Фентъзи
В края на май тази година най-сетне реших да отида да нагледам състоянието на къщата ни в онова село край Л., която моите родители бяха купили в последните години на живота си и където се бяха преселили, за да освободят софийското ни жилище за моето с жена ми и децата ми, вече четиричленно семейство. Ще кажа, че двете ни дъщери много обичаха и тази къща, и селото и прекарваха там по цели седмици в летата на своето детство. След смъртта на баща ми и майка ми обаче ние практически я зарязахме – дворчето ѝ, както научихме от познати, беше обрасло с бурени, а самата къща бавно бе започнала да се руши.
Та в късната пролет тази година все пак реших да отделя ден-два и да отида да видя какво става с нея, още повече че не можехме да разчитаме на някакво съдействие по обгрижването ѝ от местните жители. Всъщност селото – както и повечето села у нас – отдавна е почти обезлюдено, населяват го двайсетина-трийсетина много възрастни дядовци и баби, а пък е разположено и доста настрани от централните пътища.
Ще призная, че в онзи момент, макар да съзнавах, че се налага да ида дотам, бях твърде изнервен, защото точно тогава завършвах работата си по поредната своя богословска книга (тя най-вероятно ще излезе още тази есен) и бях достигнал до едно „трудно място“. Не бих занимавал читателите с този мой професионален „казус“, ако тъкмо в това пътуване не бях споходен от едно странно събитие, за което ще разкажа по-долу и което – дадох си сметка скоро след това – хвърли неочаквана светлина точно върху него.
С две думи, доколкото книгата, която завършвах, е посветена на спасителното дело на Иисус Христос, трябваше да обясня по ясен и разбираем начин защо Христос, Който по Своето човечество (и както ни го свидетелства в началото на Евангелието си свети Лука) е син (потомък) на Адам, т.е. на родоначалника на всички човеци, и в този смисъл се именува „Син Човечески“, от друга страна – като дарил пак всички човеци (включително Своя праотец по плът) с изцеления от смъртта живот – също се именува (и с право) Адам, „новият Адам“, т.е. бащата на всички, родени от Неговия спасителен подвиг.
Та ето върху това как най-изразително да представя Христовата „Адамовост“, аз не преставах да мисля през цялото време, докато пътувах в задушния автобус и, както казах, бях твърде изнервен, че ми се налага да прекъсвам работата си заради това битово дело.
Някъде след втория час на пътуването все пак трябваше да изоставя размислите си, за да успея навреме да предупредя шофьора да ме свали на отклонението за селото, по което щях да поема вече пеша, защото транспорт до самото него, разбира се, няма.
Макар да бях позабравил точното място, все пак съумях да се ориентирам, слязох и тръгнах по доста разбития път. До първите къщи ме делеше около километър, километър и нещо; времето беше топло, но все още не беше много горещо и вървенето не ме измори. Да, от паметта ми се беше изтрило, но си припомних още щом стигнах, че на самия вход на селото се издига сиво-жълтеникава сграда на училище-интернат – както го наричат – „за деца, лишени от родителска грижа“, т.е. зарязани от бащите и майките си или пък кръгли сираци. Сградата е с мръсни прозорци, дворът пред нея е тревясал и посред него, още от времето, когато водех тук децата, стърчат потрошени баскетболни кошове. Целият интернат е ограден с висока желязна ограда, но разкъсана на много места. Бързо си припомних, че тогава бях виждал и дори знаех по име някои от неговите „възпитаници“ – деца, облечени във вехти, мърляви дрехи, които бродеха из селото на групички по две-три, търсейки да се наемат на някаква дребна работа: да почистят някой двор, да прекопаят нещо, да постегнат някоя ограда. Понякога можеха да се видят привечер и около селския магазин-кръчма на площадчето в центъра. Кога всъщност учеха в сградата на интерната тия деца, не беше ясно, още повече че в нея бяхме виждали само един стар и окъсан като тях пазач и двама намусени „педагози“, мъж и жена, които си тръгваха за града с идващ да ги прибере още преди залез микробус, тъй че децата оставаха в сградата през нощта напълно сами и без надзор.
