Романистът и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса дискутира със социолога Жил Липовецки достойнствата на „високата” и на „масовата” култура в съвременния свят.

Писателят защитава идеите, представени в книгата му „Цивилизацията на зрелището”, която предстои да излезе на български в издателство „Колибри”. През май Марио Варгас Льоса ще посети България и ще бъде удостоен с титлата „Доктор хонорис кауза” от Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Марио Варгас Льоса: „Цивилизацията на зрелището” е опит да изразя загриженост, един вид безпокойство, когато виждам как онова, което се разбираше под „култура”, когато бях млад, се е превърнало днес в нещо принципно различно. Книгата се опитва да опише тази трансформация и да изследва последствията и превратностите на онова, което наричаме култура днес, във връзка с различни аспекти от човешката дейност – социални, политически, религиозни, сексуални и т. н. – като се има предвид, че културата оцветява всичко, което вършим през живота си.

Книгата не е песимистична, но си поставя за цел да смущава и да накара хората да се замислят дали доминиращата роля, която развлечението и забавата са получили в наше време, ги поставя на централно място в културата. Самият аз считам, че е точно така и че това се е случило с благословията на голяма част от обществото, включително и на онези, които по традиция са представлявали неговите институции и културни ценности.

По мое мнение Жил Липовецки е един от днешните мислители, анализирали тази нова култура в най-голяма дълбочина и с най-голяма взискателност. В книгата си „Империята на модата” той е описал по експертен начин нещата, от които тази нова култура се състои. И за разлика от мен е подходил към нея не с безпокойство и тревога, а със симпатия, виждайки в нея черти, които определя като силно положителни. Например демократизиращия ефект на културата, която достига до всеки, – култура, която за разлика от традиционната, не прави разграничения, не е монополизирана от някой елит, от тесен кръг учени или интелектуалци, а прониква в цялото общество по един или друг начин.

Освен това той казва, и това е интересна гледна точка, че тази култура е довела до по-голяма свобода на личността. За разлика от миналото, в което индивидът е бил в известен смисъл затворник или изражение на една култура, днешните личности могат да избират сред много културни възможности като по този начин упражняват не само независимостта си и свободната си воля, но също така вкуса и личните си предпочитания. Той е на мнение, че тази култура позволява на хората да търсят собственото си удоволствие в дейности, които са определени като културни, но в миналото не биха били приети като такива. Тези идеи са спорни: има моменти, в които ме убеждават, а в други ме разколебават. Мисля, че един диалог между нашите две позиции, които са различни, но се допълват до известна степен, би могъл да бъде много плодотворен.

Жил Липовецки: Благодаря много, Марио, за това чудесно представяне, в което се разпознавам напълно. Ти подчерта факта, че това общество на спектакъла е предизвикателство за благородния смисъл на културата. В това отношение съм съгласен с теб. Ще си позволя да доразвия тази гледна точка, понеже тя отива в посоката, която ти й даваш. Какво е била благородната култура, високата култура за първите представители на модерността? Културата е представлявала новото съвършенство. Докато представителите на модерността са започвали да развиват обществото на науката и демокрацията, немските романтици са създали форма на религия чрез изкуството, чиято мисия е била да предостави онова, което нито религията, нито науката са могли да дадат, защото науката само описва нещата. Изкуството е станало свято. През XVII и XVIII век поетът – и творците като цяло – са онези, които сочат пътя, както по-рано е правила религията.

Когато наблюдаваме какво представлява културата в света на потреблението, в света на спектакъла – който ти уместно наричаш „цивилизация на зрелището”, то това е тъкмо сгромолясването на романтичния модел. Културата се превръща в единица за консумация. Вече не очакваме от нея да променя живота или света, както е смятал Рембо. Това е била задачата на поети като Бодлер, които са отхвърляли света на утилитарното. Те са вярвали, че високата култура може да промени света и живота. Днес вече никой не вярва, че високата културата ще доведе до промени. В действителност обществото на развлечението, на спектакъла е победителят в това съревнование. От културата очакваме развлечение, една малко по-възвишена форма на забавление. Но реално капитализмът, технологиите променят живота днес.

