( откъс от романа Влакът за Емаус )

…. и защо според вас Цветница е най-тъжният празник?

Това също никога преди не съм си мислила и защо сега ми хрумна изведнъж? Представете си, Минá, Иисус влиза в Свещения град, средоточието на света, идването Му се е разбрало предварително, жените са оставили домашните си задължения, мъжете са напуснали работилниците си, дори децата са излезли на улицата, някои от любопитство, защото изобщо не са Го виждали, други – защото са повярвали, че е цар, трети – за да гледат какво ще се случи, да зяпат, за да имат вечерта какво да разказват и да обсъждат с другите, някои са повярвали в чудесата, други ги разказват с иронична усмивка, но глъчката се увеличава, става всеобща, децата викат от радост, катерят се по дърветата, чупят палмови клонки и ги постилат пред ослето Му, забавляват се с това да тичат пред Него, децата стават все повече и все по-радостни, виковете им се чуват по цялата улица, играта им увлича и минувачите, някои от тях свалят наметалата си и също ги хвърлят пред магаренцето Му и Го приветстват, въодушевлението обхваща всички, някои се заразяват от възторга, без въобще да са чували за Иисус, само питат – кой е Този, Който минава? В най-скоро време Той ще стане цар, ще ни организира, ще ни поведе, ще ни освободи от омразните римляни, ще възстанови достойнството ни на израилтяни, ще ни направи отново свободни, богати и мълвата тръгва от уста на уста, минава царят, бъдещият цар, да Му отдадем нашата почит, да Му се поклоним, да Му засвидетелстваме нашата готовност срещу ненавистния враг, зад Него и ослето Му вървят най-близките Му ученици, с които той идва от къщата на Лазар, от Витания, Той е в сърцето на веселието и радостта, в сърцето на любовта, никога не е бил така обливан в цветя и почит, така абсолютно признаван от всички

и в сърцевината на най-голямата радост Той знае, че това е началото на края, че краят вече е започнал, Той върви към страданието именно през тази радост и никой освен Него не подозира и не предвкусва нейната горчивина

затова ми се струва най-тъжният празник от всичките, беше казала Каталина и след малко беше добавила – разпознавал е лице в лице онези хора, които само след няколко дни са щели да Го намразят дотолкова, че да крещят озверели и освирепели под кръста, на който Той висял безмълвен, дотолкова, че да искат смъртта Му – непостоянството в човешките отношения причинява най-голямата болка, Минá, непостоянството е разкъсване на телата ни, непостоянството е част от нас, само любовта заличава непостоянството, само тя преодолява разкъсването, само тя споява разпръснатото, разединеното, само тя споява, само тя е лепилото, беше казала Каталина за най-голямо изумление на самата себе си и Минá осъзна, че Каталина никога не беше изпитала любовта, никога не се беше докоснала до нея, може би се е страхувала, може би винаги я беше прогонвала и Каталина като че ли усети, като че ли чу мислите му и избухна в плач

защо плачете, Каталина, обидих ли ви с нещо

не зная, не зная какво става с мен, Минá

вие сте била разединена до този момент от света и от хората, Каталина, ѝ беше казал тогава Минá на първата им среща в неугледната сладкарничка, вие сте била враждебна към света и към хората до този момент, нали, Каталина, я беше попитал Минá сред дъжда отвън, който се изливаше, и се беше взрял в нея, беше проникнал с поглед в душата ѝ…