Минавайки сега покрай интерната, той ми се видя обаче абсолютно пуст и сякаш – затворен. Бурените в двора му бяха станали още по-гъсти и по-високи, оградата – разкъсана на още повече места. Всичко говореше, че той (и май не отскоро) е закрит.
Отминах го и продължих по уличката навътре – вече покрай къщите, които също изглеждаха пусти, а някои от тях – подозирах, че същата гледка ще ми открие къщата на баща ми и майка ми – и забележимо порутени. Все още не бях срещнал жива душа и това започваше да ме потиска. Не бяха минали и десет години, откакто идвахме тук през лятото, а селото, което и тогава бе вече населено изключително с престарели хора, сега изглеждаше направо споминало се, също както моите родители.
Преди да стигна нашата къща, преминах и край другата селска „забележителност“ – църквата, която се издига между пътя за площадчето и поляната, бележеща края на селото. Тази църква – припомних си и това сега – беше наистина забележителна. Бе необичайно за такова малко село голяма и с висок купол. Бе обградена с колонада, зад която тогава, когато идвах тук с децата, винаги стояха изправени два-три… празни ковчега с отворени капаци, очевидно очакващи поредните си „населници“, които оттук трябваше да поемат по своя последен път за гробището оттатък поляната. Църквата още тогава бе необгрижвана, без свещеник, но, странно – вратата ѝ не беше заключена и когато влезеш вътре – направих го и сега, за да се уверя, че нищо не се е променило – изпитваш чувството, че макар отдавна да не е действаща, тя сякаш (това направо властно се усеща) току-що е била напусната – след края на някаква служба, и то не панически, а като че ли по нечие неведомо разпореждане, защото олтарните двери вътре са разтворени, завесата е дръпната, а на клироса отпред лежи, както тогава – стара богослужебна книга, отворена на недокосвана от оня далечен ден страница, като до нея са оставени дори две свещи. Вътрешността на храма, разбира се, е изпълнена с тишина, но и с някакво – бях го забелязал още тогава – много особено спокойствие. Спокойствие не на изоставена, а на сякаш търпеливо и уверено чакаща мълчанието ѝ да бъде отново нарушено.
Няма да описвам потискащото „шествие“ от църквата до къщата, в която бяха живели моите родители. Почти по всяка от портите висеше некролог. Можех да си спомня и някои от лицата на снимките. Излишно е да казвам също, че по пътя пак не срещнах жива душа, не се чуваше звук и от дворчетата зад оградите, а домът, за който бях дошъл, в първия момент изобщо не можах да позная. Цялата му фасада бе така обрасла с листа и клони, че прозорците буквално се бяха скрили зад тях. Вратата зееше отворена, а в двора бе същинска джунгла от треви и бурени. И да – макар тутакси да забелязах, че самата къща се е килнала леко настрани, аз все пак се одързостих да се промуша през високите треви и предпазливо се изкачих по стълбата към горния етаж, където, помнех, беше стаята, в която спяха децата. Удивителното в изоставените къщи – това най-силно наранява сърцето – е, че когато влезеш в стаите им, отвътре те посреща една… почти непокътната вътрешност, в която времето, така осезателно шетало по двора и по фасадата, сякаш въобще не е проникнало. Леглата са грижливо застлани със завивките си, завеските на прозорците са със същите цветове, а на стената – това е най-покъртително – продължава да виси онази снимка на двете ни дъщери като много малки, закачена там от времето, когато и те самите са топуркали тук, вдигали са шумотевиците си, а дядо им и баба им са им подвиквали отдолу.
Седнах на едно от леглата и останах на него неподвижен, може би половин час. Трябваше да свикна с тази така безвъзвратно възцарила се тук тишина, с този почти пропълзяващ по кожата страх от призраци, който няма как да не изпиташ в къща, чиято пълнота си познавал и живял и която сега се е стопила, дала е място на почти напипваща се, почти именувана… пустота. Да, налагаше се да свикна с тази пустота – нали тази нощ трябваше да преспя тук, та да си тръгна обратно на следващия ден.
Преди това обаче трябваше на всяка цена да видя поне някой от все още живите обитатели на това село, за да се уговоря за някаква бегла – поне от време на време – грижа за тази къща, докато все още се крепи и би могла (някой ден) да се оправи и ремонтира.
Разбира се, трябваше да изчакам следобеда да понапредне, защото се досещах, че ако изобщо имаше шанс да срещна някого тук, това би могло да стане едва по залез слънце и на площадчето, в откритата кръчма – последното устояващо „съборно“ място във всяко едно от тези изтляващи села.
Действително се оказах прав. Когато след час-два прекосих уличките и излязох на това площадче, съзрях там отпред насядала малка група хора. Приближих се и веднага разпознах поне трима: онзи едър дядо, от който децата ми в тогавашните лета се бояха, защото бе постоянно начумерен, а пък гласът му почти гърмеше; другият, по-дребничък дядка, който май единствен в селото имаше стадо от дузина овци и три-четири козички, а до тях и бабата, за която се знаеше – сега изведнъж си спомних – че грижливо следи (макар да е неграмотна) кога определена дата в църковното календарче е отпечатана в червено и значи обозначава голям празник, изкачваше се на камбанарията на църквата и биеше камбаната. Край тези познати седяха още неколцина, които не можах да си спомня. Разбира се, всички, освен бабата, надигаха бирени бутилки и нещо, както е думата, „си гълчаха“.
Наистина почувствах облекчение, че най-сетне се намирам сред живи хора. Почти бях започнал да се боя, че съм се озовал съвсем сам в това място. Поздравих всички, припомних им чий син съм. Те закимаха, сетиха се, че родителите ми „все си ходеха хванати за ръка, като че ли току-що са се оженили“. Че „да – много добри хора бяха, особено татко ти“… След това и аз си взех една бира, седнах при тях и, за да ги разговоря, започнах да разпитвам за тая и оная баба, за онзи съсед. Естествено, почти всички се оказаха покойници.
„Добре де, а какво стана с интерната там, на входа на селото – сетих се да попитам. – Днес, като идвах насам, ми се видя съвсем пуст и затворен. Нито децата, нито никой. Всичко заключено – да не са го закрили?“
„Абе, не знам – избоботи „страшният“ дядо. – Един ден направо изчезнаха тия деца и оттогава никой не е идвал. Сигурно са ги преместили някъде другаде, може и в града, ама как е станало така изведнъж… така и никой нищо не каза. Па и кого да попиташ, като в сградата вече го няма и портиера. Всичко е заключено.“
Дядката овчар също закима и само бабата, биеща камбаната, продължи да предъвква с беззъбата си уста, като след малко тихичко промърмори:
„Тука, тука са си децата, ама вече не ги виждаме. С баща си са.“
„Стига бе, бабо Ево – прекъсна я „страшният“ дядо. – Нали знаеш, че тези деца са сираци? Какви ги дрънкаш?“
Бабичката млъкна, но след съвсем малко отново се обади:
„Е па точно – с бащата на сираците са си.“
„Доста е изкуфяла горката“ – прошепна ми дядото и после разговорът тръгна в друга посока – овчарят започна да се оплаква, че му е вече трудно да ги извежда, „тия животинки“, а пък и чудна работа – сутрин все някое от тях се оказва, че е изчезнало и трябва сума време да го търси, докато го намери някъде по полето. Как успяват да излизат нощем от кошарата, „пущините“, така и не може да се разбере…
Да, бъбрих си с хората в кръчмата поне още час-два. Помолих ги настойчиво да наглеждат къщата, ако трябва да ми се обаждат – ето ми телефона. Те кимаха и ми обещаваха и когато се стъмни съвсем, ща не ща, трябваше отново да се прибера в празната къща, да се кача в стаята, пълна с пустотата на изтлялото време, и въпреки инфантилния страх, който пълзеше по кожата ми, да легна в едно от детските легла и да се помъча да заспя.
Изглежда в някакъв момент съм успял, защото наистина се изненадах, когато, отворил внезапно очи, бързо се сетих къде съм. Мракът в стаята вече не беше пълен – през прозорчето проникваше смътната светлина на много, много ранна предутрин. Вслушах се в тишината, но ето че изведнъж отново започнах да се съмнявам действително ли съм буден, защото, не щеш ли, да – чух звук от камбана, кратък, но после пак и пак. Не, вече бях сигурен – беше ме събудил тъкмо звънът на камбаната от селската църква – тих, но без съмнение идещ оттам. Нима обаче това беше възможно? В този момент едва ли бе дори шест часа. Какво значеше това? Изненадата буквално нахлу в мен и макар да продължавах да се чувствам в полусвяст, станах, облякох се набързо и излязох от стаята. Спуснах се пипнешком по стълбата – навън наистина си беше почти нощ, светлината едва се долавяше…
Прекосих уличките в някакъв странен унес. Камбанният звън бе замлъкнал и тишината отново беше станала пълна, но щом го достигнах, корпусът на църквата сякаш се изправи пред мен с някаква стряскаща внезапност – стори ми се още по-висок.
Когато, изпълнен все още с недоумение, влязох вътре, през прозорчетата от купола се процеждаше смътна сребриста светлина, която едва разпръскваше мрака в добре познатия ми наос. Онова обаче, което мигом ме вцепени, бе, че в този момент аз видях (възможно ли беше), че пред мен се извършва… богослужба. Да, пред разтворените олтарни двери, с гръб към мен, стоеше изправен висок, много висок свещеник. Одеждите му бяха светли, но изключително странни. Фелонът (ако това беше фелон) бе необичайно дълъг, стигаше почти до земята и макар да не можех да различа точно цвета му, той сякаш… светеше отсреща ми. Вслушах се в звучащите думи и да, да – пред мен без съмнение течеше… утреня. Чувах познатите ми слова, но въпреки че наистина ми бяха познати, в тях сега – долових го изведнъж – имаше нещо, което не можех да си обясня. Те – как да се изразя – сякаш се изричаха пред мен за първи път, сякаш тяхното звучене, така го усещах, бе събитие, ставащо именно в този момент и тъкмо в това, в това тук място. Бе нещо абсолютно ново и още по-удивително с това, че новината му се случваше тъкмо тук, където нищо ново, освен изчезването и на старото, вече нямаше. Да, думите наистина като че ли изсветляваха направо физически откъм олтара, заедно с тихо навлизащата светлина на ранната утрин от купола.
Напълно стъписан започнах да се оглеждам в полумрака и да – в църквата като че ли нямаше никой друг, освен ако там, в ъгъла, при левия клирос – не съзирах ли там… силует на жена? Не беше ли това баба Ева, която бие камбаната и която видях снощи в кръчмата на площадчето? Макар в първия момент наистина да ми заприлича на нея, тази жена обаче, също като свещеника отпред, бе много висока – от време на време като че ли правеше дълбоки, поясни поклони, изправяше се, а от смътно различимата ѝ фигура се излъчваше (и то властно) невероятно спокойна, тиха тържественост. Имаше ли и още някой на тази почти нереална богослужба в дълбоката предутрин? Май там, от другата страна, при северната порта, която – сега изведнъж го забелязах – бе разтворена, различих и… деца – да, да, деца, скупчени едно до друго, но не тъкмо вътре, а на самия праг на църквата.
