нежни проявления вече Му е чужда.

Noli me tangere! Не се допирай до Мене! Не прави повече от Мене мъж с твоето женско докосване, което люлее, приспива, събужда, извайва, очовечава. Когато Христос възлиза в славата Си, Магдалина влиза в училището на разделящата любов. Във времето на Неговото отсъствие тя трябва да осъществи любовта си, като отново я преобрази. Веднъж в нозете Му е обърнала греховната любов в духовна, сега трябва да възвиси самата духовна любов, в която докосването и виждането нямат място.

Noli me tangere! Не се допирай до Мене! Освободи се от твоето тяло, стани душа. Да, Христос е целта на душата, ала тази цел е свръхестествена. Привързването към Него винаги е праведно, но то трябва да се преобрази, когато смъртта вече не е пред Него, а зад Него. Славното тяло на Възкръсналия е тук, ала то минава през пространството на този свят, без да остане в него. „Неговите отблъсквания са привличания, Неговите отлагания – нетърпения, Неговите отхвърляния – дарования, Неговите презрения – милувания.“ И любовта на Магдалина трябва да се научи да живее в изгубването на Онзи, Когото иска да прегърне, и не само да може да не Го задържа, а да се научи на неискането да задържа, в което се явява най-възвишената любов.

Noli me tangere! Не се допирай до Мене не защото има опасност да те изгоря – Бог повече не е горящият храст на Стария завет – а за да Ме прегърнеш другояче. Остани на разстояние от Мене, остани в изпитанието на Невестата: „Отворих на моя възлюбен, а моят възлюбен си беше отишъл, излязох при зова му, търсих го и не го намерих, виках го, той не отговори“ (Песен на песн. 5:6). Тогава, там, в тъмната нощ на душата, ще стигнеш до съвършеното разбиране на чистата любов, което отеква в последните стихове на Песен на Песните. Fuge, dilecte mi. „Бягай, мили мой! Изчезни! Бъди млад елен над благоуханни планини“ (8:14).

Рилке споделя в писмо: „… ако познавах преди тази проповед с възвишено величие, тя щеше да ми спести Малте, защото, отивайки докрай в посоката на това сърце, тя оставя далеч зад себе си нещастния Бриге“[20]. Записките на Малте Лауридс Бриге завършват с думите: „Какво ли знаели те за него. Вече не било по силите им да го обичат и той чувствал, че това е по силите само на Едного. Ала Той все още не искал“[21]. Малте очаква любовта на Едного, неопределен и безпределен, ала той не е понесъл, както Магдалина, пречистващата любовта рана и не знае, че истинското притежаване е в изгубването. Малте, мъжът[22], не разбира, че истински влюбената душа моли възлюбения да избяга, да се отдалечи, вместо да се стреми да го приближи и задържи. Размишлението на мистичния проповедник върху Fuge, dilecte mi!, „Бягай, мили мой!“, за Рилке било озарението, накарало го да преведе Любовта на Магдалина, в която поетът открил същността на онова, което търсел да изкаже.

Когато хиляда години след отшелничеството на Мария Магдалина намерили в пещерата нейните тленни останки, на черепа по слепоочието имало тънка ивица прозирна плът. Следата от свръхестественото докосване се съхранила до Френската революция, когато тялото на светицата изчезнало.

Любовта на Магдалина

Анонимна проповед от XVII век

Магдалина, святата възлюбена на Исус, Го обича в трите Му състояния. Обича Го жив, обича Го мъртъв, обича Го възкръснал. Тя показа нежността на любовта си към живия и наличен Исус Христос; постоянството на любовта си към мъртвия и погребан Исус Христос; поривите, нетърпенията, изстъпленията, крушенията и възвисяванията в оставането в любовта към възкръсналия и възнесъл се на небето Исус Христос.

Когато съзерцавам Магдалина в Исусовите нозе, ми се струва, че виждам изгубената любов, оплакваща своите изгубвания и търсеща правия път в нозете на Оногова, Който сам е Пътят. Любовта ли я заставя? Пламенните ѝ целувания свидетелстват за нея, словата на Исус Христос я потвърждават. Каква е, прочее, любовта на Магдалина? Любов, която може всичко и дръзва всичко, волна и силна, изкусна и спонтанна. Виждам, прочее, отстъпилата назад Магдалина, без да се реши очи да вдигне, в лика Му да се взре, щастлива, че е при Нозете Му, мълчаща и въздишаща, плачеща и несмееща на утеха да се надява, даваща всичко, което има и което е, без да се осмели благодатта Му да изпроси. От що се боиш, о, Магдалино, щом си тласната от любовта? Дръзни всичко, предприеми всичко. Любовта не знае граници, желанията са нейните правила, изстъпленията – нейните предели. Страхува се само от страха. Правото да притежава ѝ дава дързостта всичко да желае, свободата всичко да може.

