На всеки ученик, който трябва да бъде пазен от известен излишък на сантименталност, има трима, които трябва да бъдат събудени от лекия сън на студената вулгарност. Задачата на съвременния учител е не да окастря джунгли, а да напоява пустини. Като умъртвяваме чувствителността на учениците си, ние само ги правим по-лесна плячка за пропагандиста, когато се появи.

„Унищожаването на човека“, с подзаглавие „Размисли върху образованието със специално отнасяне до преподаването на английски език в горните училищни класове“, представлява серия от три лекции, изнесени от писателя и университетски преподавател К. С. Луис в King’s College, Newcastle, през февруари 1943 г. – „Човеци без гръд“, „Пътят“ и „Унищожаването на човека“. В тях той се спира върху някои от любимите си теми, които често разглежда както в художествените, така и в научните си трудове – въпросите за обективните ценност и истина, за естественото право, както и за рисковете от тяхното „развенчаване“. В първия текст Луис изтъква, че субективизмът крие огромната опасност да лиши човека от възможността да изпита и да откликне на реалните, обективни добро и красота както в света, така и в полето на творчеството, и по-специално – на литературата. Особено голям е рискът за детето, което все още не е способно да различи достойното за обич и привързаност от недостойното. Именно затова целта на образованието би трябвало да бъде да възпитава в тези категории, тъй като, макар да съществуват универсални ценности, те не се развиват автоматично и на всяка цена у младия човек. Онези, у които тези ценности липсват, се оказват лишени от един специфично човешки елемент, от връзката между интелектуалното и животинското, и следователно не могат да бъдат наречени човеци в пълния смисъл на думата; те са човеци без гръд. В третия текст Луис разглежда по-скоро проблемите за овластяването на човека чрез науката, за дехуманизацията и за замяната на подчинението на обективните ценности с подчинение на инстинктите. Разглеждайки пътя на стремежа към абсолютно знание и пълен контрол над природата, включително над собствената човешка природа, Луис стига до извода, че човешкото покоряване на Природата представлява всъщност завладяване на човека от страна на Природата. Разбира се, той добре си дава сметка, че с размишленията си рискува да бъде припознат като поредния, по собствените си думи, мракобесник, поставящ прегради пред прогреса. С присъщата си духовитост и в характерния си добродушно-ироничен стил обаче той заявява, че целият смисъл на съзирането отвъд нещо е да съзреш нещо отвъд. Добре е, че прозорецът е прозрачен, понеже така през него виждаме градината. Наистина, какво би станало, ако виждахме и през градината?

Ралица Райкова

* * *

Човеци без гръд

Клайв Стейпълс Луис

Тъй че той нареди посичане
и посече младенците.

(Традиционна коледна песен)

Изпитвам съмнение дали отделяме достатъчно внимание на важността на учебниците за основно образование. Затова избрах като отправна точка за тези лекции един малък учебник по английски, предназначен за „момчетата и момичетата от горните училищни класове“. Не мисля, че авторите на тази книга (те са двама) са искали да навредят, и дължа на тях или на издателя им добра дума, задето ми изпратиха безплатен екземпляр. Същевременно няма да мога да кажа каквато и да било добра дума за тях. Ето едно хубаво затруднение. Не искам да приковавам на позорния стълб двама скромни практикуващи учители, направили най-доброто, на което са били способни; но не мога да мълча за онова, което считам за истинско направление на тяхната работа. Затова предлагам да скрия имената им. Ще се обръщам към господата като Гай и Титий, а учебника им ще нарека Зеления учебник. Но ви уверявам, че такъв учебник съществува и той стои в библиотеката ми.

Във втората глава Гай и Титий цитират добре познатата история за Колридж при водопада. Спомняте си, че е имало двама туристи: единият го нарекъл „величествен“, а другият – „хубав“; и че Колридж мислено одобрил първата преценка и отхвърлил втората с отвращение. Гай и Титий коментират по следния начин: „Когато човекът казал: Това е величествено, той сякаш коментирал водопада… Всъщност… той коментирал не водопада, а своите собствени чувства. Това, което действително казвал, било Изпитвам чувства, които умът ми асоциира с думата „възвишено“, или накратко – Изпитвам възвишени чувства“. Ето един немалък брой дълбоки въпроси, разрешени по доста безцеремонен начин. Авторите обаче не са приключили. Те добавят: „Това объркване непрекъснато присъства в езика, който използваме. Изглежда, че казваме нещо много важно за друго нещо: а всъщност говорим само за собствените си чувства“[1].

