0
1293

Спомен за
Генчо Стоев

DEnev

Днес, 5 февруари, ако беше жив, Генчо Стоев щеше да навърши 89 години.

Той почина на 77, през 2002 г.

На негово име, доколкото знам, няма кръстен булевард, няма кръстена улица, няма кръстен площад, няма кръстено училище. Дано да бъркам.

Вчера си направих един експеримент. Застанах на спирката на „Окръжна болница”, там, където сред будките има под откритото небе и една сергия със стари книги и попитах неколцина човека дали знаят кой е Генчо Стоев. Не знаеха. Сред тях имаше двама ученици, имаше една млада жена и една по-възрастна, имаше двама чичковци, както и един мъж над трийсетте с костюм и балтон.

Не знаеха кой е Генчо Стоев. Нито един от тях.

Не знаеха кой е писателят, който пишеше така, че времето изобщо да не успее да разруши текстовете му.

На сергията със стари книги имаше няколко издания на „Цената на златото”. Взех една от книжките, подържах я в ръка.

И после, вече вкъщи, когато в полунощ седнах да пиша колонката, реших да я посветя на Генчо Стоев.

Генчо Стоев имаше гъста като грива на мустанг коса, която до последните му дни почти не побеля. Личеше си, че е бил здрав, изправен мъж. Към края на живота си имаше проблеми с краката, ходеше малко несигурно и това се отрази на осанката му. Веднъж го срещнах на площад „Славейков”. Седеше побит като стълб сред множеството минувачи и ги разделяше на две реки, а очите му жадно поглъщаха глъчката и хората. Той това и признава в анкетата си с Ничев – най са му интересни тържищата, пазарите, хората, очите им, лицата им.

Генчо Стоев беше българският писател, който можеше да се превърне в световен – защото освен талант и работоспособност, притежаваше толкова рядко срещаната у нас при хората на словото философска мисловна нагласа. Разбира се, той имаше своите големи писателски радости, своето европейско признание – в Дания, в Унгария… Но времето, в което живя, блокира две-трети от капацитета му. Все пак, той прояви удивително мъжество и написа важните си книги. В тях разказа своята собствена биография в биографията на времето.

Тук ще разкажа за първата си среща с него.

В казармата доста четяхме. Извън денонощните караули карахме шестчасови смени като радисти. Пристигахме на смяна поне с една книга, напъхана в колана на панталоните и замаскирана умело с куртката. Някои, които четяха по-бързо, пристигаха направо с по две, да им стигнат. Проблем се появяваше единствено с тухли като „Тихият Дон“ или „Вълшебната планина“. Нощните смени бяха най-благодатни. Свариш си кафе с бързоварчето, направено от счупено надве бръснарско ножче и разтвориш книгата. Когато си на караул и те духа мразовитият вятър, не можеш да четеш, разбира се. Но можеш друго – да изпушиш една цигара в шепата, и докато пушиш и се грееш на червената светлинка, да слушаш пак и пак странните думи, които ехтят от прочетеното в главата ти. Пясъчен часовник. Рухващо кубе на черква. Ноздри на пристигащи от дълъг път коне. Попско расо, стапящо се като черен сняг по калдъръма.

Тъкмо тогава, на нощните смени в казармата, прочетох „Цената на златото“ и „Завръщане“ от Генчо Стоев.

Не знаех, че от думите може да се прави такава суха зидария, в която да не можеш да пъхнеш и косъм. Оказа се, че можело.

Между другото, бях в един взвод с по-малкия му син. Той беше художникът на поделението. В ателието му зад офицерския клуб можеше да се диша. Таванът беше висок пет метра. Вечер след проверката, когато дежурният офицер се запиеше, когато не бяхме караул или на смяна и когато бяхме успели да си купим водка от кръчмата „Жабата“ в селото, се събирахме там. При рано побелелия Кико миришеше на терпентин и на горящи въглища. Разпитвах го с неистово любопитство за баща му. Кико не беше многословен. „Като се уволним, ще те запозная с него”, каза той. И аз не забравих тази уговорка.

След пет-шест години, когато тръгна да излиза първата ми книга и моята редакторка Весела Люцканова ми каза да си търся рецензент, вече с чиста съвест се обадих на Кико. И му предадох ръкописа, да го занесе на баща си.

И ето, в един августовски ден на 1986 година с плющящи теменужено-перести небеса вървя към високия писателски блок на „Незабравка“ до Руското посолство, където Генчо Стоев живееше на последния етаж. Той вече бе прочел ръкописа и бе написал рецензията. Сега отивах да се запознаем.

Взех асансьора, качих се до последния, 17-и етаж. Промъкнах се през джунглата от стълбищни растения, сред които надничаха червените очи на мушкатата. Намерих вратата с табелката „Генчо Стоев“. Натиснах звънеца. Чух мек звук от чехли. Генчо Стоев отвори, здрависахме се и влязох в големия хол. Както разбрах впоследствие – това бе и единствената стая.

Мебелите имаха цвят на напечени от слънцето скали. Беше вехто, но светло. Жилището по някакъв начин приличаше на място, обитавано от орли. На обиталище на орли.

– Сигурно е хубаво да живееш тук, толкова на високо – изтърсих в смущението си.

– Аз исках по-нагоре. Но там е небето – усмихна се писателят.

Вече познавах донякъде творчеството му и трудната му житейска съдба. Изказах несръчно възхищението си от стоицизма му. Той произнесе няколко окуражителни думи за книгата ми. Сподели един секрет при подреждането на разкази в сборник. Сетне ме изведе на балкона да видя гледката. От тази височина гората на парка се виждаше като мъх. А паркираните долу край тротоарите коли приличаха на късчета станиол. Най-силно впечатление у Генчо Стоев правеха очите. Бяха скрити дълбоко навътре в очните кухини, като някакъв твърде скъпоценен уред. Приличаха на очите на човек, който дълго се е взирал в слънцето. И е платил скъпо и прескъпо за това.

По него време някъде вече бях прочел една история, от която подробностите сега ми се губят. Но ставаше дума за изобретяването на феникистископа, уреда, който се явява нещо като бащата на първите далекогледи. Неговият изобретател Жозеф Плато не разполагал с необходимата апаратура за своите опити. Наличните лещи не му били достатъчни. Накрая той започнал да използва за опитите собствените си очи. Взирал се до безкрай в слънцето, за да завърши успешно експериментите си. Успял да създаде прародителя на далекогледа. Но ослепял. По някакъв начин, когато за пръв път видях очите на Генчо Стоев, ги свързах с очите на Жозеф Плато.

За него има какво да разкажат мнозина – и доста от тях вече го направиха. И Сава Василев, и Божидар Грозев, и Георги Гроздев. Хартиени лодчици, биещи се във вълнолома на забравата. Слава Богу, че книгите му бяха издавани в масови тиражи и могат да се намерят, ако не в книжарниците, то поне в кашоните на уличните книготърговци.

„Колко е „Цената на златото”?”

„Един лев.”

„Два лева.”

На погребението му през есента на 2002 г. не се появи никой от тогавашните държавници. Но дойде например Георги Ламбов, моят ротен и ротният на Кико.

Косите и на двамата му синове са гъсти като косата на татко им. Само дето и двамата съвсем побеляха, за разлика от баща си.

А може би времето, в което живеем, е дори по-тежко от Генчостоевото време? Но няма кого да питаме така ли е – големите писатели комай измряха до един.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЦочо Бояджиев и видимото
Следваща статияЗа човека – между вярата и скепсиса