С този текст ще стъпя на тънък лед. Но се надявам да ме разберете. Всеки писател се вълнува от появата на новата си книга. А днес след броени часове аз ще отида в книжарницата на „Хермес” на бул. „Стамболийски” и ще взема в ръка новата си книга – „Малката домашна църква”. Затова сега ще си позволя да поговоря още малко за нея.
Може би попрекалих – и с линковете във Фейсбук, и прочие. Но се надявам да ме разберете. Макар че аз смятам, че всяка книга има собствен живот и ролята на нейния автор се изчерпва с това да я напише. Това, разбира се, в нашето пронизано изключително много от медиите време, в нашето изтъкано единствено и само от медиите време, е доста, как да река, старомодно схващане. Но аз наистина мисля така. И щеше наистина да е така, ако нямаше една подробност – че нормалните канали за общуване между читателя и книгата у нас днес на практика не съществуват. Така че разбирам добре и тези, които продължават да се грижат усърдно за книгите си и след тяхното излизане.
Но този текст не е рекламен. Този текст е едно кратко споделяне за това как се ражда една книга, как се роди тази книга.
Тази книга е плод на моите вторнишки вечери и нощи. Технически за тях ми бяха нужни две кутии цигари, една метална кутийка от средните с нескафе, компютър и интернет. Гордея се с това, че не пропуснах нито веднъж да изпратя текста си на Тони Николов – като започнем от 12 септември 2012 г. , та до днес. Някои от текстовете наистина се получаваха добри, някои – не дотам. Затова и отбрах от близо 100-те вече колонки 44 – за да ви спестя разочарованието. Имаше и инфарктни мигове – когато наближаваше шест сутринта, вече се развиделяваше, а аз не бях написал и ред. Или, както, да речем в Барселона през януари 2013 г., където изкарахме с жена ми цял месец покрай операцията на коляното на дъщеря ни – но срядите не чакаха, те идваха, а в квартирата токът беше толкова слаб, че когато се включеше хладилникът, прекъсвачът падаше; компютърът угасваше, аз отивах до таблото, вдигах нагоре прекъсвача и започвах отначало…
Който е писал колонки в медии за продължителен период от време, знае какъв изнурителен, но и благодатен труд е това. Защото понякога успяваш да сложиш ръка на вената на обществото и да произнесеш думи, които се оказват валидни за много широк кръг от хора – нещо, немислимо за чисто художествения текст. Така, например, се случи с текстове като „Чалга и брюкселски дантели”, „Писмо до Орешарски” и особено с текста „Малката домашна църква”, дал заглавието на книгата.
Какви са тези текстове? Не знам. Най-лесно е да ги наречем есета. Но те не са есета. Някои могат да минат за разкази, но техният брой е твърде ограничен. Притчи? Нека да са притчи. Аз ще ги определя така – тези текстове са моят опит да предам какво чувствам, когато мисля за България и за нейните тъжни хора; но чувството ми, усилено до максимум с помощта на редовното му появяване като текст в сряда в „Портал Култура”. Може би тук е мястото да споделя и направо неистовото си удовлетворение от факта, че нито веднъж, в нито един случай, по никакъв повод, аз не срещнах и най-малкия намек за цензура.
Премиерата е на 25, в „Гринуич”, от 18.00.
Това е. Благодаря за вниманието.
