Политологът Стойчо Стойчев пред Портал Култура

Какви дефекти на българския политическия живот очертава настоящата предизборна кампания, кои са основните проблеми според вас?

Ако търсим проблем, той е ценностен, поне що се отнася до ориентацията на кандидатите. От една страна, има такива, които откровено залитат към Русия и вкарват евразийски мотиви, като се опитват да мобилизират протестен вот, разчитайки на онези избиратели, които са загубили от прехода и поставят знак на равенство между евроатлантическата ориентация и своя личен провал. От друга страна, има партии, които ясно заявяват своята твърда пронатовска и проевропейска ориентация, което също говори само на една малка част от българските граждани, тъй като дори да приемем, че има широко споделен консенсус относно членството в НАТО и в Европейския съюз, тези ориентации и идентификации на чисто индивидуално ниво не са толкова ясно и отчетливо застъпени. Така че бихме могли да кажем – има партии като БСП и АБВ, които са в едната крайност, и партии като ДСБ и в някаква степен Реформаторския блок, които са в другата крайност. Между тези две крайности се позиционират ГЕРБ, които макар да афишират своята проатлантическа и проевропейска ориентация, все пак се изказват много предпазливо за Русия и Турция. Така че от ценностна гледна точка външнополитическата ориентация е водеща на тези избори.

Как да си обясним този факт – с вида на изборната кампания, с популизма на политическите сили, с реалните заплахи, които крие външнополитическата ситуация?

Фактът, че ще се гласува за президент, предопределя този дискурс в предизборната кампания. Все пак президентът представлява страната в международните отношения, като държавен глава той участва в редица международни форуми и е хубаво кандидатите да се заявят. Така или иначе ролята на президента във вътрешната политика е много по-малка. Освен това настоящият президент Росен Плевнелиев зададе този тон. На моменти той беше твърде остър и краен, позиционира се като еманация на пронатовското мислене и антируската риторика, което му спечели много приятели на Запад, но и много врагове вътре в страната.

Все пак президентската институция е по-персонифицирана и когато българският президент изразява някакво становище в европейски формат, останалите му колеги го възприемат повече персонално, отколкото като изразител на някаква национална позиция, тъй като президентът не представлява нито законодателната, нито изпълнителната власт, той не формира политики и трудно би могъл да заяви, че говори от името на всички хора. Така че Плевнелиев бе по-скоро признат в личен план като прозападен и пронатовски човек, на когото би могло да се разчита в една страна, определяна като троянския кон на Русия в Европейския съюз.

Смятате, че неговият стил на говорене е твърде краен?

В някои случаи беше твърде краен. Не подхожда на страна като България да се държи сякаш е фактор в международните отношения. Освен това ние не сме от кръга на страните, които имат сериозен проблем с Русия, каквито са например балтийските държави и Полша. От тях се очаква подобно антируско говорене, но когато то идва от една страна на Балканския полуостров, където сантиментът към Русия е много силен, това звучи странно. Тази отчетлива антируска риторика изненада хората, дори най-смелите прозападни политици в България не са очаквали да чуят подобни думи от устата на българския президент. Така или иначе мандатът на Плевнелиев приключва, но той зададе дневния ред, в който сегашните кандидати малко или много се позиционират.

Този избор на политиците да се позиционират основно през външнополитическа ориентация следствие ли е от някаква автентична обществена поляризация или по-скоро подклажда такава?

В момента потенциал за мобилизиране на групи избиратели имат позициите спрямо Русия и спрямо мигрантския поток. Това са двете основни неща, които занимават хората.

Все външнополитически проблеми?

Да, все външнополитически проблеми. За съжаление теми като противодействието на корупцията, борбата с организираната престъпност и свързаната с тях съдебна реформа омръзнаха вече на хората. Много дълго време се говореше за това, но в един момент тези позиции започнаха да не значат нищо за масовия избирател. Разбира се, има хора, за които това е приоритет, но някак тези неща бяха изместени покрай истерията с мигрантите и инсинуациите за нова студена война или за трета световна война. Това подхранва интереса на хората, те се вглеждат все повече в новините, които идват отвън, отколкото в чисто домашните политически каламбури.

