Селски фрагменти XХVII
Някъде докъм десетата ми година къщата ни нямаше канализация. То, честно казано, цяла Бързия нямаше канализация, не бяхме само ние. Клозетът – дървена барака, отивахме, както се вика, „повънка“. А водата за пиене я пълнехме в гледжосани стомни от селски чешмички и кладенчета. Стомните ни бяха две: едната със зелени и черни начупени хоризонтални ивици, другата в червено и кафяво на вертикални райета. И с точки, бели. Вземаш стомните и тръгваш. Не сме ги чупили, издържаха повече от три пъти. Че и от триста повече. За вода ходехме с Любомир, брат ми, наша длъжност беше. На три места: или чешмата на Данчо Гинин, или кладенчето на баба Дача, или горе на Бучник. Ама там рядко, че далече, чак под рида Бръдо. Обаче като отивахме на нивата, задължително пълнехме манерките. Но вкъщи се офлянквахме – ти иди, не, ти!, затова се спретнах и наместих справедлив ред: аз, като по-голям, на нечетните дати, той, по-малкият, на четните. Иначе, ако много се препирахме, лошо ни се пишеше – я кавга, я тупаник. Нареди баща ни: „Водата трябва да се смени!“, а ние, вместо веднага да грабнем стомните, невинно го запитваме: „Коя дата е?“. И комуто беше ред, хващаше стомните, без да се помайва и заблейхосва…
Според татко водата от Бучник беше най-хубава, после идеше тази на баба Дача. Не му се нравеше да наливаме при Гинин, на вкус му беше блудкава. То комай за Бързия е измислена поговорката „Вода гази, жаден ходи“: кладенчета и чешми по цялата мера, ама без водопровод, кел файда!… Пък като го направиха, ръцете си оставиха: така нефелно го сътвориха, че ни се налага да източваме водата сума време, докато потече чиста. Малко мязаме на девойчето от приказката за „Златното момиче“: изчакваме да оттече черната, кафявата, червената и зелената, че да се напием, но не с жълтата, а с бялата, прозрачната. Като най-хубава се слави водата от Сухата чешма на половината път между Бързия и Петрохан, ама там специално с кола трябва да се иде, няма друг чалъм. То затова името ѝ е Суха: колкото и да пиеш, все не ти стига, все си с чувството, че жаден оставаш, толкова е вкусна. За водата на Данчо Гинин или на баба Дача такива легенди не се носеха, макар че и тя беше сладка и винаги студена…
Славата на кладенчето зад къщата на баба Дача беше по-друга, страшна. Все ни се мяркаха чудовища и караконджули, особено ако беше тъмница. Къщата ѝ паянтова – плет, кирпич, тук-таме греда – няма я вече, срина се. И разкри пред минувачите по улица „Петрохан“ гъстия храсталак зад нея, превзел целия баир. Та в тоя гъсталак ни се привиждаха нечистите сили. И ако ни се наложеше по мрак (а ни се налагаше, баща ни хич не обичаше водата му да не е прясна) да отиваме да наливаме от кладенчето, трепереха ни мартинките. Но пък лятоска беше приказно: светулките бляскат безспирно, небето обсипано със звезди – вълшебство, селско вълшебство!… За паянтовата постройка веднъж една бабичка взе да разправя на седянка, докато лупиме кукуруза, че къщата не падала, понеже я крепели таласъмите. Баба Дача беше известна като баячка и лечителка – приготвяше разни церовити отвари: ако се разболеехме, майка първо при нея ще иде за съвет и лек, не ни мъкне по доктори. Че и къде да ги дири, докторите си бяха в Берковица, не в Бързия. Да, имаше здравен пункт, акушерката баба Надка, споменавал съм, живееше при нас, медицинската сестра кака Васка си беше и тя от село, ама на майка не ѝ даваше сърце я да безпокои посред нощите. А баба Дача е комшийка, минаваш пътя и си при нея, пък тя винаги насреща да помогне. Никога не е отказвала, добра жена беше…