В следващия момент изправеният пред олтарните двери висок, много висок свещеник се обърна към полутъмния наос, поклони се леко към жената в левия ъгъл, после към отворената врата вдясно. И аз чух (пак като че ли за първи път произнесени сега) думите на отпуста – очевидно се бях озовал в самия край на тази удивителна утреня. После свещеникът влезе в олтара, но вместо да затвори дверите, само след миг го видях да излиза отново, да тръгва към отворената порта вдясно и… оттук нататък (съвсем честно го казвам) всичко, което последва, бе за мен вече напълно, напълно необяснимо и нереално. Откъм отворената врата започна да се чува шум, глъч – стряскащ за дълбоката тишина на ранната предутрин – и в следващия момент аз с удивление видях, че покрай изправилия се на нея свещеник от полумрака се втурват навън деца – много, много деца, излизат на поляната зад църквата, която знаех добре, но която сега необяснимо бе станала много по-широка, простираща се до самия далечен склон на планината и гробищата, обляна в сребриста, все още като в сън светлина на ранното утро. Изскачащите тичешком на нея деца обаче – видях го ясно – ни най-малко не бяха притеснени от стоящия на прага свещеник, бутаха се в него, подръпваха одеждите му, смееха се, гледаха го с искрящи очи и наистина бяха много, много. Не можех да си обясня откъде бяха се появили и какви изобщо бяха те. Все пак се вгледах в тях и ето, в следващия момент ги… познах. Да, това бяха децата от интерната – те самите, чиито лица помнех още от онези години и сега дори имената на някои от тях започнаха да се мержелеят в паметта ми.
Изтичвайки със смях покрай свещеника, те продължаваха да изпълват поляната, на която – това бе още по-невероятно – освен с тях вече беше пълно и (възможно ли бе) с… животни, най-различни животни и птици, някои от които направо нямаше как да бъдат тук. До самия праг на църквата, почти пред нозете на свещеника например, лежеше… мечка – истинска голяма кафява мечка, а встрани от нея грациозно бе полегнало малко сърненце. Малко по-нататък пък една коза (дали не от онези на дядката овчар) съвсем спокойно поскубваше трева до святкащ с очи – да, да!– вълк. Около една по-надалеч легнала дива котка летяха и от време на време кацаха по гърба ѝ цели рояци птици… Да, всичко до края на поляната бе пълно и дори от гробището в далечината сякаш се провиждаха силуети на хора, изправени буквално пред гробовете.
В следващия момент аз изведнъж забелязах какво прави застаналият на прага свещеник, зад който малко по-навътре в храма стоеше и високата жена, която бях съзрял по време на утренята и която ми бе заприличала на баба Ева. Той стоеше неподвижен с широко разперени ръце, към които прелетяваха и кацаха върху дланите му птици, а към нозете му се примъкваха още и още животни. И ето – той изричаше за всяко от тях някаква дума (или име?) и те тутакси се втурваха и полетяваха към поляната, където се смесваха с децата от интерната, които не спираха да се смеят и да се търкалят между тях.
Наистина бях като омагьосан от гледката, откриваща се пред мен, и дълги минути буквално не можех да откъсна очи от нея. Стоях замаян, без да мога да преценя от колко време вече, докато… в един момент, внезапно, но ясно, усетих, че колкото, колкото и да е пленителна, аз все пак не мога да продължа още дълго да я гледам, тъй като тя, прозрях го изведнъж, изобщо не може да бъде зряна в друг, освен само в този час на съвсем ранната предутрин, в който се бях озовал тук. И това е така, защото всъщност… той е от друго, съвсем друго в сравнение с всички останали часове на денонощието измерение и показващото се вече от изток слънце буквално би изпарило гледката.
Но ето защо, все още изпълнен с трепет, аз се обърнах, влязох отново във вътрешността на църквата, закрачих към изхода й и когато стигнах до клироса, на който от години лежеше онази богослужебна книга, се спрях и за първи път се вгледах в страницата, на която тя оттогава бе останала разтворена:
„И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху него Дух Господен… Той ще съди сиромасите по правда и делата на страдалците ще решава по истина… Тогава вълк ще живее заедно с агне и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно и лъвът ще яде слама като вола.“ (Ис. 11:1-2, 4, 6-7)[*]
Прибрах се в къщата, събрах набързо багажа си и без да обикалям повече из селото, поех към шосето. По пътя – слънцето вече беше изгряло напълно – не срещнах никого. Само край затворения интернат ми се стори, че в далечината виждам кретащата с наръч клони на рамо баба Ева.
____________________________
[*] Този текст от книгата на свети пророк Исаия се чете като паримия на утринното богослужение в деня преди Рождество Христово — сиреч раждането на втория (на новия) Адам — син по човечеството Си на първия и баща на новия живот на всички, до края на времената спасявани от Него.
