Рейсът затвори вратите и вече тръгваше, когато някакъв див вик накара шофьора да спре и да отвори предната врата. През нея влетя едно момче, което тръгна между седалките назад и се изтърси до момичето с късите панталонки. Двамата седяха на двойната седалка с гръб към движението точно пред мен, така че можех да ги виждам добре. Бяха най-много деветокласници. Момчето известно време дишаше като риба на сухо, но най-сетне успя да си поеме дъх и веднага почна да разправя нещо на момичето. От два километра си личеше, че е влюбен в нея до ушите. От два километра си личеше и другото – че момичето знае това и няма нищо против.
Гледах ги и им се радвах. Момчето беше опитвало да се бръсне, така беше остъргало лицето си, че бузите му светеха като калайдисани, но още беше далеч от първите черни косъмчета на горната устна и по брадичката. Но очите му бяха остри, черни, като на капитан и този поглед донякъде компенсираше липсата на брада, която да прежули момичешката буза.
Колко бяха малки тези двамата, колко много живот имаше пред тях. Сигурно щяха да се разделят, та коя любов в девети клас изкарва дълго. Но точно сега светът за тях беше огромен и трептящ, те двамата усещаха аромата на цъфналите липи, виждаха различните форми на облаците, чуваха всички звуци и съзнанието, че до моя чернобял свят съществува и друг, изумруден, блестящ изведнъж повдигна настроението ми. После отместих погледа си и ги оставих на мира.
Вечерта, когато разглеждах в интернет снимките от протестите, изведнъж зърнах познати лица. Трябваше ми време да проумея, че виждам момчето и момичето от рейса. Момичето беше разплакано, на снимките добре се виждаше, че толкова беше плакало, че вече можеше само да хълца. Снимките извираха една след друга, на следващите се видя и момчето, с разцепена устна и с поглед на рис. Полицаите тъкмо го набутваха в камионетката, но той беше успял да се извърне към момичето. Следващата снимка отново показа момичето. Тя явно пищеше и това, че нямаше звук, някак правеше писъка ѝ още по-силен.
Стиснах зъби.
Понякога имаме такива мигове – когато искаш да си като героя от някой стар филм. Някой гринго, препасан с пищови, който рита вратата на шерифа и още с първия изстрел угася димящата му пура.
Поне това ни остана, двайсет години след нашите барикади на Орлов мост – преди заспиване да си прожектираме сцени от стари филми в главата. Не е много. Наистина не е много.
Но пък какви сцени са това. И най-важното – можеш да си ги прожектираш в главата до безкрай. Чак до сивата светлина на утрото.
–––––
* Този мой разказ беше публикуван през лятото на 2012 г. Осем години оттогава…
