Цялата Античност, а на много места и следващите хиляда години са белязани от колективното самосъзнание и от приемането, че човек е подвластен на божествено начало, което по един или друг начин предопределя съдбата и постъпките му и на практика го освобождава от необходимостта да носи отговорност за собствените си решения. Дали ще бъдат необясними сили, божествен пантеон, монотеистична религия, робство или владетелски абсолютизъм, упражняван от божия наместник на Земята, човешкият индивид удобно свиква с даденостите на този фатализъм, който го оневинява „по принцип“. Годините минават, нравите се променят, хората дори се бунтуват за правото да бъдат самостоятелно виновни. Но дори и днес „светлата безнадеждност“ на екзистенциализма, отключена с фразата на Сартр, че „човекът е осъден да бъде свободен“, има нужда от периодичен „ъпдейт“. Именно това активира Кристофър Нолан с новия си епос „Одисея“, особено актуален във времена на вбесяващи политически своеволия.

Боговете „неправомерно“ отсъствали от историята, част от героите били „необяснимо“ цветнокожи, актьорите говорели с американски акцент, имало твърде много познати лица (разбирай знаменитости) във филма, а костюмите били анахронични и „втора ръка“ (с „дъх“ на предишни холивудски суперпродукции)… Като всеки филм на известен режисьор, с претенция, надхвърляща обикновеното (лятно) забавление, и с дързост да посегне на (литературна) класика, „Одисея“ на Нолан освен възторг, отприщи скандали и всевъзможни възражения. Не залагайте на колективното впечатление, гледайте и си изградете „свободно“ мнение.

Сюжетът, вдъхновил Омир е известен, за някои още от училище. Изминали са почти две десетилетия, откакто Одисей, цар на Итака, тръгнал да се бие за Троя с армията на Агамемнон. След десетгодишна обсада и благодарение на хитростта на Одисей градът паднал (тази предистория е в „Илиада“). След това много гръцки воини се завърнали по домовете си, но не и царят на Итака. Въпреки че всичко сочело, че той вече не е между живите, съпругата му Пенелопа и синът им Телемах продължили да се надяват на завръщането му. Но времето изтичало, защото претендентите за трона и за ръката на Пенелопа се настанили в двореца на Одисей и броят им растял с всеки изминал ден…

Също както в текста на Омир, сценарият възприема фрагментарна структура, редувайки пътешествието на Одисей, пътуването на Телемах и очакването на Пенелопа, като същевременно използва множество ретроспекции, за да разкрие постепенно какво се е случило с царя на Итака след Троянската война. Кристофър Нолан не се стреми да наложи стила си на „Одисея“, а се възползва от Омировия формат. Хронологията е фрагментирана, подобно на спомените на Одисей, но разказът никога не се губи. Запазвайки епичния характер на оригиналното произведение, британският режисьор предлага своя собствена интерпретация, по-съвременна, интелектуална и философска. Неговият Одисей е праведен човек, но не е безгрешен и го измъчва чувство на вина (за грабежите и избиването на невинни граждани, а по-късно – че не е успял да спаси спътниците си). Той се съмнява във всемогъществото на боговете и постепенно осъзнава последствията от действията си, които превръщат Троянската война в клане (в известен смисъл терзанията на Одисей напомнят за тези на Робърт Опенхаймер – прометеевата фигура в предишния филм на Нолан).

Основната ценност на всяка екранизация е в оригиналния ѝ принос. В случая с „Одисея“ това е демистификацията на самия Одисей и на отпечатъка му върху Историята. Легендарните мотиви получават съвременна интерпретация, а над всички „намеци“ се откроява този за епидемично разпространяващата се мъглява заплаха за „хората от морето“… Същевременно сюжетът е белязан от нарушаването на древногръцкия обичай „ксения“, ангажиран със закрилата и гостоприемството, което се дължи на един посетител, но също и със задължението на госта да уважава своя домакин и неговия дом, „да не бъде тежест или заплаха за семейството му“. Престъпването на този обичай обаче е и предателство към боговете. Както от страната, която го престъпва, така и от другата – ако реши да отмъсти за „прегрешението“. Следователно Одисей е три пъти виновен: веднъж пред гостоприемството, което е „поругал“, втори път пред собствената си съвест и трети – пред боговете, разбира се. Самият Омир не задълбава в този аспект на „даряването“ на троянския кон, нито на избиването на „женихите“ в двореца на Итака. Но пък Омир е живял във време, когато индивидът не съществувал извън общността, към която принадлежал…

Фактическото отсъствие на боговете (с изключение на Атина, трансформирана в „гузната съвест“) произтича съвсем логично от екзистенциалната трактовка на Историята (съвсем в духа на онази фраза от „Братя Карамазови“:„Ако няма Бог, всичко е позволено“), подкрепена от мрачната естетика, враждебния пейзаж и добре „темперираното“ актьорско присъствие (напук на обвиненията в „звездна суетня“). Така „Одисея“ успява да събере всичко, което прави киното на Нолан толкова богато: изключителна визуална амбиция, впечатляващо техническо майсторство, взискателно разказване на истории и дълбок размисъл върху съдбата на човечеството.