Преди да разгледаме проблемите, които този толкова важен кратък параграф (съставен, както си спомняте, за „горните училищни класове“) действително повдига, трябва да отстраним едно просто объркване, на което Гай и Титий са се поддали. Дори от тяхна гледна точка – от която и да било възможна гледна точка – човекът, който казва Това е величествено, не може да има предвид Изпитвам величествени чувства. Даже да допуснем, че качества като възвишеността са само и единствено проекции на нашите собствени емоции в нещата, то дори и тогава емоциите, подбуждащи проекциите, представляват съотносителните елементи и следователно са почти обратното на проектираните качества. Чувствата, които карат човека да нарече един обект величествен, не са величествени чувства, а чувства на благоговение. Ако Това е величествено трябва да бъде сведено до твърдение за усещанията на говорещия, правилният превод би бил Изпитвам смирени чувства. Ако позицията на Гай и Титий бъде регулярно прилагана, тя би довела до откровени абсурди. Би ги накарала да твърдят, че Ти си достоен за презрение означава Изпитвам презрителни чувства в смисъл, че Твоите чувства са достойни за презрение означава Моите чувства са достойни за презрение. Но няма нужда да се задържаме върху самия pons asinorum (камък за препъване – б.р.) на нашата тема. Няма да бъде честно спрямо Гай и Титий да наблягаме върху това, което без съмнение е просто недоглеждане.

Ученикът, който прочете този пасаж в Зеления учебник, ще повярва в две твърдения: първо, че всички изречения, съдържащи предикат за ценност, са изявления за емоционалното състояние на говорещия, и второ, че всички такива изказвания са маловажни. Вярно е, че Гай и Титий не са казали нито едно от тези неща с толкова много думи. Те са разгледали само един конкретен предикат за ценност (възвишен) като описателна за емоциите на говорещия дума. Учениците са оставени сами да свършат работата по разпростиране на същата обработка към всички предикати за ценност: и пред тях по този път не е поставено и най-дребното препятствие. Авторите могат да желаят или да не желаят подобно разпростиране: възможно е да не са отделили през живота си и пет минути за сериозно обмисляне на въпроса. Аз не се занимавам с това какво са искали, а с ефекта, който техният учебник със сигурност ще произведе върху ума на ученика. По същия начин те не са казали, че ценностните преценки са маловажни. Точните им думи са, че ние „изглежда, че казваме нещо много важно“, когато в действителност „говорим само за собствените си чувства“. Никой ученик не би бил способен да устои на предложението, отправено му от думата само. Аз, разбира се, нямам предвид, че той ще извади съзнателно заключение от прочетеното, достигайки до обща философска теория, според която всички ценности са субективни и тривиални. Самата власт на Гай и Титий се опира на факта, че си имат работа с ученик: ученик, който мисли, че „подготвя домашното по английски“ и няма представа, че етика, теология и политика са заложени на карта. Не теория вкарват в ума му едно допускане, което десет години по-късно, със забравен произход и неосъзнато присъствие, ще го обуслови да вземе страна в полемика, която никога не е разпознавал като такава. Подозирам, че самите автори едва осъзнават какво правят на ученика, а той самият не може да знае какво му бива сторено.

Преди да разгледаме философските препоръки на позицията, която Гай и Титий са възприели по отношение на ценността, бих искал да покажа практическите ѝ резултати върху учебната процедура. В четвърта глава те цитират наивна обява за развлекателно пътуване по море и пристъпват към „имунизиране“ на учениците си срещу представения начин на писане[2]. Рекламата ни казва, че тези, които си купят билети за пътуването, ще заминат „отвъд Западния океан, където Дрейк от Девън е плавал“, „впускайки се в приключения след съкровищата на Индиите“ и донасяйки си вкъщи също „съкровище“ от „златни часове“ и „ярки цветове“. Това е лошо писане, разбира се: една продажна и патетично-шаблонна експлоатация на чувствата на възторг и удоволствие, които човек изпитва при посещението на места, извикващи поразителни асоциации с историята или с легенди. Ако Гай и Титий се бяха придържали към това, което умеят, и бяха учили своите читатели (както обещават) на изкуството на композицията на английския език, техен дълг бе да поставят тази обява рамо до рамо с пасажи от добри писатели, в които същата емоция е добре изразена, след което да покажат в какво се състои разликата.