До известна степен споделяме обща отрицателна представа за тази цивилизация на спектакъла и изобщо за потребителското общество. Но въпреки всичко през годините се опитвам да покажа и положителните й възможности. Разглеждан от перспективата на традиционната културата, отрицателният аспект безспорно е по-голям. Но животът не е само култура. Животът е също така политика (за нас демокрация), той е взаимоотношенията ни с другите, със самите себе си, с нашите тела, с удоволствието и много други елементи. На това ниво можем да кажем, че обществото на спектакъла, потребителското общество, е създало масови поведенчески модели и е дало по-висока степен на автономия на индивида. Защо? Защото е означавало разпадане на огромните всеобщи дискурси, на величествените политически идеологии, които са изправяли индивидите пред ограничен набор от правила, защото е заменило всичко това със свободно време, с културен хедонизъм. С две дума, хората вече не желаят да се подчиняват на властта: те искат да бъдат щастливи и да търсят това щастие с всички средства, с които разполагат. Хедонистичното, потребителското общество е позволило на тези форми на живот да се разпространят. Телевизията например е един вид гробище за високата култура, но пък дава на хората други компетенции и открива нови възможности: тя позволява на личностите да сравняват. На това ниво обществото на спектакъла е позволило на индивидите да станат независими, да създадат общество на свободния избор, в което хората сами конструират начина си на живот.

Мисля, че това е важно, защото обществата, в които спектакълът доминира, са като цяло основани на съгласието, на демократичните принципи. Днес социалните конфликти вече не завършват с кръвопролития и във всички тези страни фигурата на диктатора е отхвърлена. Затова смятам, че обществото на спектакъла е позволило на демокрациите да живеят по един не толкова трагичен и шизофреничен начин, както по-рано. И все пак не сме се освободили напълно от двете основни характеристики – двата големи порока – на съвременната епоха: революцията и национализма. Националистическите нагласи съществуват навсякъде, където преобладава обществото на спектакъла, но не водят до кървави последствия. Революцията – великата епопея на марксизма, великата есхатологическа революционна надежда – вече няма толкова верни последователи. Споменът за това, което национализмът и революциите са означавали за ХХ век, ни позволява да избягваме апокалиптичните обясенния на обществото на спектакъла, въпреки че може да сме все така критични към него.

Марио Варгас Льоса: Това са положителните страни на така наречената цивилизацията на зрелището, с които като цяло съм съгласен. Но нека разгледаме и някои отрицателни страни. Изчезването или сгромолясването на високата култура доведе и до триумф на безпорядъка. Заедно с разпада на високата култура станахме свидетели и на разпада на определени естетически ценности – йерархиите, които старата култура е установила и са били повече или по-малко зачитани; приетият канон вече не съществуват. Бихме могли да кажем, че това е безпрецедентно, тъй като в настоящия момент притежаваме неограничена свобода в областта на културата, но в тази свобода можем да станем и жертви на най-лошия вид простащина. И това е реалност, която наблюдаваме всекидневно. Може би най-драматичният случай са визуалните изкуства. Свободата, която те са придобили, се изразява в това, че всичко може да бъде изкуство и в същото време нищо не е. Изкуството може да бъде красиво или грозно, но няма начин да се различи едното от другото. Старият канон, който ни позволяваше да правим разлика между превъзходното, обикновеното и отвратителното, вече не съществува: днес всичко зависи от вкуса на потребителя. В света на изкуството безпорядъкът понякога преминава в комични крайности. Както великият талант, така и измамникът са жертва на различни машинации, пример за това е публичното одобрение, което има последната дума. Вярно е, че в други области безпорядъкът не е достигнал тези крайности, но до известна степен си е пробил път и там и е създал огромна несигурност.

Ако културата е само развлечение, то нищо не е от значение. Ако е въпрос на развлечение, то един самозванец несъмнено ще ме забавлява повече от някоя наистина автентична личност. Но ако културата означава повече от това, тогава ситуацията става тревожна. А аз вярвам, че културата означава много повече, не само заради удоволствието, което можем да изпитаме при четенето на някое велико литературно произведение, или при гледането на чудесна опера, при слушането на прекрасна симфония или посещението на изтънчен балет, а заради чувствителността, въображението, вкусовете и желанията, които високата култура, великото изкуство създават в човешките същества и чрез това им дават сили и възможност да живеят по-добре. Тази култура им дава възможност да осъзнаят много по-ясно проблемите, в които са потопени, да усещат по-ясно кое е право и кое грешно в света, в който живеят. Чувствителността, оформена от изкуството, им позволява да се защитават по-добре и да се наслаждават повече на живота или поне да страдат по-малко.