Вижте, противодействието на корупцията и организираната престъпност е един от най-големите парадокси в съвременната ни политическа история. Никой не отрича, че този проблем съществува, привидно всички се борят с него, в обществото има отчетлива нетърпимост срещу корупционните практики, правителствата едно след друго декларират, че ще се борят с корупцията, нашите западноевропейски и американски партньори ни насърчават и ни помагат финансово и експертно, но в крайна сметка цялото това усилие не води до никакви резултати. Което означава, че съществува скрита съпротива срещу опитите да се изкорени това социално явление. Можем да търсим обяснението на този парадокс в някакви културни напластявания, в твърдението, че корупцията е присъща за балканските държави, че трудно може да бъде преборена на политическо ниво, че е необходима промяна в ценностната ориентация.

Но няма как да оспорим твърдението, че за българските избиратели този проблем е първостепенен, че за тях е важно президентът на страната също да съдейства за неговото решаване. Звучи логично, нали?

Да, логично е. Плевнелиев го направи във втората половина от мандата си, той превърна съдебната реформа в свой приоритет. Но стана така, че президентската институция бе единствената в страната, за която съдебната реформа бе приоритет. За съжаление ресурсът на президентството не позволява то да извърши тази реформа, необходим е най-вече сериозен ангажимент от страна на съдебната система и много сериозен ангажимент от страна на политическата класа, на парламента и на кабинета. За съжаление се оказа, че реформата, която привидно беше направена, е всъщност контрареформа и вместо да осигури повече прозрачност, на практика даде безконтролна власт на главния прокурор. Нещо, за което всички си мълчаха, с изключение на президента. Но това му спечели още повече врагове. Само Радан Кънев заяви, че този президент трябва да бъде подкрепен, а кандидатурата му издигната за втори мандат. Всички останали се уплашиха от тази кандидатура, защото ако ГЕРБ го бяха подкрепили, вероятността да изгубят президентските избори щеше да е неимоверно висока. Не знам доколко сполучлив е сега изборът на г-жа Цачева, но представете си човек, който наистина разделя обществото и политическата класа, това е Плевнелиев. Той щеше да загуби изборите.

Смятате, че изборът на г-жа Цачева е по-сполучлив от повторното издигане на Плевнелиев?

От гледна точка на ГЕРБ – да. По-рисково щеше да е да подкрепят Росен Плевнелиев.

А от гледна точка на обществото?

От гледна точка на обществото г-жа Цачева е по-добрият избор, тъй като г-н Плевнелиев успя да внесе голямо разделение. Независимо дали ние с вас споделяме неговите позиции или не, той допусна голямо противопоставяне в обществото и това възпрепятства неговото номиниране. Когато се избира президент, се търси по-консенсусна фигура, а Плевнелиев показа всичко друго, но не и дух на консенсус, той зае много твърда позиция, макар да бе на страната на отбора, в който България абсолютно съзнателно е решила да членува – отбора на НАТО и ЕС.

С други думи, макар да бе на страната на истината?

Да, точно така, не винаги истината се продава добре на избирателите.

Казвате, че г-жа Цачева е консенсусна фигура, това звучи почти в унисон с думите на Борисов, че тя може да бъде майка на нацията.

Искам да избягам от тези определения майка на нацията или обединител на нацията, ясно е, че макар написаното в конституцията да е основополагащ принцип, реално президентите се избират от една или друга политическа сила и са малко или повече свързани с тази политическа сила. Но г-жа Цачева не е непознато или ново лице в политическия живот на страната, като председател на Народното събрание тя не е показала, че е човек, който не успява да постигне консенсус. Знаете, че по време на мандата на НДСВ се стигна до сваляне на председателя на парламента, което беше много скандално. В следващите години председателството на Народното събрание беше също проблемно. Но г-жа Цачева се справи много добре като председател на Народното събрание и това смятам, че е признато от опозицията – на практика никой не възрази по същество и чисто професионално на нейната кандидатура, никой не твърди, че тя е направила някаква сериозна грешка като председател на парламента.

Как да си обясним тогава ниския ѝ рейтинг?