Можеха да използват известния пасаж от Западните острови на Джонсън, който заключава: „Не е за завиждане онзи човек, чието родолюбие не би укрепнало над долината на Маратон или чието благочестие не би се сгряло сред руините на Йона“[3]. Можеха да вземат онова място в Прелюдията, където Уърдсуърт описва как древността на Лондон за пръв път поразява съзнанието му с „Тегло и сила, Сила, никнеща изпод тегло“[4]. Урок, поставил подобна литература редом до обявата и наистина разграничил доброто от лошото, би бил урок, заслужаващ си преподаването. Би бил пълнокръвен, жизнен – дърветата на знанието и живота, растящи заедно. Също така би имал основанието да представлява урок по литература: предмет, по отношение на който Гай и Титий въпреки заявената си цел демонстрират необичайна срамежливост.

Това, което наистина правят, е да покажат, че луксозният моторен съд всъщност няма да плава из същите места, из които е плавал Дрейк, че туристите няма да преживеят приключения, че съкровищата, които ще си донесат вкъщи, ще бъдат от чисто метафоричен характер и че пътешествие до Маргейт би могло да им осигури „всичките удоволствие и почивка“, които желаят[5]. Всичко това е много вярно: и по-незначителен талант от Гай и Титий би го потвърдил. Онова, което не са забелязали или не ги е интересувало, е, че доста сходен начин на разглеждане би могъл да се приложи към много от добрата литература, която се занимава със същата емоция. В крайна сметка, какво може да добави, чисто рационално, историята на ранното британско християнство към мотивите за благочестие такива, каквито съществуват през XVIII век? Защо домът на господин Уърдсуърт да е по-удобен или лондонският въздух по-здравословен само защото Лондон е съществувал толкова дълго? Или, ако в действителност има препятствие, което би спряло някой критик да „развенчае“ Джонсън и Уърдсуърт (и Ламб, Вергилий, Томас Браун и г-н Де ла Мар) по начина, по който Зелената книга развенчава обявата, Гай и Титий не предлагат на своите читатели ученици и най-дребната помощ в неговото откриване.

От този пасаж ученикът няма да научи абсолютно нищо за литературата. Ще се научи обаче достатъчно бързо, и може би по неизличим начин, да вярва, че всички емоции, предизвикани от асоциация за място, са сами по себе си обратното на разума и достойни за презрение. Няма да има никаква представа, че съществуват два начина да бъдеш неподатлив на подобни обяви; че те са безсилни както спрямо тези отгоре, така и спрямо тези отдолу, както спрямо човека с реална чувствителност, така и спрямо обикновената човекоподобна маймуна в панталони, която никога не е била способна да възприеме Атлантика като нещо повече от много милиони тонове студена солена вода. Една фалшива заглавна статия върху патриотизма и честта се предлага напразно на двама мъже: единият е страхливецът, другият е честният и родолюбив мъж. Нищо от това не е представено на ученика. Напротив, той е окуражаван да отхвърли обаянието на „Западния океан“ въз основа на изключително опасната предпоставка, че правейки това, ще се докаже като умник, който не може да бъде излъган да се раздели с парите си. Едновременно с факта, че не му преподават нищо за книжнината, Гай и Титий отстраняват от душата на ученика дълго преди той да е достатъчно голям, за да избира сам, възможността да изпита някои преживявания, които мислители с повече авторитет от тях са определяли като благородни, плодотворни и човечни. Но не са само Гай и Титий. В друг един малък учебник, чийто автор ще нарека Орбилий, откривам да се провежда същата операция, със същата упойка. За „развенчаването“ Орбилий избира наивен текст за конете, в който тези животни са възхвалявани като „охотни слуги“ на ранните австралийски колонизатори[6]. И пада в същия капан като Гай и Титий. За Рахш и Слейпнир, за скърбящите коне на Ахил и бойния кон в Книгата на Йов – дори за Заека Брер и за Зайчето Питър – за праисторическото уважение на човека към „нашия брат вола” – за всичко онова, което това полуантропоморфично разглеждане на зверовете е означавало в човешката история и за литературата, където то намира своето величествено или остро изразяване – Орбилий не казва и дума[7]. Не казва нищо дори и за проблемите на животинската психология, такива, каквито съществуват за науката. Задоволява се да обясни, че конете не са secundum litteram (буквално – б.р.) заинтересовани от колониални експанзии[8]. Това действително е единственият къс информация, който учениците му получават. За това защо текстът пред тях е лош, докато други подобни са добри, не се споменава. Още по-малко научават за двете категории хора, които се намират респективно над и под опасността от подобно писане – човека, който наистина познава конете и истински ги обича, не с антропоморфични илюзии, а с обикновена обич, и непоправимия градски дръвник, за когото конят е просто старомоден начин на придвижване. Някаква част от привързаността към собствените им понита и кучета ще се изгуби; някаква подбуда към жестокост или неглижиране ще покълне у тях; някакво удоволствие от собственото им знаене ще навлезе в умовете им. Това е дневният им урок по английски, макар че за английския не са научили нищо. Още една малка порция от човешкото наследство им е била отнета тихомълком още преди да са достатъчно пораснали, за да го осъзнаят.