Говоря от личен опит. Смятам, че като съм прочел и съм се наслаждавал на Гонгора (Луис де Гонгора, 1561-1627, испански бароков поет) и като съм прочел и разбрал „Одисей” на Джеймс Джойс, съм обогатил изключително много живота си. И не само заради удоволствието, което съм получил от тези културни преживявания, но и защото те са ми дали по-добро разбиране за политиката, за човешките взаимоотношения, за това какво е справедливо и несправедливо, какво е правилно и грешно, а и какво е много, много грешно. Религията изчезна от живота ми, когато бях много млад, замени я една духовност, която не бих притежавал без тези книги. Говоря от лична гледна точка, но ако разширим това до обществото като цяло, ако тази култура и всичко, което тя  означава, изчезне и бъде заменено от чисто развлечение, какво се случва с всичко останалото? Дали чистото развлечение има възможността да направи обществото способно да се справи с всички тези проблеми?

Аз не съм против капитализма, на негова страна съм. Той позволи на човечеството да преживее невероятен напредък. Даде ни по-висок стандарт на живот и научен прогрес, който ни позволява да живеем далеч по-добре от предшествениците ни. И въпреки това великите мислители винаги са казвали, че капитализмът е хладнокръвна система, която създава богатство, но и егоизъм. Те трябва да бъдат компенсирани от изключително богат духовен живот. Доста теоретици на капитализма са смятали, че този духовен път е религията; други, които не са били религиозни, са посочвали културата. Ако не искаме да достигнем точката, към която днешното общество се движи, духовна празнота, в която всички отрицателни аспекти на индустриалното общество, цялата дехуманизация, която то води със себе си, стават все по-очевидни с всеки изминал ден – аз твърдо вярвам, че най-добрият начин за противопоставяне на егоизма, на самотата, на ужасната конкуренция, която стига до крайно дехуманизиране, е един изключително богат културен живот в най-възвишения смисъл на думата „култура”.

За разлика от Жил аз не вярвам, че цивилизацията на спектакъла е донесла мир, прояснение и съгласие, които да премахнат или поне ще намалят насилието. Напротив, насилието все още е тук, то присъства постоянно в нашите разкъсвани от престъпността градове, сексуалните престъпления и различни видове дискриминация. Икономическата криза води до ксенофобия, расизъм и дискриминация. Насилието срещу сексуалните малцинства съществува навсякъде по света, с много малки изключения. Как да обясним всичко това? Един от начините, по които това насилие се проявява, е именно колапсът на високата култура. Тя обогатява нашите сетива и ни насочва към големите проблеми, независимо от трудностите по пътя. Една култура, която, освен че е развлекателна, ангажира, безпокои, която налага нонконформизма и критическото мислене, е нещо, което чистото развлечение никога не би могло да бъде.

Нямам нищо против спектакъла. Той е фантастичен и много ме забавлява, но ако една култура е само това, то в крайна сметка конформизмът ще доминира над ясните позиции. Това е един вид пасивно примирение. А в модерното капиталистическо общество чистата пасивност на индивида означава не засилване на демократичната култура, а разпад на демократичните институции. Това отношение е противоположно на творческото и критично участие на личността в социалния, политическия и гражданския живот. За мен едно от най-смущаващите явления в днешното общество е оттеглянето на интелектуалците и творците от обществените дела, тяхното абсолютно презрение към политическия живот, на който те гледат като нечист, низък и корумпиран, и трябва да му обърнат гръб, ако желаят да останат неопетнени. Как може едно демократично общество да оцелее в дългосрочен план без участието на мислещата личност, на по-чувствителните и творчески настроени хора с богато въображение?