Наистина, тези са правата на любовта, стига само тя в правия път да върви. Отклони ли се, трябва задълго да се отдалечи, дълго да странства, за да се завърне, дълго да трепери, дълго да оплаква своето изгубване и да изправя грешките на своето объркване. За какво си създадена, о, любов? Създадена си за красивото и благото, за единното и цялото, за истинското и съществуващото, за първоначалото на битието: всичко това е сам Бог. Ако вървеше право към Бога, всичко щеше да дръзнеш с Исуса Христа, всичко щеше да предприемеш заради станалия човек Бог, Който Се остави целият на твоите целувания, колкото волни, толкова пристойни, колкото пламенни и ненаситни, толкова нежни и сдържани. Всичко щеше без страх да искаш и всичко щеше без остатък да имаш. Ала ти се отклони, о, любов, в чужди за тебе състояния. Върни се, бедна броднице, върни се ужасена от праведното наказание, задето остави свободата ти да блудства, върни се съкрушена, за да понесеш болката от твоите безпътни опущения, върни се унизена и смирена, за да изповядаш, че безчинно захвърли послушанието и забрави твоя Властелин.

Любовта единява, грехът разединява, покайната любов ги обединява. Магдалина бяга към Исус: това е любовта; Магдалина не смее да доближи Исус: това е грехът. Влиза дръзновена: това е любовта; пристъпва съкрушена и смутена: това е грехът. Умива с благовония нозете Му: това е любовта; облива ги с ридания: това е грехът. Разпуска и разстила косите си: това е любовта; избърсва с тях нозете Му: това е грехът. Неутолимата ѝ жажда: това е любовта; възпиращият я срам: това е грехът. Ето я: плаче и въздиша, гледа и мълчи: ведно са в нея грехът и любовта. Колко е обична покайната любов в своите покорни дързости, възпирани волности, трепетни скованости! Колко е обична, защото обича, защото почита, защото с право отхвърля дадените ѝ от името и природата на любовта права, за да възтържествува в нейното покаяние праведността.

Нека чуем как говори любовта в Песен на песните. Жадува само единението, целомъдрените целувания, съкровените обятия на Жениха. Как започва само, дръзновена и неукротима: „Нека ме целува с целувките на своите устни“. Несъмнено и покайната любов би искала да се остави на обичното изстъпление, но смутена от своите безредия, не смее да говори с тъй благородно излияние и вместо да пее с Жениха: „Нека ме целува с целувките на своите устни“, тя се има за прещастлива, ако ѝ бъде дадено да промълви: „Нека само изтърпи да целуна нозете му“. Това е песента на покайната любов и нея пее Мария Магдалина със своите ридания, стенания, мелодични мълчания.

Да не мислим обаче, че напълно се е отказала от обятията на Жениха. Всички обични наслади, от които видимо се отдалечава, сигурна, че е недостойна за тях, тя скрито желае. Простряна в светите нозе на Жениха, изцяло с тях заета, не смееща дори крадешком да погледне лика Му, тя вече Го е помилвала в душата си, целунала в сърцето си. Потискайки това желание като прекомерно волно след греховете си, тя по-съкровено и по-изтънчено го оживява. Възпряно от срама, въжделението отива по друг път към целта. Оттегляйки се, се приближава, затваряйки се, се освобождава.

Тези са дивните тайнствени обходи на покайната любов, която напредва, отстъпвайки, и улавя, отхвърляйки преследваното благо. Тя не дръзва да каже със свободата на Невестата: „Върни се, мой мили, върни се, бързо се върни“, ала Го призовава по друг начин. „Иди си, иди си! Иди си от мене, Господи – казва свети Петър, – понеже аз съм грешен човек“. Нов и нечуван метод на привличане с отблъскване! Ала Женихът разбира този език. Той добре знае, че самоотрицанието е пламенно желание, и изразена чрез своята противоположност, страстта да бъде притежаван докосва и умилява сърцето Му, защото съвършено вижда нетърпенията на истински влюбената душа, прониква в нейните тайни, толкова по-силни, колкото по-потиснати, чува безмълвните ѝ въздихания и Го принуждават самопринужденията на любовта, която от страхопочитание не се открива.

Тогава Неговата благост, жадна да облее тази твар, Го притиска в полза на несмеещата да Го притисне душа и състрадавайки на насилието, което тя си причинява, Той я изпреварва и уверява във взаимността на любовта Си и в доброжелателността на благодатта Си. „Прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна.“ О, любов покайна, как силно говорят твоите тайнословия, твоите въздържания, твоите мълчания на сърцето Исусово! Магдалина всичко получи, без нищо да поиска, защото Исус бе в глъбините на сърцето ѝ, чу всичко, което то рече, и още по-ясно чу всичко, което то не посмя да изрече.