Досега приемах, че учители като Гай и Титий не осъзнават напълно какво вършат и не се стремят към обширните последствия, които действията им реално ще имат. Разбира се, има и друга възможност. Онова, което нарекох (предполагайки тяхното съгласуване в определена традиционна ценностна система) „човекоподобна маймуна в панталони“ и „градски дръвник“, може да представлява точно типа човек, който в действителност искат да произведат. Ние бихме могли да имаме различни мнения по всичко. Те могат наистина да смятат, че обикновените човешки чувства спрямо миналото или животните, или огромните водопади са противоположни на разума и достойни за презрение и че трябва да бъдат изкоренени. Може да целят да се отърват от традиционните ценности и да започнат с нов комплект. По-късно ще обсъдим тази позиция. Ако това е позицията на Гай и Титий, за момента трябва да се задоволя с посочването на факта, че тя е философска, а не литературна такава. Запълвайки учебника си с нея, те са постъпили несправедливо спрямо родителя или директора, който го купува и който получава работата на философи аматьори там, където е очаквал тази на професионални граматици. Човек би се раздразнил, ако синът му се върне от зъболекаря с недокоснати зъби и глава, пълна със зъболекарските obiter dicta относно биметализма или теорията на Бейкън.

Съмнявам се обаче, че Гай и Титий са планирали под прикритието на преподаването на английския език да разпространяват философията си. Мисля, че те са паднали в това изкушение поради следните причини. Първо, литературната критика е трудна, а това, което те правят – значително по-лесно. Да обясниш защо лошото разглеждане на някоя базисна човешка емоция е лоша литература, е, ако премахнем всички повдигащи въпроси атаки към самата емоция, изключително трудна задача. Дори д-р Ричардс (вероятно става въпрос за А. А. Ричардс, 1893–1979, английски литературен критик и реторик – б.р.), първият, който сериозно се захвана с проблема за „лошото“ в литературата, се провали по мое мнение. Да „развенчаеш“ емоцията на базата на общочовешки рационализъм е по силите на почти всеки. Второ, смятам, че Гай и Титий съвсем честно може да са недоразбрали неотложната образователна нужда на настоящия момент. Виждат, че светът около тях е люшкан от емоционална пропаганда, научили са от традицията, че младежта е сантиментална, и заключават, че най-доброто, което могат да направят, е да укрепят умовете на младите хора срещу емоциите. Собственият ми опит като учител казва обратното. На всеки ученик, който трябва да бъде пазен от известен излишък на сантименталност, има трима, които трябва да бъдат събудени от лекия сън на студената вулгарност. Задачата на съвременния учител е не да окастря джунгли, а да напоява пустини. Правилната защита срещу лъжливите усещания е насаждането на верни такива. Като умъртвяваме чувствителността на учениците си, ние само ги правим по-лесна плячка за пропагандиста, когато се появи. Защото изгладнялата природа ще бъде отмъстена и твърдото сърце не е сигурна защита на меката глава.

Но има и трета, по-дълбока причина за процедурата, която Гай и Титий възприемат. Те могат да са съвършено готови да признаят, че едно добро образование изисква изграждане на някои гледища и същевременно разрушаването на други. Може да се опитват да сторят това. Но е невъзможно да успеят. Каквото и да правят, само и единствено „развенчаващата“ страна на работата им ще бъде видима. За да бъде ясно проумяна тази неизбежност, трябва да се отклоня за момент, за да покажа, че онова, което може да бъде наречено образователното затруднение на Гай и Титий, е различно от това на всички техни предшественици.