Жил Липовецки: Ние често свързваме обществото на спектакъла с изчезването на идеалите. Това без съмнение е едната страна на нещата, но не и единствената. При новото поколение от ангажирани хора има основа, която вече не е политическа, а е свързана с потребността от щедрост, от взаимопомощ. Съвременното общество не е синоним на пълен цинизъм или нихилизъм. Това може да е доминиращият аспект, но съществуват и противоположни тенденции. Виждаме това при неправителствените организации, при доброволците, хората, които се ангажират, отделят от времето си и се опитват да направят нещо за другите. Съгласен съм, че това не е всеобщо явление, но съм удивен, че въпреки всичко обществото на спектакъла е благоразположено към тези изяви на щедрост по целия свят. Обществото на спектакъла създава не само егоизъм, но и други явления, които му помагат да бъде балансирано.

Имаме различен поглед към високата култура. Ти я виждаш като противотежест, като спасение или противоотрова на смъртоносната дерегулация на спектакъла и капитализма. Ти не си против капитализма, но търсиш начин да го очовечиш. Тук сме единодушни. Но не сме еднакво оптимистични. Ти смяташ, че високата култура е основно и същностно средство за коригиране на този недостатък на капитализма. Аз съм по-скептичен; може би просто по-малко вярвам във високата култура.

Ти каза някои много интересни неща за насилието: че в обществото на спектакъла, което е свързано и със забавлението, се появяват всевъзможни видове насилие. И въпреки това в един от моментите на разцвет на високата култура Оскар Уайлд прекарва две години в затвор, а остатъка от краткия си живот в изгнание. Високата култура е била неспособна да защити нацията на Гьоте и Кант от нацисткото варварство.

Аз съм човек от академичните среди и защитавам високата култура, но мисля, че трябва да предложим и други, по-различни пътища. Като имаме предвид объркаността на съвременния свят, трябва да възстановим достойнството на хората и вярата им в действието. Не просто вяра в знанието и наслада от велики произведения. Високата култура помага за създаването на индивидуалност, но същото прави и фактът, че индивидите са хора на действието, които сами изграждат своя свят. Образованието не трябва да бяга от телевизията, то трябва да даде средствата, с които личностите да станат творци не само в изкуството и литературата. Високата култура и хуманизмът трябва да работят заедно с други неща, но ако им отредим главната роля, ще имаме проблеми. В обществото на развлечението за масите е по-трудно да участват в този културен кипеж. Днес за хора без нужното образование ще е трудно да прочетат „Одисей”,  но не и невъзможно. Възможно е да живеем добре, по достоен начин, дори и без да познаваме класиката.

Единодушни сме относно диагнозата на обществото на спектакъла като производно на рухването на естетическите йерархии. Но тук трябва да отстъпим една крачка назад и да видим, че обществото на спектакъла не е единственият виновник. Всичко започва с най-високата култура: авангарда. Точно там се е зародила атаката срещу академичното изкуство, срещу „красивото”. Дюшан не е бил част от обществото на спектакъла, но именно той е открехнал вратата към идеята, че можем да изложим каквото поискаме и то ще бъде наречено „изкуство”. Семената на разпада на естетиката и високата култура са посети в самата тази култура.

В крайна сметка обществото на спектакъла не е променило естетическите йерархии особено много. Какво всъщност е направило? Модерното общество на ХХ век е създало нещо нечувано в историята: „изкуството на масите”. Да вземем за пример киното. Един филм е творба, предназначена за всеки, независимо от културния му багаж; не е нужно да си чел класика, за да може да го оцениш. Киното не е променило естетиката, то е създало нещо различно. Създало е изкуство на развлечението, което може да ни даде посредствени творби, но и великолепни произведения. Все по-често филми със средно качество, нито велики, нито лоши, пораждат емоции и карат хората да мислят.

Марио Варгас Льоса: Радвам се, че Жил засегна темата за нацизма. Първото нещо, което нацизмът е извършил след идването си на власт, е да изгори огромно количество книги пред университета в Берлин и така практически цялата велика културна традиция на Германия е била изпепелена на огромна клада. Нацизмът не е единственият тоталитарен строй, който не е имал доверие на художествените творби, на философското мислене или на творците, отнасящи се повече или по-малко критично към своето време и обществото, творци, които, разбира се, са смазани по най-брутален начин от режима.