Не ще се уморя да съзерцавам дивното разположение на светата покайница, съчетанието в борбата на усърдната праведност с неудържимата влюбеност. Подвластна на тия чувства, Магдалина почти не дръзва да доближи Исуса, без да има сили да се отдалечи. Каква среда ще намериш, о, любов, за да съгласуваш тези противоречия и да помириш влюбеността с праведността, след като те изискват противоположни отношения? Такова е нейното поведение. Магдалина се хвърля в нозете Му, без да дръзне да целуне Исуса, за да удовлетвори праведността, но колко само е изкусна и изобретателна! Обгръщайки нозете, тя улавя Исуса целия, за да удовлетвори любовта. Исус не може повече да ѝ се изплъзне, защото е държан за светите Си нозе, и сякаш чувам Мария Магдалина да казва с Невестата: „Хванах го и не ще го пусна“, или с Яков: „Няма да Те пусна, докле ме не благословиш“, но още по-силно: „Няма да те пусна, дори да ме благословиш“. Исус наистина я благославя и опрощава греховете ѝ, но това не я кара да Го остави и тя винаги, щом може, се връща в нозете Му, защото иска не благословията, а любовта Му.

Какво виждам, о, дивна любов! Действително удивително: Магдалина пленница на Исус и Исус пленник на Магдалина. Скланяйки глава в нозете Му, тя става Негова пленница, но уловила нозете Му, тя Го прави свой пленник. Как държи нозете Му? Държи ги с устните си, целуващи ги хиляди пъти, държи ги с очите си, обливащи ги със сълзи, държи ги с ръцете си, помазващи ги с аромати. О, нужни са ѝ вериги, за да не престане всичко това. Разпусни косите си, Магдалино, завържи с тях нозете Исусови. О, какви нежни вериги приготвя за своя победител, как Го прави свой пленник! Не бой се, Магдалино! Мигар призналият в свещената Песен, че Невестата „е пленила сърцето му с един свой косъм“, ще може да отвърже нозете Си от всичките ти коси? Мигар лесно ще изтръгне и счупи тия окови? О, не, други не търси. Познай гения на любовта: той не отказва да бъде пленен, оставайки същевременно свободен. Казвам, че е пленник само по Своя воля, че иска веригите да са тънки и нежни, и те са най-здравите, защото той не иска да ги скъса. Стигат, значи, твоите коси, за да Го завържат и задържат. От тях по-добри вериги не ще намериш.

Да дръзна ли да река каквото мисля? Изплаканите сълзи, излетите благовония, избърсалите нозете Му коси ме карат да се удивявам на изтънчените наслаждения и ако се осмеля да изясня докрай мисълта си, на свещените ухажвания на покайната любов. Не, не се отричам, не мога, не се разкайвам, че така говоря. Истинското ухажване, печелещо сърцето на Исус, е презирането, пренебрегването, захвърлянето в нозете Му на всяко светско задяване. Свенливостта и простотата на покайната любов тържествуват над изискаността, показността, суетността на светската любов. Посред покайните милувания на любовта Магдалина пролива сълзи в нозете Му и не може да се успокои, че тъй късно е обикнала Исус. Тя започва да усеща на какво е способно нейното сърце и безмерно скърби, че тъй дълго е прахосвала любовта. Нахвърля се срещу себе си, срещу очите си, които дави в потоп от сълзи; срещу гърдите си, които жестоко удря; срещу сърцето си, което раздира с риданията си; ала, чувствайки се твърде слаба, за да възмезди цялото свое оскърбление, Магдалина полага главата си в Исусовите нозе като жертва, обречена на гнева Му.

Виждайки, че вместо с ненавист Той я поразява само с благодат, тя се дразни, трепери, беснее срещу самата себе си и поради липсващите изтезания позволява да я терзаят и унищожават наличните благодеяния. Оставя се на смута, в който я хвърля благостта на нейния Спасител. Трогната от милосърдието, с което осъжда неблагодарността ѝ, тя, за да изплати дълга си към справедливостта на оскърбения, но тъй благ към нея Господ, става жертва на нестихващата болка. Ако нещо я утешава в изстъплението на мъчението, че тъй късно се е отдала на Бога, то е известно наслаждение, че с това страдание изправя причиненото Му оскърбление, и тя изтръгва сърцето си, за да Му го принесе, показвайки със своя пример, че любовта към всичко различно от Него е плачевно заблуждение. Струва ми се, че ридаейки, тя Го моли: „О, Исусе, приеми това сърце, недостойно за Тебе, защото е принадлежало на други освен на Тебе, но извлякло поне тая полза от своето злочестие, че цялото се убеди, че само Ти си Възлюбеният“.

Намерила, значи, своя Възлюбен, тя си припомня всичките тежнения на своята любов, които са я обвързали другаде преди, за да ги обърне и посвети на Единствения. Тя събира цялата си сила в средоточието на сърцето си и безкрайно удивявайки се на Възлюбения, търси в Него нова основа на незнаещата граници любов. Върви, о, изтерзано, о, изнурено сърце, ненамерило никога нищо способно да приеме твоята безгранична любов, върви, гмурни се в океана, върви, изгуби се в безкрая, върви, разтвори се в целостта. В сърцето на Магдалина се ражда нещо, не знам какво, нещо нежно и страстно, насочено единствено към Исус Христос. Тя изнемогва, тя изгубва свяст, тя Го следва. Всеки миг тя умира, всеки миг, целувайки нозете Му, тя започва нов живот, за да Му го принесе в същия този миг в жертва. Тя отдава и раздава всичко свое: благоуханията, косите, сълзите, въздиханията, сърцето си. Стреми се да се изчерпи докрай за своя Възлюбен. Същевременно се страхува да се изчерпи, защото иска да дава безкрай.