До съвсем скоро всички учители и даже всички хора са вярвали, че вселената е такава, че определени емоционални реакции от наша страна могат да бъдат или подходящи, или неподходящи за нея – вярвали са всъщност, че обектите не просто приемат, а могат да са достойни за нашето одобрение или неодобрение, нашите почит или презрение. Причината, поради която Колридж се съгласил с този турист, който нарекъл големия водопад величествен, а не с онзи, който го определил като хубав, била, разбира се, че той вярвал в неодушевената природа като в такава, че някои отговори могат да бъдат „по-точни“, „прилични“ или „подходящи“ за нея, отколкото други. И вярвал (съвсем правилно), че туристите разсъждават по същия начин. Мъжът, който нарекъл големия водопад величествен, не е целял само да опише собствените си емоции спрямо него: той също така е твърдял, че обектът е такъв, който заслужава тези емоции. Но в това твърдение няма нищо, с което човек да се съгласи или не. Да не се съгласиш с Това е хубаво, ако тези думи просто описват чувствата на дамата, би било абсурдно: ако тя беше казала Чувствам се зле, Колридж надали би отговорил с Не, на мен ми е съвсем добре. Когато Шели, сравнил човешката чувствителност с Еолова арфа, добавя, че тя се различава от арфата по това, че притежава силата на „вътрешното настройване“, посредством което може да „пригоди своите струни според движенията на онова, което ги докосва“[9], той допуска същото вярване. „Можеш ли да бъдеш добродетелен, пита Трахерн (Томас Трахерн, 1636/37–1674, английски поет, духовник и теолог – б.р.), ако не си справедлив в отдаването на дължимото уважение на нещата? Всички неща са били създадени, за да са твои, а ти си бил създаден, за да ги оценяваш според стойността им.“[10]

Св. Августин определя добродетелта като ordo amoris, порядъчното състояние на привързаността, в което на всеки обект е отдадена подходящата за него степен на любов[11]. Аристотел казва, че целта на образованието е да научи ученика кое трябва и кое не трябва да харесва[12]. Когато възрастта на разсъдъчната мисъл настъпи, ученикът, трениран по този начин в „методична привързаност“ или „просто чувства“, лесно ще намери първите принципи на Етиката; те обаче никога няма да бъдат видими за покварения човек и той не може да напредва в тази наука[13]. Преди него Платон е твърдял същото. Малкото човешко животно отпърво няма да разполага с правилните отговори. То трябва да бъде обучавано да изпитва удоволствие, симпатия, отвращение или ненавист към онези неща, които са действително приятни, симпатични, отвратителни и ненавистни[14]. В Държавата добре отгледаният младеж е този, „който най-ясно би забелязвал неправилното в лошо извършените дела на човека или лошо израсналите творения на природата и със справедливо отвращение би обвинявал и мразил грозното дори от най-ранните си години, и би принасял възторжена възхвала на красотата, приемайки я в душата си и бидейки подхранван от нея, тъй че да се превърне в добросърдечен мъж. Всичко това, преди да стигне възрастта да разсъждава; тъй че, когато Разумът всецяло дойде при него, тогава, отгледан по този начин, той ще протегне ръце в приветствие и ще го разпознае поради приликата си с него“[15]. В ранния индуизъм поведението на човека, което може да бъде определено като добро, се състои в спазване на, почти участие в Рта – великия ритуал, структурата на природата и свръхприродата, която еднакво проличава в космичния ред, моралните ценности и храмовите обреди. Праведността, правилността, редът, Рта са непрестанно определяни чрез сатя (от санскрит: истина или вярно, правилно – б.р.) или истината, съответствие на реалността. Както Платон е казал, че Доброто е „отвъд съществуванието“, и Уърдсуърт – че звездите са силни посредством добродетелта, по същия начин индийските учители казват, че самите богове са родени от Рта и ѝ се подчиняват[16].

Китайците също говорят за велико нещо (най-великото нещо), наречено Дао. Това е реалността отвъд всички предикати, бездната, която е била преди самия Създател. Това е Природа, Посоката, Пътят. Това е Посоката, в която се движи вселената, Начинът, по който нещата извечно излизат, безшумно и спокойно, на повърхността на времето и пространството. Това е също Пътят, който всеки човек трябва да извърви по подобие на това космично и суперкосмично движение напред, съобразявайки всички действия с великия образец[17]. „В ритуала“, казват Аналектите (също познати като Аналекти на Конфуций, древна китайска книга с поговорки и мисли – б.р.), „хармонията с Природата е високо ценена“[18]. По сходен начин евреите възхваляват Закона като „верен“[19].

