Вангел Имреоров е едно от разпознаваемите лица на съвременната българска лирика. Наглед крехка и ронлива, поезията му навлиза в територии, до които малцина пишещи си позволяват да стигнат. Въпреки големия си поетичен талант Вангел предпочита да стои извън светлините на литературния прожектор, буден за заобикалящата го реалност, той записва в тефтера си следващото свое стихотворение.
Живееш между Единбург, София и Пловдив, каква поезия се ражда, докато човек търси своето най-добро място за установяване? Доколко промяната на географията инспирира творческия процес в теб?
Поезията се ражда в пролуките, в движението и в промеждутъците. Тя често идва в моментите, когато искам да си поема дъх и цялото това пътуване да слегне. Тя е моят начин да сложа на пауза своето постоянно лъкатушене. Понякога се лутам болезнено, друг път намирам красота в това движение. Имам неспокоен дух, може би пиша, за да балансирам и изразя по-пълно себе си. Ленард Коен казва, че поезията е свидетелство за живота, ако животът ти гори добре, поезията е просто пепелта.
Има ли идеално местообитание за поета? Какво ти дава изместването на собствения ти център и живота в чужбина?
Всяко местене е възможност да преразгледаш и подредиш себе си наново. За мен това е колкото изморително, толкова и живително. Последните пет години от живота ми минаха между България и Великобритания. Един от най-близките ми приятели скоро се пошегува, че за мен са характерни ежегодните миграции до Англия. Дори на мен вече ми е трудно да следя колко пъти съм се местил.
Иначе идеалното местообитание за поета според мен не е място, а време. Важно е да имаме време да оставаме сами с мислите си. Да разполагаме с няколко часа, изцяло наши, и да правим това, което обичаме – аз слушам музика, разхождам се из града, чета и пътувам.
И все пак – в Единбург най-сетне намирам съставките за един добър и пълноценен живот. Тук има концерти, кино и литературни фестивали, има прекрасни места за разходка и галерии за разглеждане.
Използваш ли понякога поезията като терапия, когато изпаднеш в житейско колебание? Помагала ли ти е да се справяш в трудни за теб моменти?
Тук ще цитирам бразилската писателка Кларис Лиспектор. Тя казва следното: „Пиша сякаш искам да спася нечии живот. Най-вероятно своя собствен”. Аз също се подписвам под тези думи.
От много ранна възраст започнах да рисувам, за да изразя това, за което още нямах думи. Имах трудно детство – дълго време се чувствах много самотен, изолиран и изоставен. Сякаш светът се вдлъбна в мен. Търсих начини да избягам от детството си, било то в книги, музика, рисуване или скитане из града с други аутсайдери.
Писането наистина лекува. Наскоро гледах прекрасен документален филм за живота на Кърт Вонегът. В него той казва, че писателите имат страхотното свойство да могат да се самолекуват, когато пишат.
Поезията ти често започва от едно просто наблюдение в ежедневието, как обикновеното изведнъж се превръща в поезия, как записката става стихотворение?
Самият аз все още не знам. Невинаги се получава и няма една единствена формула за това. Често чувам определена фраза и тя отключва текст. Понякога минават дни преди да завърша целия текст.
В един от последните дни от почивката ми в България миналата седмица си говорих с приятели поети. Бяхме във фоайето на Сфумато и всички пристигнахме вир вода, защото същата вечер в София се разрази страхотна буря. Единият от тях се оплакваше, колко трудно е стигнал до мястото. Аз се усмихнах и му отвърнах – „всички сме равни пред дъжда”. Тогава Катя Стойкова, която същата вечер щеше да участва в „Актьори срещу поети”, каза, че това би било чудесно начало на стихотворение. Първоначално не я взех насериозно. Помня, че някъде по средата на представлението започнах да човъркам в главата си тази фраза и да се опитвам да я доразвия. Нямаше как да я запиша в тъмната зала, нито след това, когато бях навън с компания. Помня, че се събудих доста рано на следващата сутрин и написах стихотворението, започващо с „всички сме равни пред дъжда”:
всички сме равни пред дъжда
и капките не значат нищо.
всички сме думи
в непознат речник,
но дали сами пишем своето значение?
ето –
трия, дописвам, поправям…
тревата расте под краката ми,
небето вали над мен.
имам толкова малко време,
а нямам повече думи.
Крехкостта на човешката природа си личи във всеки един твой текст, крие ли това риск да бъдеш уязвен, разкривайки своите слабости?
Моите слабости са слабостите на всички ни. Говорейки за тях, създаваме пространство за растеж, диалог и приемане. Тогава те, малко по малко, спират да са слабости и започват да са просто черти на човешката ни природа. Както всички останали.
Как се предпазваш от това сантименталността да не превземе стиховете ти, борите ли се със сантимента или вече си взел превес над него?