Изчерпването ѝ е безкрайно, жадуването ѝ е също тъй безкрайно. Не може да се насити да целува нозете Му и Исус безпогрешно улавя свирепия глад на неутолимата ѝ любов. „Откак влезе – казва Той, – не престава да целува нозете Ми.“ Отбележете: „Не престава!“. Ето една безкрайност, любовта ѝ има толкова други. Ала сред всички тия безкрайности, няма по-безкрайна и неизчерпаема от сълзите ѝ. Връщат ѝ се всичките ѝ грехове и пороите от риданията ѝ се множат. Тя щеше да плаче до смърт и да се окайва до отчаяние, ако не виждаше в прегрешенията си повод да бъде почетено великодушието на Възлюбения и достойнството Му на Господ, и не съзираше в покаянието си опитно познание на истината в словата, които Той много по-късно рече в нейна защита: „Едно е само потребно“. Какво по-добре позволява да се види, че „едно е само потребно“, от горчивото съжаление на изгубилия се сред многото неща? О, живи Боже, само Ти със сигурност си истински необходим на човека, защото няма никой, отделил се от Тебе, който да не се е изгубил, нито се е завърнал някой при Тебе, освен ако безкрайно и безгранично не се е покаял, че друго е пожелал и се е отдалечил от Тебе. Всички каещи се души, безмерно жадуващи да заличат, да унищожат цялото свое минало, свидетелстват пред всички хора, пред земята и пред небето, че Ти действително си едното, което е само потребно.

Тези слова на Исус Христос увенчават тържеството на святата любов в сърцето на Магдалина, защото я карат да види страшната ревност на своя Жених и колко държи Той да бъде единственият. Марта наистина се старае много около Него, при все това Той я укорява и повелява на Магдалина, Своята възлюбена, да се грижи единствено за Него и да остави дори онова, което върши заради Него. Такава е изтънчеността на ревността Му, такова е едното, което Той желае. Светите слова: „Едно е само потребно“ съдържат в нежността си изгаряща сърцето светкавица, изпепеляваща всичко тварно в него, за да бъде то обител на върховното Едно, което отхвърля всяка друга мисъл, всяко друго нещо. О, Боже! Кой е способен да разбере страшното обръщане, дело на това слово? То съблича сърцето до непоносима за природата му самота, защото това „Едно само е потребно“ е убийствено за него с несъвместимото си с всичко друго върховенство, защото изтръгва от сетивата, от ума и душевните способности всичко за тях усладно. Оголена душата, изгорено излишното в нея, тя се обвързва с едното потребно с невероятна сила. Така въздейства това слово върху сърцето на Магдалина. То се стоварва най-напред като гръм, помитайки и изгаряйки цялото множество от желания, оставяйки в сърцето само тежнението към неговото първоначало. А след това, показвайки на напълно разголеното сърце едното потребно, то го улавя по средата и го потапя цялото в Себе си. И ето Мария Магдалина обвързана с Исус, сърце със сърце, съкровение със съкровение. Тя живее вече само за Исус Христос и мигар се учудвате, че Го следва навсякъде: в Неговите пътувания, в Неговите мъчения, в ужаса дори на Неговия гроб?

Тя търси навсякъде своя Единствен, единствената цел на любовта ѝ, единствената и непоклатима опора на съкрушеното ѝ сърце, и не Го намира. За какво мислиш, Исусе, когато привличаш тъй силно сърцата, когато тъй здраво ги завързваш за Себе Си и после тъй внезапно се оттегляш? О, колко си жесток! О, как странно си играеш с обичащите те сърца! Това е методът на Исус Христос, това е обичайното Му поведение. Той властно привлича сърцата, прави ги жадни и неутолими, спечелва ги, завладява ги, обвързва ги, отдава им се по хиляди начини и те тъй се увличат, че вече дишат само за Него. Ала в мига, в който се увлекат, без да могат повече да се откъснат, Той изчезва, Той се изплъзва, Той ги възпитава с бягство и ужасно лишение. Те ридаят, а Той се смее на риданията им, оставя да ги изгаря и изтощава безмерната жажда, която сам разпалва с десницата Си. И тъй, Той, без да Се вълнува, ги гледа отдалеч, играейки Си, тъй да се каже, с техните изстъпления и изнемогвания. И тъй Той се държи с Мария Магдалина. В началото Той не я лишава от нищо. Тя въздиша в нозете Му, Той ѝ ги дава, тя дръзва да ги целуне, Той я оставя, тя понечва да облее с миро главата Му, Той ѝ позволява, фарисеят негодува, Той я защитава, Юда се възмущава, Той я възхвалява. Друг път Марта Го обгрижва, ала пред нейното старание Исус предпочита нежното безгрижие на заетата ѝ единствено да Го обича сестра.