От една страна, ниският рейтинг на институцията се пренася върху олицетворяващия я кандидат. От друга страна, в България хората обичат да се кланят на идоли, на някакви мачистки символи. Тук успешният политик е мъж, който изглежда добре, решителен е, с твърда ръка и безкомпромисен. По същата причина много хора се подиграваха на президента Плевнелиев и казваха, че изглежда неадекватно, защото е твърде мек, усмихнат, позитивен – нещо, което много хора тук свързват едва ли не с хомосексуална ориентация. Същите причини са в основата на относително ниския рейтинг на г-жа Цачева – тя не отговаря на представата на масовия българин за секссимвол.

А може би не отговаря на представата за политик с потенциал за такава висока позиция. За мен обаче е интересен въпросът за обезличаването на президентската институция, за реалното разделение на властите и търсенето на консенсусни фигури.

Не мисля, че институцията се обезличава. На този етап не мога да кажа как ще се държи г-жа Цачева като президент. Не знам дали можем да съдим по досегашното ѝ поведение, защото е възможно то да претърпи промяна. Спомняте си каква промяна претърпя Георги Първанов. Когато бе избран за президент за първи път, той беше един доста благ и симпатичен човечец, който обаче изведнъж се превърна в политик с огромни амбиции и претенция да властва, да бъде топполитикът. Така че е възможно да станем свидетели на някаква подобна трансформация и от страна на г-жа Цачева, която от блага овчица да се превърне в агресивен вълк. Колкото и абсурдна да изглежда подобна хипотеза, за мен тя не е чак толкова малко вероятна. Все пак бих не говорил за обезличаване на президентската институция, още повече, че в демократичната държава този основен принцип за разделение на властите касае разделението между изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Практиките в парламентарните републики показват, че често има сливане на законодателната и изпълнителната власт. Що се отнася до най-важния принцип – независимостта на съдебната власт, тя не трябва да е просто формално, а функционално независима и то не само от политическа намеса и влияние, но и от обвързаности със сенчестия бизнес и фигури от подземния свят. От тази гледна точка, лоялността на г-жа Цачева към ГЕРБ и това, че тя не е от основните лидери в партията може да е минус, но може да бъде и плюс.

Какво става в дясното пространство? Всъщност кои са политическите сили в България, които бихте определил като десни?

Като дясна партия бих определил единствено ДСБ. Имам предвид позициите, които тази партия отстоява от гледна точка на принципи и отношение към управлението. Останалите партии в Реформаторския блок, уви, показаха, че единственото важно нещо за тях е да участват в изпълнителната власт и да се облагодетелстват от министерските постове и ресорите, които управляват. Така че не бих определил друга партия като дясна, единствената автентично дясна партия в българския парламент е ДСБ.

Що се отнася до това какво става в т. нар. дясно пространство – виждате, че то малко по малко си отива. И всички опити да бъде възстановено на база обединение – досега единствените опити, които бяха правени за възстановяване на дясното и превръщането му в ключов фактор, минаваха през идеите за някакво обединение – се оказаха неуспешни. Смятам, че е крайно време да се отхвърли тази линия на поведение и да се създаде нова партия, ако искате нов политически субект, който не само да си сложи етикет: „Аз съм десен“, но и чрез своите действия и позиции да покаже на десномислещите избиратели, че имат политическо представителство. Смятам, че в този формат Реформаторският блок не може да представлява подобна алтернатива. Не знам обаче доколко сегашното лидерство на ДСБ би могло да поеме инициативата да изгради подобен десен субект.

Кои са грешките на сегашното лидерство на ДСБ?

ДСБ е малко особена партия, тя бе основана от Иван Костов. И до днес в голяма степен нейните членове и твърдите ѝ ядра признават един-единствен авторитет – този на г-н Костов. Оттук нататък много трудно би било да се намери лидер, който да измести авторитета на Костов. Би могло да се каже, че голяма част от тези хора чакат положението да стане нетърпимо, за да се върне Костов и всичко да се нареди чудесно.

Тоест Радан Кънев не е този авторитет?

