Константин Вирджил Георгиу е почти непознат у нас поради сякаш неотменно действащия закон, поне по тези географски ширини, да не познаваме съседите си.
В каталога на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” няма да откриете по-рано депозирани книги от Константин Вирджил Георгиу, освен информация за публикуван откъс от романа „От 25-тия час до вечния час” през 2010 г. в сп. „Християнство и култура” с превод на Тони Николов. Досега българският читател не се е срещал с други книги на автора на този роман. Константин Вирджил Георгиу доскоро може би е бил познат у нас единствено на специалистите по балканистика или на ползващите френски език, на който авторът пише след емиграцията си във Франция, а останалите читатели навярно са чули името му именно покрай романа „От 25-тия час до вечния час”, излязъл последните месеци на 2014 г. в превод на Тони Николов. Константин Вирджил Георгиу е почти непознат у нас и поради сякаш неотменно действащия закон, поне по тези географски ширини, да не познаваме съседите си. За разлика от светогледната точка на разказвача, който твърди, че „човек винаги е свързан с най-близките си съседи”.
Всъщност гледната точка на повествователя на тази творба е толкова над времето ни и същевременно така прецизно положена в него, изречена така, както може да се изразява само поет. Романът, чрез своята наличност като книжно тяло, постулира аксиомата си, че „величието на човека на земята започва със светците, поетите и философите”.
Кой е К. Вирджил Георгиу? Накратко: румънски поет и писател, носител на престижни литературни награди, живеещ във Франция от 1948 г., а романът му „25-тия час”, писан по същото време, е филмиран и преведен на много езици, сред които, както стана ясно, все още не е българският. Необемният роман „От 25-тия до вечния час” излиза на френски през 1965 г., а две години по-рано авторът е ръкоположен за свещеник.
Романът „От 25-тия до вечния час” е анонсиран от издателя като „духовна автобиография”. На пръв поглед изглежда точно така, разказват се събитията от първо лице, единствено число, следва се хронологическата последователност на случващото се от най-ранна младенческа възраст, обаче все пак творбата се изплъзва от тази жанрова характеристика. Тя всъщност настоява, че е нещо повече, дори нещо друго. Четящият разбира, че жанровите форми, с които най-често борави, не са му достатъчни. Той може да я назове приказка, но знае, че въобще не е това. Дали не е ода за бащата, а и нали звучи толкова поетично?! В същото време читателят открива обилие от цитати от св. Августин, Тома от Аквино, св. Симеон Солунски, св. Йоан Златоуст, които се спояват в текст, без да изглеждат пришити, а образуват яка сплав. Така че относно жанровата особеност на творбата, дали да не опитаме с още едно предположение?
Образите на персонажите не са индивидуализирани, не са психологически развити, те присъстват с най-главните си достойнства, дори бащата, главният „герой” – основанието за текста, е изобразен чрез своята липса на телесност, за него се досещаме по аналогия. Чрез това, което той не е, доизграждаме в представата си образа за онзи телесно слаб мъж, който препуска като коня на своя Господар, трепти като пламък и който е като икона. Всъщност цялата композиция на романа държи да внуши, че читателят има пред себе си разказ за светец. А разказите за светците, знаем, се наричат жития. Дали можем да си позволим да наречем романа агиографска творба?
Постмодернизмът, „разтваряйки” и рушейки границите между жанровете, може би няма да окаже съпротива да поеме и жанра на съвременната житийна творба, още повече че самото произведение започва с образа за бащата икона и се разгръща не толкова в автобиографичен роман, колкото в степенуване на мъченичеството на един свещеник, а заедно с това и на един народ. Ето и самите стъпки към светостта: бедното, но достойно битие, изпитанията от нашествениците, войната, служенето със сърце, чудодейното спасение от разстрел (чрез войници, които отказват да стрелят срещу свещеник, и офицер, който оттегля заповедта си) и също чудодейната евакуация на свещеника Константин Георгиу и неговата енория (направо при Бог!?).
Макар че с избраната езиковост романът звучи като поезия, а това го прави, както беше споменато вече, да звучи сякаш извън времето, така като извън времето е и Църквата. Но и „От 25-тия до вечния час” е категорично прицелен в проблемите на времето – в празното място. Празното място е не толкова изпразненото, колкото онова, което го няма, както не съществува за нас зле сготвената храна и въобще не я отбелязваме като годна за съществото ни. А това празно нищо е злото. Злото не съществува, твърди убедително творбата, и човек четейки, си казва: да, прав е Вирджил Георгиу, но все пак има същества, които искат да живеят с нищото, с нищо-не-правенето, хранейки се със свободата – чрез войната, нашествието, окупацията. Начинът, по който романът говори за изпитанията на човека, за драматичния миг на жертвата, е съвременен и изглежда винаги ще бъде. Нашествениците не се променят, променя се само посоката, откъдето идват – отляво или отдясно, от изток или от запад. Те винаги свалят камбаните и ги претопяват за оръжие, винаги опожаряват храмовете и отвличат хора. Българският читател ще прочете много исторически родствени и проникновено разказани моменти, сближаващи румънците и българите – за еничарите, кръвния данък, укритите деца, подпалените църкви. А също и олигарсите, които присвояват богатството на една мъченическа страна.
Творбата предлага богати възможности за интерпретация. Освен чрез сигнатурата на възможния богословски прочит с изследванията на връзките Отец – Син, чрез автобиографичното разказване (бащата икона нарушава човешкия закон и променя рождената дата на младенеца, за да го укрие, а тази алюзия за мен лично сработва с представата за укрития младенец Иисус; името на мама презвитера е не друго, а Мария), е възможно да се подходи и чрез предизвикателството на психологическия прочит, чрез взаимоотношението между авторитета на Бащата и детето (в първите няколко глави на творбата).
Много пъти, докато мислех как да пиша за този роман, се питах за отзвука му във Франция при излизането на книгата там. Искаше ми се също да го сравня с нещо многообемащо, многопластово, многолистно и се досещах за многобройните обвивки на лука. Понеже сравнението звучи нелепо, го отмествах и продължавах да пиша другите неща, които читателят на този текст вече е прочел, но ето сега го казвам, въпреки видната нелепост. Не само заради многото обвивки, а и защото всяка една обвивка не оставя четящия безпристрастен, напротив избраният начин на разказване, при който се срещат наивното и чистото със страшното и неизбежното, достойното и съзнанието, че никога ти не би могъл да бъдеш такъв, всичко това кара сърцето, а и очите да сълзят пречистващо.
Още по темата – откъс от романа