Магдалина, очарована от Неговата доброта, се увлича и привързва. Исус, виждайки достатъчно затвърдена любовта ѝ, полека оттегля ръката Си. Той повече не дава, но сякаш това не стига, постепенно отнема и даденото. Готов да умре, Той желае Магдалина да бъде край Него. Той говори на святата Си майка и на скъпия Си ученик, ала не казва нито дума на целомъдрената Си възлюбена, която чезне в подножието на кръста. Тя не Го изоставя, следва гробарите, за да види къде Го полагат. Още призори бяга с мирото на гроба, който намира празен. Петър и Йоан, неоткрили в него божественото тяло, се оттеглят. Магдалина остава твърда и постоянна. Гледа от време на време в гроба от страх да не са я излъгали очите ѝ, напразно дири Онзи, по когото въздиша сърцето ѝ. Кого търсиш, Магдалино? Няма Го тука. Явяват ѝ се двама ангели, но се задоволяват да ѝ кажат само причината на болката ѝ, без с една дума да я утешат, без да ѝ съобщят къде е Исус Христос.

Накрая Той ѝ се явява, ала тя не Го познава. Той ѝ се открива. Може би желае да утоли жаждата на любовта ѝ. Съвсем не. Желае безмерно да я изтезава. Възрадвана, тя се устремява към Него, а Той ѝ казва: „Не се допирай до Мене, но иди при братята ми и им кажи: възлизам при моя Отец и при моя Бог“. О, Боже, какъв Възлюбен! Да се яви пред влюбената само за да ѝ съобщи, че мигом заминава! Остави я поне да целуне нозете Ти! О, не! Не я оставя. Тя се хвърля в тях, уверена, че ще намери в Исуса прежната благосклонност, но Той я отблъсква и ѝ казва: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си“. Слова, изречени, за да измъчват вечно любовта ѝ. Не се допирай до Мене сега, когато съм между ръцете ти; очаквай да се допреш до Мене, когато възляза на небето. Изтръгни се от Мене, докле съм пред тебе; очаквай да се допреш до Мене, когато няма да бъда повече на земята, тогава ще се устремиш към Мене с цялата си сила. Сякаш ѝ казва: Гори! Сломи сърцето си с безполезни усилия! Мигар не Си играе Той с любовта, щом така ѝ говори?

Лесно мога да си представя страшното въздействие на тия Исусови слова върху сърцето на Магдалина, защото тя вижда, че Той си тръгва, и разбира, че Той във времето на Своето отсъствие иска да привлича сърцата по-силно от всякога. Тя е известена, че след завръщането Му при Отца Му настъпва времето на стремлението към Него и на усилието Той да бъде докоснат. „Търсете, казва Апостолът, това що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога.“ Тя бяга, търси, изнемогва, изгаря, буйните желания раздират сърцето ѝ. Любовта, лишена от възжеланото, полудява и не понася повече живота. Тласната и изопната от любовта, Магдалина може да целуне Исус само през тъмата на вярата, т.е. може да целуне само сянката Му, нежели тялото Му. Какво ще прави? Накъде ще се обърне? Може само неспирно да вика с Невестата: Revertere, revertere. Върни се, върни се, мили мой. Ах! Видях те само за миг! Ах! Нека целуна още веднъж нозете Ти! Исус обаче не се обръща: глух е за воплите и жалбите на страстно влюбената.

Revertere! Върни се! Зовът на Невестата е истинската песен на Църквата, както онова друго призоваване: „Дойди, приближи се, покажи се, пробий облаците“, e песента на синагогата, която още не Го е видяла, но Църквата Го видя, чу, докосна, да, докосна Го, и Той мигом Си отиде. Тя остави всичко заради Него. „Ние – казва светият апостол Петър, – оставихме всичко и Те последвахме.“ Исус я взе за съпруга, взимайки за зестра нейната беднота и голота. И веднага щом я взе за съпруга, Той умря, а щом възкръсна, Се завърна, отгдето дойде. Той остави целомъдрената си Невеста млада, опечалена, безпомощна вдовица на земята. Какво друго може да прави тя, освен постоянно да вика: Revertere, revertere. Върни се, върни се, Женихо небесни, бързо Се върни, както обеща! И цялата утроба на Невестата неспирно въздиша по Второто пришествие на Исуса Христа и се жали в очакване отново да Го види.

В това свое състояние Църквата осъществява словото на святата Песен: „Гласът на гургулицата се чува в страната ни“. Преди идването на Исус Христос се разнася гласът на въжделението и оплакването за забавянето. Ала след Неговото Възнесение започва да се носи друг глас, друг вопъл, друг стон – този на Църквата, лишена от своя Жених, когото е притежавала само за миг, и това е гласът на гургулицата, която, изгубила своя Любим, не намира повече нищо на земята и търси пусти и страшни места, за да стене и се жали на воля.