Радан Кънев не е този авторитет, а показа, че няма как и да бъде. Няма място за сравнение между него и Костов, те са твърде различни – и като биография, и като политическо поведение, и като позиции. Разбира се, изборът на Радан Кънев беше предопределен от този курс на сдобряване и побратимяване с другите партии в дясното, тъй като останалите лидери никога не биха приели Костов като свой равнопоставен партньор – твърде много напрежение и история на лоши отношения се бе натрупала между тях. Те опитаха, бихме могли да кажем успешно, вкараха Реформаторския блок в парламента след повече от година отсъствие, но ми се струва, че Синята коалиция беше по-работещият и успешен проект. В крайна сметка виждате какво показват електоралните допитвания – очевидно тази коалиционна формула не е полезна за никого – нито за дясното, нито за десномислещите хора.

Закъсняха ли десните с опозиционното говорене? Всъщност то започна – при това за една много малка част от Реформаторския блок – едва с оставката на бившия правосъден министър Христо Иванов?

Не бих казал че закъсняха, но самото оттегляне на групата около Радан Кънев беше проблематично. Първо, след тази оставка Реформаторският блок не реагира монолитно и не излезе с обща позиция. Това бе тежък удар за формацията. Освен това тежък удар бе и решението на Радан Кънев ДСБ да се обяви за опозиция, ама да остане в Реформаторския блок, нещо, което остави лошия вкус на някакви договорки, на нещо безпринципно и амбивалентно. И третият голям удар беше оставането на Петър Москов в правителството вече като министър на министър-председателя, а не на излъчилата го политическа сила. Уви, Радан Кънев не успя да компенсира тези три удара и загуби своето влияние. Ако лидерите на останалите партии от Реформаторския блок участваха директно във властта, той използваше парламентарната трибуна като съпредседател на парламентарната група и от тази си позиция можеше да ходи при министър-председателя, да иска определени неща, да реализира определени политики. В един момент той отряза тази възможност. Тогава обаче актът на ДСБ просто увисна, макар че доста хора биха се зарадвали, ако те бяха излезли твърдо в опозиция, но те хем останаха в управлението, хем заявиха, че са извън него, което дискредитира и партията, и Радан Кънев като политически лидер в дясно.

Смятате, че Реформаторският блок няма никакво бъдеще, че е крайно време ДСБ да се оттегли от тази формация и да се позиционира като истинска опозиционна сила?

Крайно време е.

Ще има ли бъдеще такъв проект с лидер Радан Кънев?

Вариантите са два – или някаква нова дясна структура около ДСБ, или да се изгради напълно нова дясна партия. Кои биха били лидерите? Трудно ми е да кажа, това би било чиста проба гадателство. Но да, всяка секунда оставане в това амбивалентно състояние носи за ДСБ и Радан Кънев единствено негативи. В момента печелившият ход е да се обявят като ясна и твърда опозиция и ако трябва да напуснат Реформаторския блок. Разбира се, тогава няма да имат парламентарна група и може би това е големият проблем – когато се присъединиш към армията на независимите депутати, губиш парламентарно присъствие и тежест, както се случи с Лютви Местан. Може би това е основният фактор, който ги възпира да направят това.

Какви рискове или възможности крие предричаният вече от повечето социолози балотаж между кандидат-президентите на ГЕРБ и БСП?

Макар това да е най-вероятният сценарий, не бива да се изключват и няколко други възможности, защото вероятността те да се случат не е чак толкова малка. На тези избори имаме качествено нова ситуация. Първо, гласуването е задължително, което макар и да не сработи на сто процента, все пак ще доведе допълнително хора до избирателните секции. Според мен новото изискване на закона ще увеличи избирателната активност с 5-10 %. И е много интересно за кого биха гласували тези хора. От друга страна, решението на парламента гласовете „Не подкрепям никого“ да не участват в определянето на крайния резултат на мажоритарните избори означава със сигурност, че ще има балотаж.