Тази концепция във всички нейни форми – платонични, Аристотелеви, стоически, християнски и източни, от сега нататък ще наричам за по-кратко просто Дао. Някои от нейните значения, които цитирах, вероятно ще се сторят на много от вас като просто старомодни или дори магически. Но не можем да пренебрегнем общото между тях. Това е доктрината за обективната ценност – от вярването, че някои становища са наистина верни, а други са наистина грешни, до това какво представлява вселената и какво представляваме ние. Онези, които познават Дао, считат, че да наричаме децата възхитителни, а възрастните – достопочтени, не означава просто да отчитаме психологически факт, касаещ нашите моментни родителски или синовни емоции, а да разпознаваме качество, което изисква от нас определен отговор, независимо дали го отправяме, или не. Самият аз не се наслаждавам на компанията на малките деца: понеже говоря според Дао, отчитам това като недостатък в мен самия, точно както човек е способен да се разпознае като лишен от музикален слух или като далтонист. И тъй като така нашите съгласия и несъгласия представляват разпознаване на обективна ценност или отговори на обективен ред, следователно емоционалните състояния могат да бъдат в хармония с разума (когато усещаме симпатия към онова, което подлежи на одобрение) или в дисхармония с него (когато съзнаваме, че дължим симпатия, но не можем да я почувстваме). Никоя емоция не е сама по себе си възглед; в този смисъл всички емоции и чувства са алогични. Могат обаче да бъдат основателни или неоснователни според това дали се подчиняват на Разума, или не. Сърцето никога не заема мястото на главата: но може и трябва да ѝ се подчинява.

Срещу това стои светът на Зеления учебник. В него самата възможност едно чувство да бъде основателно – или дори неоснователно, е изключена от самото начало. Чувството може да бъде основателно или неоснователно единствено ако се съобразява или не с нещо друго. Да наречем големия водопад величествен означава да кажем, че нашето чувство на смиреност е подходящо или прилично за реалността, и следователно да говорим за нещо друго освен за емоцията; точно както да кажем, че една обувка пасва, значи да говорим не само за обувки, но и за крака. Но това отнасяне към нещо отвъд емоцията Гай и Титий отхвърлят от всяко изречение, съдържащо предикат за ценност. За тях подобни твърдения се отнасят единствено към емоцията. Проблемът е, че така разглеждана сама по себе си, емоцията не може да бъде в съгласие или несъгласие с Разума. Тя е ирационална не както е ирационално неправилното умозаключение, а както е ирационално физическото събитие: то не се издига дори до достойнството на грешката. От тази гледна точка светът на фактите, без дори следа от ценност, и светът на чувствата, без дори следа от истина или неистина, справедливост или несправедливост, се сблъскват и никакво приближаване не е възможно.

Образователният проблем е следователно съвършено различен според това дали стоим в Дао, или извън него. За тези отвътре задачата се състои в това да култивират в ученика онези отзвуци, които са сами по себе си подходящи, независимо дали някой ги отправя, или не, и в отправянето на които се състои самата природа на човека. Онези извън Дао, ако притежават логика, трябва да гледат на всички чувства като на еднакво ирационални – просто було между нас и реалните обекти. В резултат на това те трябва или да решат да премахнат всички чувства от ума на ученика, доколкото е възможно; или да насърчат някои от тях по причини, нямащи нищо общо с присъщите им „законност“ или „приличност“. Вторият вариант ги вкарва в съмнителния процес на създаване на мираж у другите по „внушение“ или магия, мираж, който собственият им разум успешно е разсеял.