Първото нещо, което вършат всички авторитарни общества, е да създадат система на цензура – поради огромното им недоверие към културата. Те с основание виждат в културата огромна заплаха. По този повод: инквизицията е създадена, за да потиска свободното разпространение на идеи и вярвания, да затвори мисълта, интелектуалния и духовния живот в определени строги норми, които отговарят на разбиранията на властта. Това са вършили комунизмът, фашизмът, нацизмът и всички някога съществували диктатури. Отлично доказателство за важността на една богата, творческа и свободна култура. Това, че богатата и високо творческа култура може да бъде единствено и само свободна, е една от основите на свободата като цяло. Ако тази култура изчезне, то е, защото свободата е изчезнала от същността на дадено общество. Свободата може да изчезне под ударите на един брутален тоталитарен режим – Хитлер, Сталин, Фидел Кастро, Мао Дзедун – но тя може да изчезне и по други начини. Ако достигнем до момент, когато за определени хора без необходимата култура Джойс, Елиът и Пруст са напълно безполезни, а тези хора имат непосредствени грижи, които са много по-належащи, обществото ще обеднява все повече чрез съчетанието от лекомислие и снобизъм. Такова мислене е опасно. Аз вярвам, че Пруст е важен за всеки, и макар някои хора да не умеят да четат, онова, което Пруст казва, е от полза и за тях, независимо че не са в състояние да го прочетат. В резултат се създава определена чувствителност, хората стават по-отзивчиви към положението на по-бедните от тях, осъзнават, че съществуват определени човешки права. Този вид усет е резултат от културата. Когато културата не стои зад този вид усет, то той е изключителено слаб. Това обяснява защо, въпреки че Европа е преминала през ужасите на Холокоста, антисемитизмът не само не е изчезнал, но и периодично се възражда. С това може да се обясни защо ксенофобията, която е световна слабост, избухва отново, и то не в примитивни, необразовани общества, а в изключително развити, в онези техни слоеве, до които Пруст, Елиът или „Одисей” на Джойс никога не достигат. Високата култура е неотделима от свободата. Високата култура винаги е била критична, винаги е била резултат от нонконформизъм и негов източник. Не може човек да е чел Кафка, Толстой или Флобер и да не е убеден, че реалният свят е зле скроен и посредствен в сравнение с произведенията – така прелестни, съвършени, изящни, където всичко е изящно, дори грозното и лошото са изящни и възхитителни. Това създава у нас силно чувство за нонконформизъм, на съпротива и отхвърляне на реалността. Това е основният източник на прогреса и свободата, не само в материалния свят, но и в сферата на човешките права и демократичните институции. Защитата на високата култура е свързана със силната загриженост за свободата и демокрацията.

Вярно е, че в образованите общества от миналото е имало чудовищни социални и икономически несправедливости. Какво ни е накарало да осъзнаем, че тези несправедливости ги е имало? Културата. Културата ни е дала усета и рационалността, които ни карат да осъзнаем какво се случва наоколо. Културата ни е помогнала да осъзнаем, че робството е несправедливо и трябва да бъде прекратено; че колониализмът също е несправедлив и трябва да приключим с него; че всички форми на расизъм и дискриминация са несправедливи и насилствени. Когато Пруст пише „По следите на изгубеното време”, не е знаел, че работи за свободата и справедливостта, но го е правил. Това са правили Рембранд и Микеланджело, а също и Вагнер, когато е композирал музиката си, дори и да е бил расист. Същото се отнася до всички велики творци, мислители и изобретатели. Тяхната функция не е същата като на технократите и учените, въпреки изключителния принос на хората на науката за човечеството; те са специалисти и тяхната работа се движи по права линия. От друга страна, работата на великите хуманисти се движи в повече от едно направление, тя е ориентирана към обществото като цяло и до известна степен определя общите знаменатели, изгубили се с модернизацията и индустриализацията. Модерното общество сегрегира и разделя индивидите. Ето защо е важно да има общ стандарт, който да ни кара да се чувстваме заедно отговорни, защото така именно се създава общност от личности с общи цели. Само културата създава подобно обединение, то не се утвърждава от технологиите или науката, създаващи специалисти, между които има непоклатими прегради. Закрилата за високата култура означава, че се защитава не само един малък елит, който се наслаждава на продуктите й, но се бранят основни ценности за човечеството като свободата и демократичната култура. Високата култура ни пази от тоталитаризма и авторитаризма, но също и от сектантството и догмата.