Сантименталността не ме плаши толкова, колкото патосът. За мен това да съм искрен, топъл и нежен в стиховете си не е нещо лошо, срещу което трябва непременно да се браня. Доведено до крайност всяко нещо започва да нагарча, но сякаш сантиментът е за предпочитане пред многознайството, поучаването и евтината ирония.
Измина повече от година от излизане на последната ти книга с поезия „След три минути” (издателство за поезия „ДА”) , успя ли да я преболедуваш вече и да мислиш за предстояща нова поетична книга?
Имам достатъчно текстове за нова книга и близки, познати и непознати вече ме питат за следваща книга. Не мисля да бързам, нека нещата се случват по своя естествен начин. Имам идея за двуезична книга, но да видим кога и как ще стане.
Уютен ли е Единбург за писане на поезия, какво усещане ти носи като град?
Ще си позволя да ти отговоря с два текста от последните няколко месеца. И двата са писани тук и отразяват усещането ми за града:
дом
прокарвам пукнатини
по вечерното небе.
държа светкавиците
зад стиснатите си клепачи.
като паяжина треперя
в северния вятър,
като човек забравил своя дом
в джоба на другото палто.
най-сетне ще научиш
имената на цветята,
ще започнеш да познаваш птиците
и ще мериш дълго
улиците на този северен град.
най-сетне ще намериш
в какво се побира щастието.
побира се в теб.
Това лято взе участие във фестивала „Тръни и слънчогледи”, как те прие единбургската публика?
Участвах по поканата на Илияна Недкова от Българския културен център в Шотландия. Свърза ни Стефан Иванов и споделената ни радост от поезията и визуалните изкуства. Бе много хубаво и вълнуващо преживяване, което се надявам да е само началото на срещите ми и общуването с тукашни читатели и поети. Искрено благодаря на Илияна и Стефан за подкрепата и доверието.
Връщайки се в България, винаги се потапяш в литературни събития и срещи. Имаш ли чувството, че си част от определено поетично поколение? Вярваш ли изобщо в поколенческата приемственост в поезията?
Нямам представа, обикновено литературните критици говорят за поколения в поезията и това често се случва ретроспективно. Понякога намирам приятели и съмишленици в тези среди, говорим си за нещата, които ни вълнуват и понякога те се припокриват.
Въпреки това се радвам, че дълго време бях далеч и имах възможността да изградя малко или много самостоятелно своя глас, поетика и светоусещане.
С покойния Марин Бодаков бяхте близки приятели, какво остави той в теб като споделеност и насоки в поезията?
След Марин остават добротата, търпението и желанието да чуеш другия. Остават топлите ни разговори, шегите, разходките и неговите фини напътствия и внимателно отношение. С него често се разбирахме с половин дума стане ли въпрос за редакцията на някой мой текст или превод. Той искрено се вълнуваше с мен при излизането и на двете ми книги, подкрепяше ме и се грижеше за мен като приятел и поет.
Казват, че след като си отидат, най-светлите хора хвърлят най-дългата сянка след себе си. След Марин остава светлина, доброта и обич. Страшно ме боли, че го няма. Благодарен съм, че бе част от живота ми и винаги ще продължава да бъде. Нека четем и споделяме стиховете му, рецензиите, интервютата и литературните анкети.
Все още ходим по буквите заедно, чувам гласа му, като го чета, и се усмихвам, макар и през сълзи.
Взе участие в премиерата на поетичната книга на Марин „Галерия на сърцето” (Съвместен проект на издателство за поезия „ДА” и издателство „Точица”), какви хора срещна на събитието? Жив ли е споменът за Марин?
Срещнах приятели, близки и съмишленици. За мен бе важно да присъствам и страшно се радвам, че успях да пътувам до България за премиерата за книгата на Марин.
Вярвам, че Марин оставя топла следа както в литературата ни, така и в животите на цяло едно поколение смислени млади хора. Той свързваше различните поколения, създаваше среда и носеше смисъл и надежда, при все че бе чист човек във все по-мръсното време, в което живеем.
Отново си в Единбург, а сега накъде?
Тук и сега. Напоследък се старая да избирам тук и сега пред всяко другаде и повече.
Хубаво е, че тук е Единбург и сега е ранна есен. Нека животът ми продължава да расте и нека срещам всеки ден като нов. Amor fati.
Вангел Имреоров е роден през 1988 г. в Пловдив. Завършил е дигитални медии в Брадфорд, Великобритания, работи в сферата на телекомуникациите. Завръща се в България през 2017 г., когато излиза и първата му стихосбирка „Напускане на спомена” (Жанет 45), отличена със съпътстваща награда за дебют на конкурса „Южна пролет” (2018). Носител е на специалната награда на филологическия факултет на ПУ „П. Хилендарски” от националния конкурс за поезия „Добромир Тонев” (2019). Негови текстове са публикувани в „Литературен вестник”, „Страница”, ЛитерНет, „Кадър 25” и др. През 2021 г. излиза и втората му книга с поезия „След три минути” (издателство за поезия „ДА”).