Такъв е и животът на Магдалина. Тя се храни вече само със сълзите си, тя живее вече само с въздишките си. Това трябва изключително много да се нрави на светия Жених, за да кара Той Невестата Си тъй да изнемогва. Всички векове, преди Той да дойде, са протекли сред горчиви жалби, че идването Му закъснява, всички векове, след като Той дойде, ще протекат до края с още по-силни жалби, че тъй бързо Си е отишъл. Показа се само за миг, едва се видя кой беше и Той с такава грижа вече се беше скрил. Vidimus eum, et non erat aspectus, et desideravimus eum. „Ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него“ дори в Негово присъствие. Защо цялата тази тайнственост, ако не защото Му е усладно да чува въздишките и воплите на жалещата се любов. Намерението, значи, на светия Жених е да ни държи винаги в очакване, а в очакването да бъдем винаги въздишащи и стенещи по Него. Единственото утешение, което Той благоволява да ни даде, е да ни казва непрестанно: още малко, още малко. „Още малко, казваше той на Синагогата, и ще потреса небе и земя и ще дойде Желаният от всички народи.“ „Още малко, казва Той на Църквата, и няма да Ме виждате, и още малко и ще Ме видите.“ Колко нежност има в тия думи! Колко жестокост има в тия думи! На кого говориш, Исусе Христе? Помисли ли, че говориш на любящи сърца? За нищо не броиш вековете на Твоето отсъствие, а за истински обичащия Те всеки миг е вечност. Защото Ти си самата вечност и миговете повече не ги броим, когато знаем, че всеки миг губим цялата вечност. И при все това Ти казваш: още малко, не за да утешиш, а за да поразиш любовта, за да издевателстваш с нейните страдания, за да играеш с нейните нетърпения и непоносими изстъпления.

Не бива, значи, да се учудваме, ако любовта, така низвергната от самите милувания на Жениха, изпада в особена лудост, страни от всички, дири самотни места, нрави ѝ се да съзерцава грозни и диви неща, защото те ѝ дават мерзката картина на унинието, в което я хвърля отсъствието на Възжелания. Не тласка ли тя Магдалина в ужаса на страшната пустиня, в леденото мълчание на тъмните пещери, където изстъпленията на изоставената и захвърлена любов опустошават сърцето ѝ?

Забелязваме в святата Песен, че любовта обича самотата, където намира нещо, не знам какво, по-свободно, тъй като глъчта на тълпата я оглушава, а гледката на хората отвращава. Затова в Песен на песните Невестата и Женихът могат да дишат само в затворени градини, в безлюдни гори и зелени ливади, където само стада пасат между тревите и цветята.

„Дойди, мой мили, да излезем навън, да останем в полята; на разсъмване да излезем в лозята, да видим пуснали ли са вейки, цъфнали ли са наровете.“ Във всяко от тия слова диша въздухът на самотата и радостта на полския живот. Любовта, било защото, ревнива за своята свобода, обича простора, където оставя бленуванията ѝ да се реят и неукротимите желания волно да препускат, било защото, неприятелка на гмежта, сладостно потънала в себе си, дири безлюдни места, чието мълчание и уединение, подхранват нейното винаги дейно безделие, било друга причина я кара да обича полята, но е сигурно, че те я очароват. Има любов, изпълваща сърцето с наслади, и това обикновено е започващата любов. Тя търси градините, лехите, цветята, приятните места, които със засмения си вид, ако мога тъй да река, подхранват радостта ѝ. Има, напротив, друга, изгубена, отчаяна любов, доведена до краен предел от отсъствията, лишенията, презренията на любимия и от собствените си изхвърляния. Тя обича потискащи места, в които вижда, както казах, собствените си униния. Именно нея откриваме в словата на Жениха, Който зове своята мила Невеста не от равнини и градини, а от скали и страшни пустини. „Стани, любима моя, красавице моя, гълъбице моя, излез от скалните процепи, излез от дълбоките заслони.“ И другаде: „Слез от Ливан, Невесто, слез от планинските върхове и високите пропасти, излез от лъвските леговища, от хищническите бърлоги“. Такива бърлоги търси тъжна и отчаяна влюбена. Там тя сладостно съзерцава образа на опечаленото си сърце, чиито изстъпления и отчаяния са свирепите, разкъсващи я зверове. В това любовно състояние всичко е ужасно и противно, а утешенията само дразнят и още по-силно отчайват любовта, защото всичко, което не е любимият, е непоносимо бреме.

Мисля, че такова е било и състоянието на Мария Магдалина. Тя все виждала Исус Христос в страданията на кръста; не просто слухът ѝ, но душата ѝ била все до дъно пронизана от последния вик на издъхващия Жених, страшен действително, изтръгващ сърцето вик. Тя все чувала непосилните, убийствените за обичащото сърце слова: „Не се допирай до Мене“. И ранената ѝ любов издавала по-скоро рикания, нежели ридания, а Исус безмилостно я оставил в нейната самота, лишена от подкрепата на Неговите тайнства, от причастяването със святото Му тяло и утешението на светите представящи Го на земята апостоли, от присъствието на святата Му майка, която Той оставил след Себе си в света, за да подкрепя овдовялата Му Невеста през първите изпитания на тъй скорошната ѝ скръб.

Какво ще речеш, Магдалино, на Исуса, милия твой любим? Нима ще Му се жалиш, че те е излъгал? О, не! Той не лъже или, ако ни лъже, то е по съвсем друг начин. Той ни единява по-съкровено със Себе си точно когато сетивата ни усещат само разделяне и отдалечаване. Ето това трябва да е поведението на любовта през цялото това странстване. Тя трябва да се храни само с вяра, да живее само с надежда, да расте сред най-смъртоносните изоставяния и лишения, защото ѝ е потребно не просто да умре, а да умре именно от Христа: пламенното стремление трябва да бъде нейното мъчение, а Възлюбеният – нейният тиран.

Отворете святата Песен и прочетете в нея тайната на любовта. Ще видите, че Невестата винаги въздъхва, винаги се задъхва, винаги издъхва и винаги изнемогва. Няма почти никога миг на наслада. Тя винаги казва: „Дойди“. Винаги: „Върни се“. Почти винаги: „Търсих Го“. Веднъж само „Държах го“. Никога „Държа Го и Го притежавам“. Той идва, припкайки и скачайки като сърнетата и младите елени. Той се явява, Той разговаря, Той изчезва. Той гледа, но през прозорците, Той занича, но в прозорците, Той се показва, но в трънаците. Той намира заспала Невестата и не иска да я буди, за да не я сломи със Своето присъствие. Тя Го улавя и се заклева никога да не Го оставя, но Той избягва сам-самин. Той се връща, чука на вратата, хлопа ѝ да Му отвори, ала тя малко се забавя. Той провира през процепа ръката си, от нея се стича благоухание, от което утробата ѝ трепери. Тя се затичва да отвори вратата, Възлюбеният вече е поел по Своя път. Тя се взира и не Го вижда, тя Го търси и не Го намира, тя Го вика, тя Го зове и никой и нищо не ѝ отговаря. Нажалена от бягството Му, тя тича подир Него, стражите, обхождащи стъгдите, я намират изгубила ума и дума, бият я, нараняват я. Църковните пастири я упрекват за мудността ѝ, корят я, че не е летяла като стрела след Онзи, който може да бъде достигнат само летейки. Техните упреци раняват сърцето ѝ, но не ѝ връщат Възлюбения и на нея не ѝ остава друго, освен да заклева Йерусалимските дъщери, обичащите като нея души, ако Го срещнат, да Му предадат поне че са я видели прималяла и ранена от любов. Тъй бързо отминава Възлюбеният!

Такава е участта на любовта на странстващите по тази земя души, където Бог се явява само скривайки се, и не за да утоли, а за да разпали любовта. По време на това изгнание Той не присъства никога повече, отколкото когато изглежда, че Се отдалечава, и то така, че да Го изгуби погледът, и Величието Му се явява в разсейването и изчезването на гледката на Неговия Лик. Ето защо божествената Невеста, познала от опит, че Бог обича да присъства, отсъствайки, че Неговите отблъсквания са привличания, Неговите отлагания – нетърпения, Неговите отхвърляния – дарования, Неговите презрения – милувания, видяла, че никога не Го притежава повече, нежели когато Го изгуби, изтощена да Го зове, научена от изпитанията на тайната на любовта в изгнанието, тя продължава премаляла песента си с думите: „Бягай, мили мой!“ Fuge, dilecte mi! Тя иска Той да бяга от нея със скоростта, с която желаеше Той да дойде при нея. „Върни се, мили мой – зовеше тя, – бъди сърне и млад елен.“ А сега: „Бягай, мили мой, бъди сърне и млад елен!“.

Каква странна и непонятна приумица на Невестата! Тъй пламенно викаше: „Върни се, мили мой“, а после изведнъж: „Бягай, мили мой“, стремейки се да даде на нозете Му бързината на сърнетата и младите елени, за да ускори и усили бягството Му. Непостоянство ли е това? Отвращение? Любовно разочарование? Съвсем не. Това е чудният плод на тайната на любовта. Тя вижда, че нейният целомъдрен Жених в този живот Се дава, изплъзвайки Се, криейки Се, освобождавайки Се. Затова Го умолява да избяга. Още по-удивително е, че го прави, докато Той по-нежно от всякога я милува. „О, ти, която живееш в градините – казва Той, – сред цветята, сред уханията, сред насладите на свещената и божествена любов, виж как са се вслушвали приятелите, виж как е стихнала цялата природа, нека и Аз да чуя гласа ти.“ Quae habitas in hortis, fac me audire vocem tuam. „Tи, която живееш в градините, накарай ме да чуя твоя глас.“ Той желае да чуе нежните ѝ слова, а получава само тия думи за милувка: „Бягай, мой мили, бягай с бързината на елен!“. Тя обича повече Неговите отнемания, отколкото Неговите дарования и благоразположения. Затова казва: „Бягай!“. И тук свършва Песента, защото в това е осъществяването на тайната на святата любов. Накрая всичките ѝ стремления и унесения завършват в желанието всичко да изгуби. О, Магдалино, ти ще притежаваш и ще целуваш Исусовите нозе в началото на твоята любов. Когато ще трябва да я осъществиш, Той ще ти каже: „Не се допирай повече до Мене“.

