Начало › Идеи › Гледна точка › Учителят
Гледна точка

Учителят

2927

Пенсионираният учител сънува странен сън. В двора му имаше голям камък, зеленясал, огладен, издълбан в средата и вероятно служил за корито на чешма. Бяха го докарали още преди години, когато правеха къщичката. Той мислеше да го използва за същото нещо, да си направи една хубава чешма. Но стана тъй, че цял живот не успя да направи тази чешма и камъкът остана да лежи до оградата. Около него беше израснала коприва и буренак, но веднъж, вече след пенсионирането, се захвана да почисти наоколо и установи, че върху камъка има изсечени някакви букви от старите. Но улейчетата бяха почти изчезнали и той не си направи труда да разчете написаното.

Камъкът беше много тежък. Бяха го натоварили на ремаркето четирима човека. После пак четиримата го изтъркаляха от ремаркето върху пръстта и го избутаха до оградата, да не пречи. И там си остана.

И сега пенсионираният учител сънува, че е застанал пред камъка и само със силата на мисълта си е успял да го повдигне от земята на височина две педи. Искаше да го повдигне още, но не успяваше. В съня си той си рече, че такава е силата на мисълта му – толкоз може, не може повече. И се събуди.

И като стана и се изми, свари кафе в джезвето, изпи го на крак и побърза да отиде при камъка.

Камъкът лежеше в тревата. Вътре в коритото се беше насъбрала шума и мръсотия. Слънцето го огряваше отпред и нещичко от онези стари букви наистина още личеше, но много смътно, само като драснато.

Върна се в къщата, домъкна един стол и седна пред камъка.

Беше чел различни книжки – за града на инките Мачу Пикчу и за други места, където древните бяха изсичали и премествали огромни каменни блокове на голяма надморска височина, без да разполагат със съвременните подемни съоръжения. А огромните каменни блокове бяха толкова прецизно изрязани и напаснати един към друг, че между тях не можеше да израсте и стръкче трева. Според някои от хипотезите това било постигнато със силата на мисълта, която древните владеели.

Две педи, две педи, утешаваше се той. И това не е малко. Сега въпросът беше да стори това и наяве.

Не знаеше какво ще стане. Но беше длъжен да опита.

До пладне нищо не стана. Само го заболя много силно една точка в средата на челото, там, където явно се съсредоточаваше мисълта му. А и слънцето така го напече, че накрая реши да си почине. Отиде на хладно в къщата, свари си две яйца и ги изяде. После полегна малко на кревата. И заспа. И чудно нещо, онзи сън пак се появи – той стои пред камъка и камъкът започва да се издига и замръзва на височина две педи. В съня всичко беше много лесно. Но една част от мозъка му веднага регистрира нещо важно – в съня си той стоеше прав пред камъка, не беше седнал. Значи, трябва да опитам прав, като се събудя, рече си – с онази, будната част от мозъка си.

Някъде се хлопна врата, той се разбуди, но този път видя и опашката на съня – със събуждането му камъкът отново се стовари на старото си място, в тревата до оградата.

Беше дъщеря му, беше дошла с колата, да му донесе хляб и плодове.

– Как си, тате? – попита тя, като влезе в кухнята.

– Ами, добре. Малко бях задрямал.

–  Да не си болен?

 – Не, нищо ми няма. Почивам си.

 – Аз ще трябва веднага да тръгвам, че довечера съм дежурна.

 – Отивай, отивай, гледай си работата.

 – В събота-неделя ще гледаме да дойдем с малкия, да си поиграе на зеленото.

 – Добре. Много хубаво. Ще ви чакам.

– Какво ще правиш сега?

– Ще пусна кокошките малко да попасат. Ама ги пускам само за час-два и все гледам да съм около тях, че има лисици.

–  Не успях да ти взема обувките от поправка. До неделя ще гледам да стане.

– Не се притеснявай. Те сега не ми трябват. Тука няма къде да ходя на бал. Освен ако лисиците не ме поканят.

–  Добре. Довиждане тогава.

Дъщеря му си тръгна. А той се наплиска на мивката и отново се запъти към камъка.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора