Когато въпросите за войната и мира започнат да зависят от волята на един-единствен човек, тогава политическият анализ неизбежно прераства в политическа психология. Или още по-лошо – всичко се свежда до руска рулетка, до игра със смъртта, отключила се след някой случаен изстрел.
Играта със смъртта е онова, което сякаш хипнотизира диктаторите. Така е било при Хитлер и Сталин. Същата опасна игра днес разиграва пред очите ни Владимир Путин. Войната в Украйна започна, представена ни като „военна операция”. Езиковите игри обаче не могат да скрият горчивата истина.
Война и прекрояване на границите във време на пандемия. Всеобщо нещастие, нищета и нестабилност в един свят, който е на път да излезе от релсите си – всичко това няма значение пред грандоманията и маниакалната обсебеност на поредния евразийски автократ, решил да променя историята.
„Аз, Путин”… е формулата, с която в неговото съзнание се изчерпва всичко. Коя държава да съществува и коя не, докато Путиновата „специална военна операция” или поредната му инвазия не бъде възпряна от цивилизованата общност. Само с частични санкции обаче няма как да се мине, така не е бил спрян нито един агресор. И обединените демокрации, колкото и да им е трудно, ще трябва да намерят силната формула на своя отпор, дори Русия да прекрати газовите доставки за ЕС. Времето на „европейската наивност” и на надеждите, че войната ще ни се размине, приключи.
Всеки, който е гледал телевизионното обръщение на Путин от тази сутрин или монологът му от 21 февруари 2022 г., би трябвало да си даде сметка за какво всъщност иде реч. И какво ни чака оттук насетне. В отговор на обвиненията, че е възродил изцяло „империята на злото”, за каквато някога се смяташе СССР, той нарече САЩ (техните съюзници) „империя на лъжата”. И сега като „правдолюбец” Путин твърди, че не той е започнал войната. Започнал я е, разбира се, Володимир Зеленски и властите в Киев, подтиквани от коварния Запад…
Светът на Путин е свят на реванша, свят в черно и бяло, където трайно витаят призраците от миналото. В неговото съзнание СССР или някогашната Руска империя все още съществуват, ето защо той продължава да търси компенсации за минали победи или поражения. Затова смята, че е в правото си да призове войниците от украинската армия, чиито дядовци някога са воювали в Съветската армия, да оставят оръжие и да се оттеглят по домовете си – за да нямало кръвопролития… А той и армиите на Москва зад него (като образ на Четвъртия Рим, наследил Четвъртия интернационал) ще заловят и ще съдят „узурпаторите” на властта в Киев. От гледна точка на империята, че и на СССР броят на „узурпаторите” е толкова огромен, че всички страни от някогашния съветски блок има от какво да се стреснат. Да не говорим за Полша и балтийските държави.
Аксиомата на Путин е проста: време е за „корекции” в историята, променящи действителността. Русия е автентична държава (империя) и границите ѝ са не толкова „реални”, колкото „исторически”. А какво е тогава Украйна? Украйна е „измислена” и „изкуствено формирана държава”, мислима единствено във връзките си с Русия. Затова тя (а и не само тя) подлежи на „корекции”.
Анексирането на Крим бе само първата стъпка. Признаването на „независимите” Донецка и Луганска републики беше следващата стъпка. По този начин ръцете на Путин се развързаха: сега, „поканени” от фантомните президенти на ДНР и ЛНР, военните части на Руската федерация нахлуват на чужда територия, която за тях е „своя”, а украинските войски, отбраняващи тези територии, са обявени за „чужди”.
Така империята на Путин отвръща на удара, нанесен ѝ някога от историята. В обръщението си от 21 февруари той в прав текст си позволи да заяви: „устойчива държавност в Украйна така и не е възникнала”, а „корупцията в страната е придобила ужасяващи размери”. И още: „бедност, безизходност, загуба на промишления и на технологическия потенциал – ето го самият този прозападен цивилизационен избор, с който много години залъгват или оглупяват милиони хора, обещаваща им късче от рая”.
Според автократа Путин Украйна не е „съседна страна”: тя е неотделима, неизменна част от Русия, от нейната историческа плът и културно пространство, разпокъсана от конкретни злодеи, което е „предателство спрямо историческа Русия”.
На първо място от Ленин и болшевиките, „независимците”, готови на всичко, за да се задържат на власт. И най-вече заради унизителните условия на Брест-Литовския мирен договор (освен Кайзерова Германия, договорът е бил преподписан и от Царство България, така че и ние би трябвало да носим вината си за появата на днешна Украйна. И още: България е една от първите държави в света, които признават Украйна навремето, а проф. Иван Шишманов е нашият посланик в Киев (май 1918–март 1919 г.), докато я има тази първа независима украинска държава. А пък първият болшевишки лидер на Украйна е също българин – Кръстю Раковски. Дали и нас не ни чакат „исторически санкции”?
После в „краткия курс” на Путин следва дори критика към Сталин, който осъзнавал „националния въпрос”, но пък дал допълнителни територии на Украйна за сметка на Полша, Румъния и Унгария, а после и на Германия. Навремето СССР е ликувал от всичко това, а сега в очите на Путин простъпката е непростима.
И в тази връзка: какви все пак са „историческите” руски претенции към днешна Украйна? В какво собствено Путин я обвинява? „Виновниците” – вождовете на някогашния СССР, чийто правоприемник е Руската федерация – отдавна ги няма на този свят. Ако Путин иска да наказва някого „исторически”, да погребе тогава – за наказание – мумията на Ленин („автора и архитекта” според него на днешна Украйна). Или – пак за наказание – да премести тялото на Сталин от Кремълската стена на друго, „позорно място”. Или да забрани шествията с икони на Сталин – нещо кощунствено за една православна страна.
И отново се връщам към това – с какво се е провинила днешна Украйна в очите на Путинова Русия? Че не признава „кръвната си връзка” с Москва? Че е премахнала паметника на Суворов в Полтава? Че е премахнала паметниците на Ленин по време на своята декомунизация, заради което Путин злостно я заплаши, че тепърва щели да ѝ покажат какво е „истинска декомунизация” или истинска „денацификация”?
Не е трудно да се проумее, че той заплашва Киев с разпад на държавата и отстраняване на демократично избраното управление на страната.
Украйна е „виновна” в много неща и най-вече в това, че се превърна в буферна държава между Путинова Русия и Запада. Тъкмо това не ѝ се прощава и ние също не трябва да го забравяме.
Сега Украйна, бранейки себе си, всъщност брани и демократичния свят от агресията. И от изхода на този конфликт наистина зависи бъдещето на „свободния свят”.
В момента, когато руски балистични ракети летят към украинските градове, ние вече сме в Трета световна война – не в ядрения ѝ, а в конвенционалния ѝ вариант, което отваря „прозорец от възможности” за редица други конфликти, включително на територията на Балканите.
Сметките на Путин и обкръжението му са общо взето ясни – разчитат на „блицкриг” и бързо да се разправят с Украйна. Такава е тяхната логика: щом Украйна е „измислена държава”, значи и украинците не са народ, те няма да окажат голяма съпротива.
Странно е как „общата памет” за Втората световна война и за героизма на милионите украински войници се е заличила толкова бързо. А също и споменът за безпрецедентната съпротива в Западна Украйна срещу съветската власт, продължила до 1950 г.
Владимир Путин явно е забравил, въпреки обсесията си от историята, едно старо правило, формулирано някога от Макиавели: от теб зависи кога да започнеш една война, но не и кога ще я завършиш.
Агресията в Украйна има всички шансове да премине в дълъг и много болезнен военен конфликт, с цената на много жертви и от двете страни. Цената, както винаги, ще платят обикновените хора.
„Искат ли руснаците война?” вече е реторичен въпрос. По-важният въпрос е докога „ще искат” Путин. Рано или късно, властта на всеки диктатор се спуква като гноен цирей. Историята преизобилства с примери.