Може би ще стане по-ясно, ако дадем конкретен пример. Когато един римски баща кажел на сина си, че е сладко и подобаващо да умреш за страната си, той вярвал в думите си. Предавал на сина емоция, която сам изпитвал и в чието съзвучие с ценността, която преценката му разпознавала в благородната смърт, вярвал. Давал на момчето най-доброто, което притежавал, вземайки от духа си, за да го очовечи, тъй както е взел от тялото си, за да го създаде. Но Гай и Титий не могат да повярват, че наричайки подобна смърт сладка и подобаваща, биха казали „нещо важно за нещо“. Собственият им метод на развенчаване би въстанал срещу тях, ако се опитат. Защото смъртта не е нещо за ядене и следователно не може да бъде dulce (сладка – б.р.) в буквалния смисъл, а е малко вероятно реалните предхождащи я усещания да са dulce дори по аналогия. Що се отнася до decorum (благоприличие, присъщо поведение – б.р.) – това е просто дума, описваща как някакви други хора ще се чувстват по повод на твоята смърт, когато се случи да мислят за нея, което няма да е често и със сигурност няма да е от никаква полза за теб. Съществуват само два хода пред Гай и Титий. Или трябва да извървят пътя докрай и да развенчаят това чувство като всяко друго, или трябва да се впрегнат на работа, за да произведат от отвън чувство, за което не вярват да представлява ценност за ученика и което може да му струва живота, защото ще е изгодно за нас (оцелелите) младите ни мъже да го изпитват. Ако тръгнат по този път, разликата между старото и новото образование ще стане значителна. Там, където старото посвещаваше, новото просто „обуславя“. Старото се отнасяше към учениците така, както възрастните птици се отнасят към младите, когато ги учат да летят; новото ги третира по-скоро както птицегледачите третират пилетата, правейки с тях това или онова с цели, за които птиците не знаят нищо. С една дума, старото беше вид плодене – мъже, предаващи мъжествеността на мъже; новото е просто пропаганда.

Чест им прави на Гай и Титий, че избират първия вариант. Пропагандата ги отвращава: не защото собствената им философия им дава основание да я осъдят (или да осъдят каквото и да било друго), но защото те са по-добри от принципите си. Може би имат някаква смътна представа (която ще разгледам в следващата лекция), че доблестта, добросъвестността и справедливостта могат да бъдат в достатъчна степен поверени на ученика въз основа на онова, което ще нарекат „рационална“, „биологична“ или „модерна“ основа, ако някога стане нужда. Междувременно оставят настрана този въпрос и продължават с работата по развенчаването. Но този ход, макар и по-малко безчовечен, е не по-малко разрушителен от обратната алтернатива на циничната пропаганда. Нека за момент предположим, че по-солидните добродетели биха могли действително да бъдат теоретично обяснени без никакво позоваване на обективна ценност. Дори и тогава остава вярно, че никакво обясняване на добродетелта няма да позволи на човека да бъде добродетелен. Без помощта на обучените емоции интелектът е безсилен пред животинския организъм. По-скоро бих играл карти с човек, скептичен към етиката, но възпитан да вярва, че „джентълменът не мами“, отколкото с безупречен морален философ, отгледан от мошеници. По време на битка не силогизмите ще държат неохотните нерви и мускули нащрек през третия час на бомбардировката. Суровият сантиментализъм (пред който Гай и Титий биха трепнали) към знамето, страната или управлението би бил повече от полза. Платон ни го е казал отдавна. Тъй както кралят управлява посредством своите изпълнители, така и Разумът в човека трябва да управлява обикновените апетити чрез „духовния елемент“[20]. Главата управлява стомаха чрез гръдта – седалището според Ален (Ален от Лил, 1128–1202/03, френски теолог и поет – б.р.) на Благородството[21], на емоциите, организирани от обучения навик в стабилни чувства. Гръд-Благородство-Чувство – това са необходимите свръзки между интелектуалния човек и интуитивния човек. Би могло дори да се каже, че чрез този среден елемент човекът е човек: по своя интелект той е просто дух, а по своя апетит – просто животно.

Работата на Зеления учебник и другите от неговия вид е да произведе онова, което би могло да се нарече Човеци без Гръд. Оскърбление е за тях обичайно да се говори като за Интелектуалци. Това им дава възможността да кажат, че който ги атакува, атакува Интелигентността. Нещата не стоят така. Те не се различават от останалите по някакво умение в намирането на истината, нито по неопетнен плам в преследването ѝ. Всъщност би било странно, ако се различаваха по тези неща: упоритата отдаденост на истината, деликатното усещане за интелектуална чест не могат да бъдат задържани задълго без помощта на чувство, което Гай и Титий биха могли да развенчаят толкова лесно, колкото и всяко друго. Не прекомерна мисъл, а липса на богато и щедро чувство ги отличава. Главите им не са по-големи от обичайното: закърнялата гръд отдолу ги прави да изглеждат така.