Тия страшни потайни истории, дето се разпространяваха из селото, ги разправяха не само бабичките, децата също си падахме по „хоръра“. Спомням си един за някакъв призрачен дървар, дето скитал еднокрак из гората и се подпирал на манарата си (манара значи брадва по северозападному), а ако те срещнел по тъмно, отсичал ти крака, че и ти да си кьопав като него. Аз – вече прочел „Островът на съкровищата“, като я чух страшката-плашката, се включих с Дългия Джон Силвър, нали и той е еднокрак, ама аверчетата ме затапиха, че това, дето им го разказвам, било на книга, докато тяхното си било баш бая истина. Наченах да споря, че и тяхното много-много не мяза да е вярно, ама набързо ме пречупиха с аргумента: „Еми като неа верно, оти не земеш да идеш у гората дека е нади Пършовица, па да видиме неа ли верно?“. Ха познайте отидох ли? Не, естествено, и този еднокрак дървар сигурно още ме чака с наточената си манара. Ще има да чака, аз и сега по тъмно не ходя „нади Пършовица“…
Това е сравнително безвредна страшна история, но вървяха и зловредни. Едната антисемитска: как евреите имали обичай да набият плътно с гвоздеи средно голяма бъчва, да намерят някое заблудено дете, за предпочитане момче, да го пъхнат в бъчвата, да я затворят и да я бутнат надолу по баира. Бъчвата се търкаля и трещи, вътре момчето може и да врещи с все сила от болка, ама няма кой да го чуе, грохотът пречи. Гвоздеите го пронизват и като стигне долу – умряло е, кръвта му на дъното. Събират я евреите и си правят обредни хлябове с невинната детска кръвчица. Като знаехме какви усилия се полагат да се подготви една бъчва да поеме новото вино – трябва първо да се напълни с вода, че да се издуят дъгите, ако евентуално, не дай си, Боже!, са поизсъхнали, след това да се опуши със сяра и едва тогава е годна за употреба, изумявахме!… В Бързия бащите ни вършеха това нещо, децата само гледахме. Та значи и евреите като тях по същия трудоемък начин се бъхтят, ама не за вино, а за кръв – олеле, майчице, анатема, пу-пу! Представяхме си тежките „еврейски“ приготовления и тръпки ни побиваха. Не зная кой ги пръскаше тия истории, но че зад тях се крие един атавистичен антисемитизъм, личи от километри. Слава Богу, поне при мен измишльотините не хванаха дикиш: като ги споделих с майка и татко, и двамата ме отрязаха да не им пробутвам глупости на търкалета. И разказаха как българите се вдигнали и спасили евреите. За 1943-та от тях научих…
Другата страшна история е антициганска. Сговаряли се нашите мургави братя и сестри и крадели невръстни деца от българите, още пеленачета. После или сами ги осиновявали, или ги продавали на бездетници. Случвало се това злосторство нейде накъм Лом. Там, между другото, и в града, а и по селата цигански махали бол. В Бързия няма, нашите роми живеят в Берковица, в квартал „Раковица“. Дълго време, като видех някое циганче със сини очи, убеден бях, че е откраднато българче. А като се вдигна врявата за норвежците, дето се готвели да ни похитят дечурлигата, за тая история се сетих. Е, отдавна бях вдянал, че е свръхнелепа, норвежкият слух просто потвърди убеждението ми. Той, социализмът, може и да се пишеше етнически толерантен (макар че я да питаме нашите съграждани турците колко е!), но всъщност в подмолите си гледжосваше един расизъм, който проблясваше и в социалните му практики. В романа си „Трудовак“ Албер Бенбасат го е описал точно: циганин ли си – марш в Строителни войски!
Пораснах и надживях плашещите истории, но като малък бая ми смразяваха кръвта. Заради тях не ми се слизаше вечерно време в мазето – кой знае каква бясна фурия ще ме налети там? Обаче ако се налага? С брат ми му намерихме колая, безпогрешно – отивахме заедно двамата. Както в мазето, така и на кладенчето зад паянтовата къща на баба Дача.
И не се страхувахме, двамата от нищо и от никого не се страхувахме…
На главната страница: Генко Генков, „Пейзаж“, 1980-те
