
След „60 разказа” („Колибри”) изкушените от истински добрата проза могат да се срещнат отново с Дино Будзати в „Коломбър” („Жанет 45”) – сборника с разкази от 1966 г. на италианския писател. Чудесният превод отново е на Нева Мичева.
Ще започна с това, че книгата започва с тъй рядко срещания, а според мен много полезен предговор, въвеждащ в света на една книга и нейния автор. Добрият стар предговор напоследък е съвсем забравен като жанр, но помня от детството толкова много книги, срещата с които ми е била по-лека, по-заинтригуваща дори, именно благодарение на него. В случая предговорът за българските читатели е от Лоренцо Вигано, журналист във вестник „Кориере дела сера” (в него е работил и Будзати), последователен и задълбочен изследовател на творчеството на италианския писател.
И тъй „Коломбър” за пореден път представя на българския читател майсторството на един от най-интересните европейски разказвачи от периода между 30-те и 60-те години на миналия век. Автор на разкази, романи, детски истории, комикси, „човек на дълга”, както нарича себе си.
Прозата на Дино Будзати (1906–1972) има свое оригинално лице, разказите му винаги се разпознават, бележат ги фантастичното, странното, мистиката дори. Те могат да бъдат прочетени и като разкази за конкретно време (ако в тях се „промъкнат” някои исторически реалии), и като разкази, занимаващи се с вечните теми и въпроси, които винаги вълнуват хората, с екзистенциалното. Кой е Бог, в какво вярваме, защо смъртта неизбежно е в мисълта на живите, кое е справедливо и кое не – разказите на писателя не подминават тези въпроси.
В света на Будзати съжителстват странни същества като коломбъра, „страховита риба с внушителни размери”, който преследва цял живот Стефано Рой (той бяга като жертва, за да се окаже, че е преследван с награда); духове-ангели от „новата” вълна; писатели, които стават известни с чужди книги; мили свещеници и още всевъзможни свети персонажи; държавни глави на велики сили или „горки” деца като едно с прякор Марулчо и с име Долфи, което дори майка му, г-жа Хитлер, не може да си представи като нещо друго, освен неудачник….
Реалността почти винаги рязко се преобръща в разказите на Будзати, всекидневието се омагьосва, нещо изведнъж променя нормалния ход на времето или пък то просто става неважно. Много от тях лежат върху една притчовидна основа, ясно разпознаваема като послание и поука. Но това изобщо не ги прави дидактични или сухи, напротив. Те са забавни, мъдри, сериозни с въпросите, които поставят, но и леки в повествователния си ритъм. Нищо не е такова, каквото изглежда – това е една от поуките, които прозата на Дино Будзати оставя на читателите си. И след като затворим последната страница на „Коломбър”, вярваме, че той е прав.

