Във времена като тези на дните ни сега е по-добре сякаш да забравиш за обстоятелствата, за околностите и събитията. Най-добър изглежда изборът да се затвориш вкъщи, да гледаш в небето и да не правиш почти нищо. Освен да се вглеждаш в измененията на светлината, в прозорците и в техните реакции.
И да слушаш през светлината. В дни като тези е най-добре да послушаш Missa Salisbusrgensis от Хайнрих Франц Игнац фон Бибер, да пуснеш щорите или да се пуснеш с поглед по мокрите покриви на сградите, които с червените, прорасли и земни по природата си калкани се редуват във вълните на града.
Така е добре в дни като тези, когато европейското политическо и политико-социално пространство се опитва да чуе отново идеята за самото себе си, а околният свят се занимава с по-модерни неща, да, хубаво е да седнеш до настолната си лампа и да чуеш тази меса, написана за 54 човешки гласа.
Защото, ако отвориш прозореца и не гледаш само в светлината, връщана от прозорците насреща, преобръщана, поглъщана, ако не се вглеждаш само в това кой отваря прозореца си, и в котките край зидовете на дворовете, ще ти се наложи да си отвориш очите.
Брюксел дойде толкова скоро, при всички опасения и очаквания, че няма как да не сме в стресово състояние, в смущение на духа, което едва ли може да бъде сравнено с друго такова от последното десетилетие. Париж, Брюксел…
Не дай Боже!
Но като отвориш прозорците, което е неизбежно, независимо от месата на Бибер, няма как да не видиш онова, за което вече мнозина говориха – ще си позволя да кажа, че и аз го написах вече не веднъж – в Европа се настани духът на объркването, на твърде разнородните интереси, на разбягването, на спасяването по единично. На егоизъм, който надхвърля нормите на скрепените с подписи и с множество реални, активни действия съдружие и съпричастност. Отново ще кажа, че продължилото с години пренебрежително и дори обидно отношение на големите в Съюза и на извисилите си до Брюксел администратори от най-високия етаж, по отношение на България и Румъния, които се превърнаха сякаш в Българо-Румъния или в Румъно-България- родиха плодове, които сега горчат.
Шенген?!
След всичко станало през последната година на територията на Европа човек няма как да не изпадне в униние и да не се предаде на страхове. Да, така е, основната цел и на последните жестоки атентати беше най-вече тази, да се създаде усещането за несигурност, да бъдат вкарани в режим на постоянен страх гражданите на страните от европейския и традиционно християнски свят. Терористичните актове очевидно са били планирани и осъществени не толкова с идеята да убият или ранят колкото се може повече хора, а повече с идеята да демонстрират силата и потенциала на една инвазия, която започва да напомня в исторически план на други такива агресии спрямо Европа. Целта беше да се покаже обкръжение.
Но нека помислим. Да поставя въпроса на въпросите сега: а той е, как е възможно да се допуска всичко това при система за сигурност като „Шенген”, при всички засилени проверки, при всички увеличени средства за изразходване от страна на граничните служби и на полицията, ще е излишно. Всички се питат сега това. Но пак – какво относно Българо-Румъния?!
И сега нещо друго, свързано пряко с предишните ми думи и разсъждения.
Как е възможно по линия на фейсбук страницата на консулската служба на Държавния департамент да се появи заплаха за извършването на бомбен атентат в района на една от най-оживените локации в София, която да вдигне на крак всички български служби, отговорни за справянето с такъв тип ситуации. Как е възможно, щом, ако можем да вярваме на това съобщение, а формата и тонът на направеното официално от нашия премиер-министър изявление ни кара да не сме скептични към негова истинност, става дума за борбички в интернет между разочаровани или обидени любовници. Дали са „еднополови”, както каза Бойко Борисов пред всички камери и микрофони, не ме занимава, разбира се.
Но това проникване във фейсбук страницата на Държавния департамент и отделеното му внимание, и предизвиканото в България съвсем естествено състояние на панически усещания трябва да ни накарат отново да си зададем въпроса: „ Къде е общата сигурност на държави, обвързани с толкова много взаимни обещания.” Как така се доверяваш на такъв тип комуникация и на нейното съдържание, за да го официализираш? Що за компетенция е това?!
Но днес е Благовещение. И трябва да се помолим за душите на жертвите на атентатите, а сме длъжни да направим това и за душите на техните убийци. По-добре е да замълчим, но няма как и да не се говори, тогава, когато се виждат ясните и безмилостни признаци на обсадата, която стяга в обръча си Европейския съюз, идваща не само от Леванта, но и от други посоки.
Общото се пази трудно. Защото партикуларните щения, разбира се, са по-силни от желанието за общение. Но по-незначителен ли е въпросът. Как така изплува на страницата на Консулската служба на Държавния департамент на САЩ информация, която се оказва клонка в един любовен роман?
Това е то, ние сме фейсбук.
А всички тези хора от Париж, и от Брюксел, и от Анкара, и Истанбул вече нямат поствания…