И през цялото време – такава е трагикомичността на ситуацията, ние продължаваме да вдигаме шум за същите качества, чието съществуване правим невъзможно. Почти не можем да отворим някое периодично издание, без да се натъкнем на твърдението, че онова, от което цивилизацията ни се нуждае, са повече „устрем“, динамизъм, саможертва, творчество. С някаква ужасяваща непринуденост отстраняваме органа и изискваме от него да функционира. Създаваме човеци без гръд и очакваме от тях добродетел и смелост. Присмиваме се на честта и се шокираме, когато намерим предатели в редиците си. Кастрираме и нареждаме на кастрираните да се плодят.

Превод от английски Ралица Райкова

Клайв Стейпълс Луис е сред най-прочутите християнски мислители и писатели на XX век. Роден е на 29 ноември 1898 г. в Белфаст, Северна Ирландия. Отрано проявява интерес към митологията и литературата. През 1917 г. участва в Първата световна война. По-късно завършва Оксфордския университет с отличие и преподава там известно време философия, а после работи като асистент в катедрата по английска литература. През 1954 г. става професор по средновековна и ренесансова литература в Кеймбридж, но и след това продължава да счита Оксфорд за свой дом, там се намира и къщата музей с неговото име. Пак там се събира кръгът с негови приятели, наречен „Съмняващите се” (The Inklings). Те се срещат ежеседмично, за да обсъждат философски и литературни проблеми, а също да четат един на друг откъси от книгите, които пишат в момента. Сред членовете на това малко общество са Дж. Р. Р. Толкин, Чарлз Уилямс и Оуън Барфийлд. През 1955 г. Луис става член на Британската академия на науките. Освен със своите изследвания върху английската литература през Средновековието е известен и с трудовете, разглеждащи християнството от гледната точка на човека, загубил вярата си в детството и върнал се към нея вече в зряла възраст. Автор е на книгите: Проблемът болка (The Problem of Pain, 1940), Писмата на душевадеца (The Screwtape Letters, 1942), Чудесата (Miracles, 1947), Застигнат от радостта ( Surprised by Joy, 1955), Четири пъти любов (Four Loves, 1960) и др.

Текстът е публикуван в бр. 153 на сп. „Християнство и култура“.

На главната страница: Рене Магрит, Възпоминания за святото, 1960 г. 

–––––––––––––––––––––––––

[1] The Green Boоk, p. 19, 20.
[2] Ibid, p. 53.
[3] Journey to the Western Islands (Samuel Johnson).
[4] The Prelude, viii, 11. 549–59.
[5] The Green Book, р. 53–5.
[6] Obilius` book, p. 5.
[7] Дотук Орбилий превъзхожда Гай и Титий с това, че съпоставя добър текст за животните с осъждания текст (с. 19–22). Все пак, за съжаление, единственото превъзходство, което наистина демонстрира във втората част, е превъзходството във фактическата истина. Специфичният литературен проблем (използването и злоупотребата с изрази, които са лъжовни (secundum litteram), не е засегнат. Действително Орбилий ни казва (с. 97), че трябва „да се научим да различаваме легитимното и нелегитимното метафорично твърдение“, но ни предлага твърде малко помощ в научаването как да го правим. В същото време е справедливо да изкажа мнението си, че работата му е на доста различно ниво от Зеления учебник.
[8] Ibid., p. 9.
[9] Defence of Poetry.
[10] Centuries of Meditations,  I, 12.
[11] De Civ. Dei, xv. 22. Cf. ibid. ix. 5, xi. 28.
[12] Eth. Nic. 1104 b.
[13] Ibid. 1095 b.
[14] Laws, 653.
[15] Republic, 402 a.
[16] A. B. Keith, s.v. “Righteousness (Hindu)” Enc. Religion and Ethics, vol. x.
[17] A. B. Keith, s.v. “Righteousness (Hindu)” Enc. Religion and Ethics, vol. x.
[18] The Analects of Confucius, trans. Arthur Waley, London, 1938, i. 12.
[19] Псалм 119:151. Думата е emeth, `истина`. Там, където индийското сатя набляга върху истината като `съответствие`, emeth (свързана с глагол, означаващ `да бъдеш твърд`) набляга по-скоро върху благонадеждността или сигурността на истината. Хебраистите предлагат вярност и неизменност като алтернативни тълкувания. Еmeth е онова, което не разочарова, което не се `поддава`, не се променя, което `държи` (виж T. K. Cheyne in Encyclopedia Biblica, 1914, s.v. “Truth”).
[20] Republic, 442 b, c.
[21] Alanus ab Insulis. De Planctu Naturae Prosa, iii.