Жил Липовецки изказва предположението, че идеологиите – относно които аз изпитвам същото недоверие и страх – са били подкопани от културата на спектакъла, че обществото на спектакъла е било по-ефективно от рационалното, че то е демократичен аргумент в битката срещу надменните утопични идеологии. Ако едно от постиженията на обществото на спектакъла – с необходимостта му от развлечение и светското моменно удоволствие – е било постепенното разпадане и изчезване на много идеологии, то наистина трябва да се адмирира. Разпадът на големите идеологии е разпад на един от основните източници на война и насилие в модерното общество.

Жил Липовецки: Марио засегна тема, в която го подкрепям: фактът, че сме модерни мъже и жени, дължим на високата култура. Дължим това на философията и литературата. Демокрацията, човешките права и хуманизмът не са се появили просто така. Те са резултат от огромен кипеж от идеи, от модерно светоусещане, за което са допринесли философи и писатели, именно това е оформило хуманистите, индивидуалистите и цялата демократичната вселена. Модерният свят произлиза от умовете на определени мислители, които са посели семената. Те са ни предоставили принципите на едно общество, чийто основи вече не са в отвъдното, а вътре в самото общество, като свобода, достойнство и равенство. Това интелектуално изобретение дължим на високата култура. По тази тема сме на едно мнение, както и по това, че творческите способности трябва да бъдат защитавани като основен фактор на свободата.

От друга страна, не съм убеден, че високата култура ни предпазва от изблици на тоталитарно насилие или от друг вид насилие. Ако високата култура поражда свобода, тя може да бъде осакатена от властта или от частни интереси, както би казал Кант. Днес не само високата култура е онази, която защитава ценностите, които ти и аз еднакво обичаме и ценим. Телевизията, киното и много продукти на масмедиите също възхваляват човешките права и достойнство. Тези произведения може да не бъдат осветени от историята, но въпреки всичко разпространяват хуманистичната идеология. Изпитвам удивление, когато гледам филми на Спилбърг. Те не са висока култура, те са касови хитове за милиони долари, но разпространяват хуманни идеи и демократични художествени образи, а ценностите, първоначално формирани от високата култура, се предават на обществото.

Потребителското общество, обществото на спектакъла – те до голяма степен са едно и също – имат голям принос. Потребителското общество е създало благосъстояние, позволило е на хората да споделят мненията, разрушило е големите идеологии и е дало повече лична свобода на всички. Но това не е достатъчно. Обществото на спектакъла, което обещава щастие, не може да изпълни обещанието си. Ние обаче не можем да демонизираме потребителското общество, не трябва заедно с мръсната вода да изхвърляме и бебето. Трябва да приемем положителните страни на това общество – свободата, продължителността на живот, различните начини на живот – но също така трябва да признаем, тук сме на едно мнение, че потребителският свят не е в състояние да изпълни най-високите стремежи на хората. Те не са само консуматори, ала потребителското общество ги третира като такива. Каква е разликата между потребителя и индивида? Много голяма. Като се имат предвид хуманистичната перспектива и наследството на високата култура, ние очакваме хората да бъдат съзидателни, да измислят нови неща, да имат ценности. Потребителското общество не се грижи за тези неща, така че ние виждаме множество движения, които се ангажират, предлагат идеи и действат. Хората имат нужда да се ангажират.

Чрез интернет и новите средства за комуникация виждаме огромното движение на млади аматьори, които създават видеа, кратки филми, музика. Не всички от тях са брилянтни, но тази активност ни показва, че онова, което Ницше нарича „воля за власт”, днес е воля за творчество. Тази воля е нещо, което потребителското общество не е разрушило, нито пък е успяло да превърне хората в същества, които искат само маркови стоки. Хората продължават да искат да направят нещо от живота си. Именно това е нещото, което обучението трябва да направи: да предостави на хората, където и да са, нужното, за да направят нещо с живота си, а не просто да бъдат потребители на марки и модни тенденции. Пред нас стои огромна задача.

Глобалната система на капитализма смалява пространството за маневриране, стеснява свободното време, но в културата ние можем да вършим различни неща; образованието може да действа. Това е едно от големите предизвикателства на XXI век. Обществото няма да бъде оформено само от технологиите, а и от съобразителни хора, които имат силни желания. Образованието трябва да помогне на хората да постигнат това. Високата култура е едно от средствата, но тя не е единственото. Трябва да преосмислим начина, по който се преподава в ерата на Интернет. Трябва да обмислим какво представлява образованието в едно объркано общество, което вече не притежава отправните точки, които е имало някога. Това е огромна задача, но пък тя ще създаде утрешния свят.