Второ, кой ще отиде на балотажа – почти сто процента е сигурно, че един от участниците на балотажа ще бъде г-жа Цачева. Но кой ще е вторият, не е чак толкова сигурно. Както г-жа Цачева, така и Румен Радев и Трайчо Трайков са хора, които не могат да привлекат допълнително гласове. Тяхната основна цел и амбиция е да изкарат максимален брой партийни симпатизанти, членове на т нар. твърди  електорати да гласуват за тях, но те не са способни да привлекат странични гласове. От водещите претенденти единствено Каракачанов показва такъв потенциал. Ако погледнете социологическите проучвания, ще видите ясно, че единствено Красимир Каракачанов има двойно по-голяма подкрепа от тази на неговата парламентарна формация – Патриотичния фронт. Още повече като включите конюнктурата в момента – проблемът с бежанците и все по нарастващия медиен натиск по тази тема – това е единственият човек, който излиза с твърда, ясна и то чисто популистична риторика, която съвпада с общото настроение да се ограничи достъпът на мигранти до България, а когато пък те се озоват на наша територия, да ги изолираме в общежития от затворен тип. Това не бива въобще да бъде подценявано в настоящата ситуация, то би могло да донесе на Каракачанов доста висок резултат. Като прибавите и това, че той успя да обедини всички формации, които се определят като патриотични, включително „Атака“, която винаги е имала скрит електорат, който не се появява в социологическите допитвания, всичко това дава значителни шансове на Каракачанов да пребори Румен Радев и да отиде на балотаж.

Според мен кандидатите на ГЕРБ, БСП и патриотите са тримата, които имат реален потенциал да участват на балотаж. Разбира се, към момента балотажът се очертава да бъде между Цачева и Радев. Но Каракачанов има сериозни шансове да измести Радев.

Дали десните ще призоват своите избиратели да подкрепят ГЕРБ при евентуален балотаж между Цачева и Радев или Цачева и Каракачанов?

Един балотаж между Цачева и Каракачанов по естествен път би довел до подкрепа за Цачева, както от страна на десния електорат, така и на електората на ДПС. Което ще вдигне шансовете за успех на ГЕРБ много повече, отколкото балотажът между Цачева и Радев.

Един балотаж между Цачева и Радев ще бъде доста оспорван. ДПС вече обяви подкрепата си за Пламен Орешарски, което на практика означава, че резултатът на Орешарски ще бъде фактурата, с която ДПС ще отиде след това при двамата участници на балотаж и ще им каже: „Ето, това са нашите гласове, ние ги преброихме и можем да ви ги дадем, ако изпълните това и това“. Ако на балотаж отидат Цачева и Радев, много вероятно е тези гласове да отидат за Румен Радев, което доста ще наруши баланса.

Защо смятате, че е по-вероятно ДПС да подкрепи Радев?

Защото сътрудничеството между ДПС и БСП през последните години е очевидно, те са участвали заедно в няколко коалиционни правителства.

И все пак казахте, че ще отидат с въпросната фактура и при БСП, и при ГЕРБ.

Точно така, но ми се струва, че по-скоро биха играли с БСП.

А дали десният електорат ще подкрепи Цецка Цачева?

Смятам, че ще има вяла подкрепа. Ако балотажът е Радев-Цачева подкрепа от страна на десните не би била кой знае каква. Разбира се, това не означава, че квотата им ще отиде за Румен Радев, просто много от тях няма да гласуват, или няма да подкрепят никого, така че Цачева би могла да добави много малко електорално влияние от тях.

Наскоро попаднах на един текст на Евгений Дайнов, който твърди, че политологията е винаги малко по-напред от социологията при схващането на новите реалности. Напоследък доста хора говорят за рязък спад, едва ли не срив в подкрепата за ГЕРБ. Не знам доколко категорично социологията регистрира подобна тенденция, но ако политологията схваща новите реалности по-отрано, какви са нейните прогнози?

Ако някой в момента говори за срив на ГЕРБ, без да съм адвокат на тази политическа сила, мога да кажа, че това не е политология, а пропаганда. Някои хора от по-старото поколение в България са завършили АОНСУ, изучавали са научен комунизъм и са изкарали цели курсове за това как се прави масова пропаганда. Дори съм чел в някои учебници по емпирични социологически проучвания, че всъщност изследването доказва единствено каква е ситуацията в момента, а работата на социалния учен след това е да промени ситуацията в полза на един или друг кандидат, което означава само едно – да се прави пропаганда.

В полза на кого?

В полза на този, който ти плаща, или в полза на този, за когото работиш по някакви други мотиви – примерно ти е много симпатичен или имате общи проекти. Като гледаме демоскопските данни в момента, няма как да кажем чистосърдечно и с ръка на сърцето, че има някакъв срив в подкрепата за ГЕРБ. Този резултат не е мръднал през последните три-четири години. Видяхте какво се случи миналата година на местните избори. Погледнете картата, тя е залята от вълната ГЕРБ. Те спечелиха на първи тур местните избори в редица важни областни градове и показаха на практика, че в страната има едва ли не еднопартийна система. Нямаме втора национална партия, защото БСП е вече с регионално представителство. Има места, на които няма БСП, а това превръща социалистическата партия в партия от ранга на ДПС. Така че в момента тези партии да говорят за срив на ГЕРБ е, как да кажа, малко некултурно и нахално. Ще видим какво ще се случи, аз мисля, че тези избори няма да поднесат големи изненади, сигурно ще има някакви скандали, някакви драми, но помислете си и друго – премиерът постави висок залог на тези избори, като каза, че ако Цачева не е първа, той ще подаде оставката на правителството, което е ясен сигнал и то чрез публични канали към Цветан Цветанов, който е шеф на предизборния щаб, че трябва да постигне много добър резултат.

С други думи сигнал, че трябва да заработи машината на Цветанов.

По време на избори в България на се работи само с пропаганда, с политическа реклама и пиар, работи се също чрез мрежи и клиентели. А най-големи мрежи и клиентели има управляващата партия просто защото тя разполага с най-голям властови ресурс. Така че бих казал за тези, които твърдят, че идвал краят на ГЕРБ – иска им се, ама надали. Поне в момента няма такъв ресурс.

И няколко думи за езика на тази кампания – можем ли да говорим за оскандаляване на политическото говорене и какви са причините за това?

Струва ми се, че наблюдаваме два вида политическо говорене – първо, скучният политически език, който повтаря заучени мантри и клишета, и Митьо Пищова, който съвсем опростачи предизборната кампания и с клиповете си, и с говоренето за кебапчетата и кюфтета. Ако отидем на по-широко политическо ниво и включим и политическите лидери, действително политическото говорене прерасна в някакви махленски отношения и свади, като се мине през пилето шарено и страхуването и се стигне до бай не знам кой си. На мен ми е много чудно, като гледам хора, на които не им отива да говорят така.

Радан Кънев ли визирате?

Да, на Радан Кънев не му отива да говори така. Ако го беше казал Бойко Борисов, хората някак щяха да го разберат. Не му е в стила на Радан Кънев да използва подобен речник.

Тогава как си обяснявате изпускането на тази реплика?

Не знам, или иска да се представи като много готин и има някакъв проблем със собствената си идентификация, или просто е някакъв вид изтърване на нервите. По-вероятно първото. Очевидно е, че все по-неизбежен става моментът, когато в това правителство ще трябва да се предприеме някакъв ремонт. Все повече в ГЕРБ нараства вътрешната съпротива срещу участието на реформаторите във властта, защото на практика става така, че с 13 депутати те държат 4 министерски ресора, при това важни ресори – образованието, здравеопазването, отбраната и икономиката с всичките държавни предприятия към нея. Това е страшно голям ресурс за иначе малката парламентарна подкрепа. На всичко отгоре тази подкрепа не е мобилизирана на сто процента, когато има нужда от нея. По всичко личи, че министър-председателят иска да направи ремонт на кабинета, той дори даде заявка, че иска да го направи преди изборите, но е много вероятно след изборите наистина да има такъв ремонт. Това няма как да не генерира напрежение в Реформаторския блок, защото те са на пангара, тях ще ги махат по една или друга причина и оттам тръгнаха да избиват всички тези неща. Разбира се, в тази ситуация ДСБ вместо да го играе опозиционно на тема политики и на тема визия, го играе опозиционно на тема обиди, като включим Атанас Атанасов, който не спира да ругае правителството, и Радан Кънев, който също му приглася. Може би всичко това е в резултат на това предстоящо изхвърляне на Реформаторския блок от управляващото мнозинство или пък е някакъв нов опит да се направи заявка за създаване след президентските избори на нов политически субект в дясното, който да замести РБ. Така си обяснявам тази активност напоследък.

Стойчо Стойчев е политолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Изследванията му са в областта на контролираното гласоподаване и връзката между организираната престъпност и политиката.