Това е ходът, това са обходите, това е хомотът на божествената любов в тия несретни времена на плен и изгнание. Ще дойде време, когато ще виждаме и ще обичаме, когато ще се радваме и ще живеем во веки веков.

Превод от френски Владимир Градев

Текстът е публикуван в бр. 212/2026 на сп. „Християнство и култура“

[1] „Зовът ми е винаги изпълнен с отпращане“, Седма елегия в: Райнер-Мария Рилке, Дуински елегии, прев. Д. Александрова и Н. Тодоров, София: ИК „Гутенберг“, 2014.
[2] Мотив, развит от Никос Казандзакис в Последното изкушение на Христос.
[3] Преподобният отец подхвърля, че „може да е дело на великия Босюе“, от когото са запазени три други проповеди за Мария Магдалина, но по стил и дух напомня повече за кардинал дьо Берюл, за което виж: Henri Bremond, Histoire littéraire du sentiment religieux en France, t. III, La Conquête mystique, Paris, 1923.
[4] Майката на Исус, Мария Магдалина, Мария, сестрата на Марта и Лазар, Мария Клеопова, Мария, майката на Яков и „другата Мария“, която според Матей отива с Магдалина на гроба (Мат. 28:1). В това няма нищо изключително, защото по времето на Христос една четвърт от еврейките са се казвали Мария (ивр. Мариам).
[5] Xavier Léon-Dufour, Dictionnaire du Nouveau Testament, Paris, Seuil, 1990.
[6] Виж напр. „кула на стадото“ (Мих. 4:8) и „Той е моя твърдина, мое спасение, мое прибежище“ (Пс. 61:3).
[7] Мария Магдалина е именувана тринадесет пъти в Eвангелията и е посочвана винаги първа сред следващите Исус жени, с изключение единствено на Иоан. 19:25.
[8] Rilke, „Beschreibung dreier Bildwerke Rodins”, Gesammelte Werke, bd. 5. Insel, Frankfurt am Main 2003.
[9] Иоан. 20:1 и сл. Според юдейския посмъртен ритуал седем дена след смъртта тялото е било всекидневно оплаквано в гроба и помазвано с благоуханни масла, прикриващи зловонието от разлагането. Според синоптичните Евангелия Мария Магдалина не отива сама на гроба, а с други жени мироносици.
[10] Песен на песн. 1:3. Преводът на стиховете от Песен на песните е съобразен с френския превод в Любовта на Магдалина, като са използвани, където е възможно, преводите на Синодалната Библия и на поетите Георги Рупчев и Иван Методиев.
[11] Lacordaire, Sainte Marie-Madeleine, Paris, 1860, p. 125.
[12] Иполит Римски (170–236) пръв нарича Мария Магдалина apostola apostolorum в своето Тълкуване на Песен на песните. Православната църква почита Мария Магдалина като равноапостолна.
[13] Източната църква не приема отъждествяването и разграничава трите жени, ала в продължение на хиляда и петстотин години това е официалната позиция на Католическата църква. В началото на XVI век хуманистът Жак Лефевр д‘Етапл отхвърля отъждествяването на трите жени в една (De tribus et unica Magdalena, 1519), заради което е осъден и отлъчен. Чак през 1969 г. папа Павел VI постановява Мария Магдалина да бъде чествана като последователка на Христос, а Мария от Витания да бъде чествана отделно, заедно със сестра си Марта, на 29 септември.
[14] Съдът с благоуханията е също символ на приемането, съхраняването и разпространението на благата вест на спасението. Апостол Павел е наречен „избран съд“, в който е вложена мисията да възвести името на Христос на всички народи (Деян. 9:15). Самият ап. Павел определя човешката участ като крехък съд в Божиите ръце.
[15] Годините, които прекарва Исус Христос на тази земя.
[16] „… ако жена си оставя коса, то е чест за нея, понеже косата ѝ е дадена вместо покривало“, 1 Кор. 11: 15).
[17] Виж цикъла картини с каещата се Магдалина (1638–1640 на Жорж дьо ла Тур).
[18] Хегел, Животът на Исус (1795).
[19] Източната иконография предпочита да изобразява разказа за „двете Марии“ (Мат. 27:9-10), едната от които е Мария Магдалина, сцена, в която няма напрежение и драма, при това и двете жени хващат нозете на Исус, допир, който ги дарява с безкрайната радост на досега с Възкръсналия. Noli me tangere („Не се допирай до Мене“) характеризира западното приближаване към образа на Магдалина и към самото Възкресение.
[20] В писмо до Хеда Зауер от 28 януари 1912 г.
[21] Райнер Мария Рилке, Записките на Малте Лауридс Бриге, прев. Ал. Андреев, София: Народна култура, 1985, с. 264.
[22] Рилке моли своя издател да отпечата колкото се може по-евтино и в по-голям тираж неговия превод, защото: „колко жени се нуждаят от тази проповед, как ще ги утешава и подкрепя тя… Нека позволим този пътеводител на любовта, който не засяга мъжа, тоя скот, да влезе в ръцете на много жени и девойки“.