Марио Варгас Льоса: Напълно съм съгласен. Модерното индустриално общество, пазарно общество, обществото на напредналите страни в огромна степен е подобрило условията за живот на отделните човешки същества. Но то в никакъв случай не е донесло щастието, което хората търсят като своя основна съдба. Това, което липсва, се нарича „богат духовен живот”. Религията предоставя това за част от обществото – част, която смята, че материалното й съществуване е завършено чрез вярата ,но има и една огромна част, която религията не докосва, на която тя не казва нищо и именно там културата трябва да играе основна роля.

Съгласен съм, че образованието трябва да бъде един от основните инструменти, чрез които модерното общество постепенно да запълва този духовен вакуум. Но ако има сфера, която е в криза в модерното общество, то това е образованието. Няма нито една страна по света, чиято образователна система да не е повлияна от дълбоката криза, поради простата причина, че не знаем коя е най-добрата и практична система – системата, която, от една страна, ще създаде техниците и професионалистите, от които обществото се нуждае, а от друга, ще запълни пропуските, които модерното общество има в духовната сфера. Образованието е в криза, защото е неспособно да намери формулата, която може да обедини тези две цели. Точно върху това трябва да работим, ако искаме модерното общество да задоволи материалните нужди на мъжете и жените, но и да запълни духовния вакуум. Образованието е абсолютно основополагащо, но заедно с него са важни семейството и индивида. Всичко това изисква постигането на определен консенсус, що се отнася до създаване на програми за развитие, които да направляват нашите училища, институти и университети. В тази сфера цари огромно объркване, но ако поне бяхме осъзнали факта, че именно в образованието трябва да бъдем креативни и функционални, според мен вече щяхме да сме крачка напред. Въпреки че на повърхността различията между двама ни може и да изглеждат големи, Жил и аз сме съгласни, че е необходимо да се четат Пруст, Джойс и Рембо, че мислите на Кант, Попър или Ницше са ценни в този ден и в този век и могат да ни помогнат да създадем онези образователни програми, на които да се облегне обществото на бъдещето, ако не иска да бъде пропито от насилие и нещастие като днешното.

Дебатът е проведен в института Сервантес в Мадрид, на 24 април 2012 г. Публикуван е в eurozine.com.

Превод: Божидар Бакев

Испано-перуанският писател Марио Варгас Льоса (1936) е определян като писателя с най-всеобхватно творчество на испански език и най-значимата фигура в испанската и испаноамериканската литература на XX век. Варгас Льоса е автор на 17 романа, преведени на почти всички езици. Първото му произведение „Градът и кучетата”, публикувано през 1963 г., привлича вниманието на читатели и критици и веднага му носи успех. Обширното му литературно творчество обхваща и книги с есета. Писателят е работил като драматург и журналист, а голяма част от романите му са филмирани. Творчеството на Марио Варгас Льоса, член на Испанската кралска академия на езика, му донася престижни отличия за литература, сред които „Сервантес”, „Принцът на Астурия”, а през 2010 г. му е присъдена Нобеловата награда за литература.

Френският философ и социолог Жил Липовецки е роден през 1944 г. Най-известните му трудове са: „Ерата на пустотата” (1983), „Царството на ефимерното” (1987), „Залезът на дълга” (1992), „Третата жена” (1997), „Метаморфози на либералната култура” (2002); „Вечният лукс” (2003), „Хипермодерните времена” (2004). Широката известност на Жил Липовецки се свързва най-вече с неговата оригинална интерпретация на модерността и обосноваването на т. нар. „парадигма на индивидуализма”. Изследванията му са преведени на 18 езика. Кавалер на Почетния легион, почетен доктор на Университета в Шербрук, член е на Националния съвет за образователни програми към френското правителство и на Съвета за анализ на обществото към министър-председателя на Франция. Ръководи изследователски семинари в университетите на Мадрид, Ню Йорк, Монреал, Мексико, Сау Паулу, Буенос Айрес, Сингапур. Удостоен с титлата „Почетен доктор на Нов български университет” през април 2005 г.