Още е лято, но се усеща приближаването на есента. Още не е есен, но се усеща отминаването на лятото. Предесен.
Пречупен е гръбнакът на лятото. Появила се е наситената, томителна, отмаляваща предесенна светлина.
Не можеш да пишеш, ако не си влюбен, чух един човек да казва. Тя му отговори – обаче не можеш непрестанно да си влюбен, цял живот да си влюбен. Можеш, отвърна ѝ той. Можеш да седиш в някоя пуста квартална градинка в неделната следобедна тишина, да бъдеш на сянка, да разглеждаш блоковете наоколо, чешмичката, от която вече не тече вода, избуялите храсти, неподдържаната трева и да си влюбен във всичко това. Можеш да влезеш в някой училищен двор и да се унесеш от неговата неподвижност, от слънчевия му покой, който съвсем скоро ще бъде нарушен от детските викове. Можеш да вървиш по улиците, по брега на морето, по пътеките и поляните и да се оставяш единствено на ласкавата топлина на предесенните дни, да я оставиш да прониква в теб, да те осветлява, да те прави прозрачен, тих, благодарен, можеш да пазиш тези предесенни дни и тяхната влюбеност, единствено да ги съхраниш в паметта си, в кожата си, в тялото си, единствено да ги запазиш, да не ги забравяш. И тогава можеш цял живот да си влюбен, завърши той своя монолог.
Разбирам какво ми говориш, отвърна тя, сезоните се сменят и преливат един в друг неусетно, почти неуловимо. А аз наричам смяната на лятото с есента – винаги, всяка година наричам тази смяна в себе си по един и същи начин. Как, попита я той, как я наричаш. Операция по изтръгване гръбнака на лятото, така я наричам, отвърна му тя. Тази операция се долавя само с някакви вътрешни сетива, не само чрез слънцето, не само чрез неговата омекотена топлина, в чувството за предесен участват всички сетива, обонянието долавя отнякъде мирис на изгорени листа, очите виждат блестящата жива светлина да трепти по листата и да ги прави живи, живи, кожата усеща топлата ѝ ласкавост, но всичко това се слива в едно по необясним и несетивен начин.
И аз дълго продължавах наум техния разговор.
Денят се смалява, но съзнанието още помни късните светли и горещи вечери. Свечеряването настъпва все по-рано, все по-безмилостно рано, появява се хлад, непознат и чужд за вчерашната гореща, задушна и безкрайна сякаш вечер. Отишло си е и онова оживление по улиците, по площадите, по кафенетата до късно, когато хората не бързат да се прибират вкъщи, сякаш искат да посрещнат утрото така, както са се събрали, заедно, никой не бърза да напусне компанията, това е сезонът на почивката, на отмората, на приключенията, сезонът на влюбването, на аромата на сол и водорасли, сезонът на пясък и на невъобразими разсъмвания, когато омагьосващата тепсия на морето постепенно затрептява с милиони живи сребърни рибки, сезонът на децата и пясъчните им замъци и радостните им свободни викове до късно, късно през нощта.
И когато вече се мръкне, но още не е тъмно, когато слънцето отдавна се е скрило зад хоризонта, но е още светло, когато светлината любовно отстъпва пред тъмнината, тогава хората се събират заедно навън по пейки, градинки и кафенета, за да поемат и да се насладят на прохладата, пенсионерите се радват на завърналите се от чужбина внучета и говорят с тях на нестроен английски, родителите разсеяно разглеждат витрините, леко отегчени от ваканционната скука, ето в тези безгрижни часове изглежда някак, че лятото и радостта му никога не ще имат край.
Най-радостни от всички са децата, тяхната игривост и веселост сякаш цял ден се е трупала и набирала сила и именно в късните летни вечери тя е в своя апогей, в своя безпредел.
Именно този безпредел е свръхсетивното усещане за лято, чух да продължава да говори онзи женски глас, денят е безпределен, светлината е безпределна, горещината е безпределна, радостта е безпределна, сякаш целият живот е безпределен.
И обедите са такива, след кратка пауза отвърна мъжът. Зной. Слънцето препича, изгаря, прежуря. Пещ. Под обедното слънце не може да се върви, улиците са пусти и безлюдни, крием се вкъщи, пускаме щори, климатици, вентилатори, приличаме на къртици, чакаме вечерта, като че ли едва тогава можем да излезем и да си поемем дъх.
Едно странджанско село, плуващо като в аквариум в подобен летен зной в пълна застиналост, дори нямаше гущерчета под напечените камъни, дори нямаше повей или птичи грак сред неподвижните, потънали в зеленина дворове, нямаше и най-лекия помен от звук или движение, които да нарушат покоя.
И към края на август зноят е вече пречупен и сломен. Един дъжд – и палещият летен огън е угасен.
Предесенното слънце не само е изгубило вече своята мощ, но е станало смирено, не е агресивно, а е ласкаво, милващо, може да вървиш под него, без да се обливаш в пот, без да ти се замайва главата, то сякаш още пази спомена от лятната си сила, но тя вече е отслабена, изтощена, превърнала се е в мека, нежна, уморена топлина. Силата на предесенното слънце вече не се излива в горещина, а в светлина, в нея има отблясъци, полутонове, светлосенки, преливане. В тази предесен дърветата са още зелени, но това е вече друго зелено, по-тъмно и акварелно. Листата на кестените са най-неустойчиви и те първи прегарят, те сякаш не пожълтяват, а именно прегарят, нагъват се като охлювчета, като че ли под тях е пален огън. И започват да падат, да се събират на купчини – кафяви, свити, трошливи. И обонянието долавя техния предесенен аромат.
Наистина си прав, каза женският глас, наистина можеш да си завинаги влюбен, да вървиш все по-бавно и по-бавно под тази акварелна мекота, да съхраняваш все по-дълбоко в себе си предусещането за есен, краят на онова, което до скоро е изглеждало безкрайно.
