Няма, мисля си, пространство за съмнение, че този, последният и траещ все още политически сезон, в който се помещаваме, е за България нещо като сезон на решения, на големи решения, на краища дори, които ще оставят дълги и дълбоки белези върху развитието на страната.
Знаци, отпечатъци, стигми, емблеми ?
Българските днешни избраници се държат и движат не просто двойствено, а невероятно и неочаквано полиморфно, а понякога, имам чувството, направо брауново. Ако човек си ги представи поставени в стъклен съд, ще си помисли, че може като наблюдател да е влязъл в ролята на ентомолог-изпитател.
Наивни неща казвам, но не знам дали и доколко са наивни.
Разместванията по шахматната дъска се задвижиха като в забързан кадър, бяха още като че ли в параламентарното си начало видни, но с времето останаха като че без автор и без яснота относно това кой е с белите фигури, както и без точна видимост за идентичността на противника. Най-просто ще е да се каже, че нещата са трудно предвидими, както за публиката, така и за самите герои. Като че ли договорките се пресякоха по начин, който ги преобрази до претъркулване. Пренарежданията и наместванията, бутанията са толкова силно изострени и динамични, че май отдавна не е било така. Ударите се сипят отвсякъде и по всеки. Няма ден, в който някой от участниците да не върне шамар или да не набие нов някому. Издирването на компромати процъфтява, търсенето на подмолни камъни не спира.
Но заедно с това и международната ситуация играе много силно роля. Някои не ще могат да пътуват известно време до Република Турция.
Възелът на съдебната власт не е просто Гордиев. Той е възелът на възелите сега в страната ни. Всички го знаем. Но той, разбира се, този възел е тясно свързан с други възли. Дали в момента има изход?
КТБ-ВСС. ВСС-КТБ.
Каква красива ритмика се получава между тези две абревиатури. Оказа се, че така важната за българската нация през последната година банка, „тази на властта”, за да съм в синхрон с попълваните от публичното говорене бланки, е банката на съдебната власт. На съдебната ни аристокрация. А Висшият съдебен съвет- съставно тяло на блъскащите се иначе помежду си негови членове се оказа комай отново в крайна сметка недосегаемо, интегрално и сплотено.
Да, но аз забелязах, че този път има воля и силен натиск да се развърже възела и да се откопчае едно копче, което ни завързва за второстепенните, третостепенните последните в Европейския съюз. Този път не знам за недосегаемите.
Мириша февруарското небе над София с прехода й от топлофикационни задължения към самостоятелност и си мисля за разделителните изречения. Сега виждам, че се разделяме с онова, което бяхме свикнали да наричаме „Преходът”.
За мен той свърши. Сериозно го казвам.
Това са рисковани думи, съзнавам. Какво битие на „усия“ (същност) има всъщност преходът, че да го има, за да свърши? Каква същност е той? Но виждам, че през брауновото движение на българския социум прозира нещо, което сигнализира многопосочно разбира се, но и показва, че „Преходът” вече позволява да стане архив. За мен излизането от състоянието на преминаване от нещо към нещо мина. Скептицизмът към една така изразена теза може да се облегне на множество аргументи.
И все пак, точно поведението на политическата класа в България в момента – с всичките нейни браунови движения, при всичкия привиден или автентичен хаос, показва, че е усетено реалното съществуване на вече укрепнало гражданско общество, което се е еманципирало от телесността на държавата, в която е суверен, и така е заживяло живота си на социум, който има своята самобитност и в който се възражда солидарност, надхвърляща естествената нужда от взаимопомощ.
Чисто икономическите причини за това намирам за очевидни. Да, очевидни, защото виждам как цветът започна да се завръща в българските градове и села. Не съм съгласен да приема тезите, според които в България все още няма стабилна средна класа, или, казано иначе, хора, които не могат да поддържат достатъчно високо качество на живот, погледнато от перспективата на утвърдените в наши дни интернационални стандарти.
Поантата на текста ми е тази: разбягването и разтежението, получило се сред политиците, които иначе се събраха да управляват, може и да е истинско, може и да е временно договорено по един или друг начин. Може и да е наистина случайно.
Но пак казвам, че в България вече се вижда консолидацията на едно по-високо цивилизовано събрание на хора, оказващи много по-влиятелен контрол върху действията на политиците, които хората избират да ги управляват. Преходът може би свърши.
Не е само при нас така. Международните отношения са в състояние, което може да бъде наречено – без страх от изнасилване на категориите – силно динамично и подаващо сигнали за пренареждане, което прилича на това в българската политика. А българската политическа действителност е една от най-засегнатите от това пренареждане. Прозира някаква мозайка на преизнамиране дори на нова световна карта на общуването. Прекрояване на границите едва ли ще има – на местата, по които сега пулсират конфликтите, но скоро ще е много по-различно.
Знаци, отпечатъци, стигми, емблеми ?
